МИНИАТЮРИ
ДА СЕ КАЧИШ НА БЕЛИЯ КОН…
Да се кача на чичовия Бял кон беше моя голяма детска мечта. Той служеше в кавалерията и често си идваше със служебния си кон. Наперен, горд, добре гледан, внушителен. От близките си зная, че в ония години съм бил много палав, буен, своенравен и непослушен, каквото съм си наумял - постигал съм го.
Така се стигнало до оня фатален ден, когато с молби, рев, с два реда сълзи ме качили на коня. Братовчед ми Велико Бъчваров доскоро с увлечение разказва случката с най-големи подробности.
Как двама комшии ме повдигнали като парцалено човече, как криво-ляво ме закрепили на седлото, как ми подали повода и тръгнали редом с коня от двете ми страни като ординарци.
После аз, опиянен от дълго мечтаното щастие, дръпнал съм силно повода и послушният, дисциплиниран, военизиран Бял кон покорно изпълнил заповедта ми. Поел в тръст и само след десетина метра парцаливото човече от седлото пльоснало по очи посред улицата…
В следващите два-три месеца бедните ми изплашени родители, лека им пръст, обиколили всички провадийски лекари и съртовски билкари да ме лекуват от счупеното, натъртеното, повреденото по мене. И похарчили цялото си селско състояние…
След много години, когато прописах любовни и патриотични стихове и правех отчаяни опити да се кача на поетичния Пегас, прозрях простата житейска истина точно с този незабравим и емблематичен спомен от моето детство.
Че проблемът не бил само в качването на гърба на Пегаса, тъй като все ще се намери приятел, сродник, добре платен издател или някой друг благодетел да те качи на крилатия Бял кон.
Проблемът бил в управлението на коня, в умението сам да се задържиш на гърба му!
„ХМ!?… ПИСАТЕЛ!”
В един горещ летен ден работех в лозето на вилата си. С голяма мексиканска капела, с изцапана престилка и оръфани панталони, разчорлен и брадясал, с визия почти на коминочистач. В кратките паузи за отдих се изправях, облегнат на дръжката на мотиката и по навик поглеждах към тясната уличка.
В една от паузите, загледан в пътя, видях двете малки, съседски дечица до оградата. Хванати за ръчички, те ме гледаха любопитно, въпросително и някак недоумяващо с ококорени очи. Не ми бяха добре познати, явно искаха да кажат или да попитат нещо. Затова аз пръв ги заговорих:
- Здравейте, деца. Хайде да се запознаем! - казах весело. - Аз съм дядо Панчо, а вие кои сте? Как се казвате?
По-голямото момченце се посмути малко, но измънка името си, докато малкото, 5-6 годишно момиченце, още по-критично ме загледа, намуси се и съвсем сериозно каза:
- Хм!?… Писател!… Мама пак ме излъга…
Озадачих се от това безсмислено на пръв поглед, възклицание, но се постарах да бъда любезен и внимателен педагог.
- Майките, моето момиче, никога не лъжат децата си. Особено такива хубави и послушни като вас… Но я ми кажи, защо мислиш, че мама те е излъгала? За какво…
- Ами защото… тя ми каза преди малко… да дойдем да те видим… защото си бил писател! - смутено изрече детето и пак ме загледа с недоверие.
- А ти, като ме видя, защо си помисли, че не съм писател, че мама те е излъгала?
- Защото… започна по-смело момиченцето - къде ти е костюма, вратовръзката, шапката? Имаш ли голям портрет на стената в някоя Детска градина? В нашата например… нямаш!
Не помня вече, какво съм казал на малкото съседско дете, как съм обяснил, че и писателите са най-обикновени трудови хора, че не всички могат да имат портрети на стените в детски градини и училища, че там се поставят само най-талантливите и достойните.
Но този спомен и до ден днешен ме вълнува като размисъл и утеха, че поне в представата на децата е все още жив романтичният образ на българския литературен творец, наречен Поет и Писател!
