Драгни Драгнев

ВЪРВЯ В ТРЕВИТЕ

Тревите са фанфарите на вятъра.
Не могат да заспят.
Заспиват пътища,
пребродени до хоризонта.
Заспиват нивите, където
прохождат семената
и корените дълго скитат…
Разлистени дървета спят
сред пяна до небето.
Усмихват се цветя в съня си.
А ти не спиш.

Фанфарите пристъпват нежно
по тротоара в твоя двор,
до прага.
Трепти над тях прозорецът
и стряхата наднича
с капчука - да те зърнат…

Вървя в тревите
и звуците се надпреварват
със стъпките ми ден и нощ…

ТЪРПЕНИЕ ВЕЛИКО

Вървя през нивите,
където мълчалив, заключен
кипи животът на зърната…
Във всяка шепа пръст
ще зеленее ручей…
Какво търпение велико!
Да бъдеш мъртво семе,
като камък,
пръстта във мрака
да те съживи.
И твоят ден -
една магия -
към слънцето да те възнася…

ТРЕВА

Под капка дъжд - могили от трева.
И времето
се гмурка в тях, додето бдят,
додето се сражават с вятъра
или цъфтят,
додето пожълтяват от умора
и склонят глава.
Накрая - суха пепел.
Просторът я люлее.
И времето
с конете си лети над нея…

ДОДЕТО ЧУВАМ

На моите години плугът
все дълбае
браздата на живота.
И виждам нивата
зад мене да набъбва:
във воплите на вятъра - зелена,
кафява - във зениците на зноя,
в сърцето на жътваря - овъглена.
А дните ми (със рани от юздата) -
надвикани, пребродени до дъно -
все умират
и вятърът разнася пепелта им.
А конете -
жребците на кръвта ми -
не са изтекли още
в прозореца последен на очите.
И птиците -
крилете на душата -
не са посели в небесата
на любовта ми връхчетата нежни.

Не спирай, мой живот,
а удряй барабана,
додето още чувам
на вятъра звънците,
додето легна в края на браздата.

ЖИВИ КОРЕНИ

Пшеници с вятъра играят,
а в корените спят
крилете им.
Кога ще преобърнат нивата,
кога ще скочат нависоко
със птиците да си говорят
и да нощуват до луната…
Кога ще жънем песента им
и сложим хляба на софрата?

Играят младите пшеници,
отдалечават се от дните ни,
на вятъра се доверяват
и се изкачват до небето.
Попиват слънчевите стъпки
и само нощем тихо трепват
крилете им
на път разсънени.
Но корените дишат - още живи.

БАЩИН КРАЙ

Поникнал съм в пръстта ти,
бащин край.
Люля ме, път ми даде -
и небе.
Узряваха жита и слънчогледи,
додето разговарях с птиците,
додето скачах
в зелените потоци на тревите.
Ти светеше в душата ми,
додето ставах мъж.
Тогава целият
в прегръдка те събрах,
за да попиеш в мен,
да прелетиш кръвта ми…
Додето аз узрея
и се превърна в житен клас.
Додето легна
като светкавица в дланта ти.

БЛАГОДАРЯ

Със твоя хляб и твоята вода
живях,
мой земен кът.
Звезди пребродиха вселената
на всичките и дни и нощи.
Орах и сях
нивята на гнева и радостта
във тебе.
Отглеждах небеса
в сърцето ти
и омагьосах в тях
на моите деца крилете.
По стъпките ти бях
във зной и мраз,
във буря и покой.
Събирах твоите сезони,
в кълбо ги намотах
и слях,
превърнах ги на хляб…
Разбрах,
че всичко, тръгнало от корен,
се връща във пръстта -
при тебе…

Сред хилядите пластове живот
и смърт -
не знам -
дали успях да скътам живи
няколко зрънца любов.

ВДЪН ДУШАТА

Умислен съм -
не идва ли на дните краят…
А сърцето
още бди и иска да говори,
сънища любовни
да рисува нощем,
да лудува и да се сражава,
да повтаря на кръвта ми
нежните сигнали…
А очите, пълни с тайни,
обикалят от земята
до пейзажа на луната.
Носят блясък
и посяват стъпки
до прозореца, обърнат
към небето…
А ръцете мамят в ласки
рамене, обвити в смут
и огън…
Само вдън душата с шепот
ще потрепва
пламъче на песен -
да ми каже сбогом,
щом замина
при живота вечен…

Но е още рано, много рано.
Чакат ме децата вкъщи
с топъл хляб да ги нахраня…

ПРОЛЕТ

Не пъпки, а светулчици по клоните изгряват -
това е знакът, че животът продължава.
Възседнала деня - строшено огледало -
земята тръгва към небето полудяла…
А между нас гласът на соковете реже
просторите на тънки ивици надежда…

