Георги Майоров

КЪМ ПЕСЕНТА

Ако си в устни -
с устни да се слееш!
Ако в душа си -
да те сгрее дъх!
В сърце ли си -
в прегръдка да немееш!
В кръвта ли си -
да ме надживееш!
И след праха ми -
кадифе от мъх!

Ако те има -
нека съм безимен!
Ако те няма -
няма да съм сам.
В земята ни
и бели кости има -
незнайни,
но завинаги са там!

ЩЕ ТЕ ОТКРАДНА

До твоя Дом ли стигнех,
съмненията мои -
предателски и чужди -
издигаха стена.
И връщаха ме гузен…
Зад прага на покоя
затварях се усоен.
Кого ли да виня?!

А твоята въздишка -
отключена, сама -
зовеше ме отново…
преследвах те години.
И времето напразно
в гонитба ли отмина?!
Не съм ли вече тежък
за бързи стремена?!

Навсякъде те търсех.
И виках те: ,,Ела!”
В какво не те откривах,
но ти не си била.
Ти, силна и несретна,
преситена и жадна!

На вятър - звънка струна.
На тихо - шипков храст.
Момиче и съпруга -
била си само страст.
Отказвам да те гоня!
В съня ще те открадна!

ЗАВЕЩАНИЕ

Аз не зная дали ще те има.
Към кого ще протегнеш ръце.
От баща ми ще вземеш ли име?
И от мене - тревожно сърце!
Но когато дланта ми изстине
по чертите й ти разбери,
накъде съм пробивал пъртина,
докъде съм достигнал с очи.
И защо по асфалта не минах.
И не казах, че хлябът горчи.

Не мисли, че нарочно приседнах -
да почивам под облака тих.
Исках само оттук да погледна.
Спъван от дните - дали победих!

СНОЩНО ВИНО

На Усин Керим

Разлюбени и влюбени. И мрачни.
И тихи, и омълнени - стоим.
А утрото с разтворени клепачи
се вглежда в нас, Усин Керим!

И пита то за вечерите здрачни.
За дните - там, под плачещи върби.
За вирове - очи, в които скачат
момчетата в безоблачни игри.

Налива се, налива се, налива
до горе чак планинският бакър.
И виното на изгрева пенливо
със пръски багри есенния кър.

Дигни бакъра, нека се измием
с най-чистата сълза на тоя час.
И тежка глътка двама да отпием,
че снощната горчи, горчи у нас!

Разлюбени и влюбени. И мрачни.
И тихи, и омълнени - стоим.
Дръпни пак струните и да заплачем
с най-радостните песни в теб,
Усин Керим!

Чепеларе, ноември 1978 г.

ДЕНЯТ НА ТАТЕ

Вечер, все последен,
тате вкъщи влизаше.
Сваляше от рамото балтията -
в пруста зад вратата
слънцето прибираше.
От плещите смъкваше торбата -
на пирона
бедността окачваше.
И запретваше ръкавите.
Като корени на дъб -
тежки, възлести и жилави -
увисваха ръцете му.
Намазваше ги със масло
и дълго на чешмата
в сапунени мехури давеше
смолистата умора.
В къщата миришеше на бор.
После, на софрата,
казваше през болка:
- Деца, като хляба да растете!
Клисавия ръжен хляб
майка ми разчупваше
и на всеки давеше по залък радост
от деня на тате.
Веднъж зарадван, тате каза:
- Утре, ще те заведа в гората!
Като хляба си пораснал.

На ранина
обух в цървули детския си сън.
Откачих от пирона радостта.
Взех Слънцето.
И тръгнах!

ПРЕПИНАТЕЛНИ ЗНАЦИ

Обичам те (Точка.)
До късно стаята свети (Въпросителна?)
Слизаш по стълбата в мене (Удивителна!)
Само стъпало остава (Тире - )
Спират се двете ти токчета (Двуеточие:)
Дъхът над тях се повдига (Скобки)
Не казвай какво си помисли (,,Кавички”)
В живота другото е… (Многоточие)

БЪЛГАРИЯ

Хиляда и триста лета,
хиляда и триста!
Хиляди буни коне
бият прашни копита
в непокорната ти земя
с бели кости покрита!

Хиляда и триста отровни стрели
от вража ръка в сърцето ти.
Хиляди пъти забивани
да не би - жива пак да останеш.

Хиляда и триста хищни ръце -
хиляди пъти към тебе протягани -
да не би да кажеш сега,
че не си ги отсичала.

Хиляда и триста свалени глави
от плещите на враг чуждоземен.
С тях в наздравица да се червиш,
че си нямаш сервизи разглезени.

Хиляда и триста пачи пера -
в святата азбука светло подострени.
Да не казваш, че липсват слова
за изящните речи пред гости.

В бъдното хиляди бистри зеници
от Беласица поглед отправят.
Да се помни, че твойте войници
и във огън не те изоставят!

Хиляда и триста вериги разби -
хиляда и триста отключени кръга.
Към мечтата когато вървиш,
за огърлици ти да не страдаш!

Хиляда и триста комина заби
в прояснената гръд на небето.
Да не мислят, че слаба си ти
в своя път по-нататък!

Хиляда и триста лета,
хиляда и триста!