И птицата след първата любовна среща
пренася с песен своето яйце горещо…

Ръце протягам, че това са ми крилете,
да те поема нежно бяла - като цвете,
едва отворило устица
за слънце и вода…
На твоята душа до коренчето крехко
душата си да дам - за радост и утеха…
Мълчи.
Не се разпуквай.
Чакай, скъпа моя.
Наднича в нас на ледовете часовоят.
Дори прозрачен въздухът ще ни измами,
преди капчук да се обади с телеграми…
Усещам парещи дъгите на дъха ти -
по устните ти устните ми - много пъти…
Додето светят нашите тела красиви
и на ръцете възелът ги слива…

ЩЪРКЕЛ

В гнездото - капчица вода. Ухание на дим и слама.
От песен няма и следа. Дори и перушинка няма…
И само облакът зелен на старото дърво нашепва -
един и същи Божи ден за среща и раздяла трепва.
Пристигаш ти, очакван гост, в гнездото тихом опустяло
и с клюн в небето вдигаш тост, извиваш песен за начало.
Във тоя беден дом какво крепи семейното огнище -
любов, деца и тържество… Накрая не остава нищо…
Простори южни те зоват и ти си казваш : трябва, трябва…
И в дългия обратен път смъртта от въздуха те грабва…

Да можех като теб и аз да бъда тук и там навреме…
Във най-щастливия си час да мога сбогом да си вземам.

КЪСНА ЕСЕН

Разшаваха се… Оживяха семената…
И вече пъплят в нивите без страх.
По рамото им вятър запъхтян ще мята
могили сняг и сам ще бди над тях…

Сеячът знае - сгушени едно до друго
в постеля бяла няма да заспят,
а ще растат на крак във острите си гугли,
ще си пробият до небето път.

На добър час на зимата пред прага.
От утре пръв за жътвата се стягам.

НОЕМВРИ

Между есен и зима пътека върви…
Есента още полата й дърпа.
А наблизо вихрушка от сняг се изви
и тъче, и усуква бялата кърпа.

Есента ще отстъпи, на пепел ще спи -
ще тъгува с дъжда и мъглите.
А додето на студ и на лед изтърпи,
тая зима насреща със бяс ще връхлита.

Но пътеката май че е хванала хрема
и ноември над нея ту киха, ту дреме.

СИМФОНИЯ БЯЛА

Градовете, селата, полята - бели.
И капчукът мълчи…
Но душата му свети.
Слагам ухо до съня на тревите -
стон подир стон…
Чувам и
сребърната цигулка на ветровете.
Зима е… Цвилят коне…
Денят - орех
във детски юмрук.
Дълга сянка точи нощта…
Шепот… Плач… Смях…
Време любовно.
Северни пътища с очи на юг.
Ветровете
бяла симфония свирят.
Чакам живота разлистен
и сладък.
Посред глухи и тъмни виелици
чакам
небето
да слезе изписано с теб.
И тогава да бягат,
да цвилят,
да плуват конете на мрака
дълбоко във нас.

МОЯТА СЯНКА

Пробягва сянка върху рамото на дните.
По слънце стъпва и кръстосва дъжд и сняг.
Не се изкачва по небето и не пита
защо е пълна със мълчание и мрак.

Следи ме тя… На всяка крачка ме издава
кога съм горд и тъжен и кога сломен.
Не сипва ли по пътя ми позор и слава…
Не е ли сянка на живот животът в мен…

Не е, не е, повтарям под ръка със нея.
Ще нося сянката си докато живея…

С ПЕСЕН

Не издържам вече удари и ласки…
Уморен съм. Спрях се. Клекнах. Остарях.
На живота тихо още ръкопляскам
и не ме е срам за две-три капки грях.

И добро, и зло видях. Обичах. Мразих.
Давах път на мравката - гнева си крих,
за да оцелея, да не е напразно
песента ми от любов и нежен стих.

С песен по-добре, по-дълго се живее.
С песен - да си жив и да умираш в нея.

ЗРЪНЦА ОТ ОБИЧ

Претърсих сянката на времето, на дните,
в които бях на стъпка от луната,
събирах дом, деца отглеждах, скитах…
Във слава и позор живя душата.

Какво намерих… Ярост, свита в ъгъла.
Дете със радост и със гняв в юмруче.
Парче от знаме… И небе недъгаво…
Залостен път… И лаят много кучета…

И няколко зрънца от обич, спотаени
в очите ми, в кръвта ми, надълбоко в мене.

ДУМИТЕ

Искам още много думи да намеря
във сърцето си - и да ги нося като мъж,
да ги шепна на обяд и на вечеря,
да ги чуваш заран в капките роса и дъжд.

Нажален съм от годините… Тежат ми…
Оредяват стъпките… И болка премълчавам.
Още зрее в мен животът - няма жътви.
Думите зарити в пепел - чезнат във жарава.
Ден и нощ се лутам в сянката на любовта си.
Думите лежат дълбоко в мен навъсени…

ЛОГОРЕЯ

Градините на времето и на ума са равни,
роднини са, държат се за ръце като деца,
готови са да съберат във шепа
Вселената, невидима за простото око,
да я прегърнат и целунат както подобава
еднакво на мъже и на жени,
да й разкажат за неволите и за възторга -
и за капризите, с които лягаме и ставаме
през всичките си дни и нощи в тоя свят
и във движенията на живота и смъртта…
Градините на времето и на ума…
Те могат да напишат, да нарисуват всичко,
с което сме пораснали и плачем от тъга,
дори продължаваме да плачем във съня си.

Коремите на облаците могат да напълнят
градините на времето и на ума ни -
да ги хранят до насита, да ги издоят
и млякото им да дадат не само
на гладните около кофите с боклуци,
но и на човечеството оцеляло,
което щъка върху земното кълбо
от извивките на нашето море
и от ръкавите на Дунав
до невидимата дъга на океаните…

Градините на времето и на ума
не си съперничат, не се препират
кой да живее, кой да ражда,
кой на колене да пада,кой да проси,
да се предава на силния в живота.
Те заедно събират във гнездото си живот
или пресичат с вятъра на пръсти и на гръб,
докато опашката на времето фучи, събаря,
помита всичко в пътищата на живота…
Не е достатъчно обаче да си високообразован,
устата ти от приказки да се разчекне
и да поглъщаш като топъл хляб
градините на времето и на ума…
Енергията ти ако не стига да преместиш
знамето и песъчинките
на своя и на нашия живот
от равнината до върха на планината -
животът е безсмислен…

ДОТОГАВА

Родените вчера
деца на майчица България.
На бял свят идват, милите,
като вик и възгласи на птица,
като светкавици и взривове,
като цветята горски, виж например -
иглика, съсънка,
синчеца, момина сълзица…
Момичета с цветя в ръцете,
момчета, стиснали юмруци.
Зрънца любов…Зрънца живот…
Събира се светът в гърлата им,
в челата - още и в душите им…
Набъбват, раснат, зреят, пеят

Но утре…
Какво ги чака утре, утре…
Игри, училище, любови…
И път - на времето в крилете.
Тъга и смях - и плач, и врява
в тържествен марш и церемонии…
И едновременно - лъжи, измами…
И заедно с това ги дебнат
ония седем смъртни гряха…

А вдругиден ги чака друго.
Да дръпнат линия червена
и да избършат всичко криво
и всичко гнило във кръвта си -
омраза, завист, страх и злоба…

Деца на майчица България.
А ние, родителите им самотни,
ще гледаме от небесата
и ще се чудим на ума им,
на дързостта и красотата,
с която пълнят дни и нощи…
Ако са живи дотогава…

ЗА СБОГОМ

Ех, тази моя остаряла вече есен…
Дори с ръка да ме погали - не посяга.
Студена и свита е - или отнесена.
От вчера търси сгода тайно да избяга.

Угасва близостта ми с нея, но остава
окото на надеждата, че има още
небе за път и място за позор и слава,
дори да свършат всички дни и нощи.

Накрая двамата за сбогом ще си кажем,
че се обичаме… Ще се провикнeм даже…

ДУМАТА

По дяволите тия тежки думи срещу мен.
Напълниха душата ми с обида.
Преодолявам удари до болка ден из ден.
Но си мълча - човекът ми е свиден.

Ако отвърна с дума, зная, ще го заболи.
Ранявам го - и с мъка ще живее.
В душата му от ярост студ и сняг ще завали
И все ще търси слънцето къде е…

Думата не прави дупка - казано е криво.
Не, народе, прави, прави… И дори убива.

ЛУДО ВИНО

Моят ден е хубав, но и тъжен… Огледало
на живота ми - живот като на книга.
Още се дивя на поглед и на женско тяло -
по-далеч кураж и път не ми достига.

Млад-зелен живях и страдах - страдам още.
И могили от любов до мен се наредиха…
Дълги дни изроних и преборих тежки нощи.
Стихове на масата ми лудо вино пиха…

Моят ден в годините един и същ остана -
топли ме и ме прегръща, но отваря рана…

НАДЕЖДА

Не съм самотен. Никога в живота си не бях…
Дори насън не срещах самотата.
Но страдах за самотници и дълго плаках с тях.
Във болката им още душата ми се мята…

Във огледалото на времето вървят, вървят
самотни хора - бедни, слаби, изиграни.
Удави се във грехове и сълзи тоя свят.
И виж животът как с надежда все го храни…

Ала надеждата не е във теб, не е у мене.
Набъбва тя и зрее при още неродените…

ЕСЕН С ПЕСЕН

Има есен с песен в моята и твоята душа.
Чувам я, когато си говорим денем, нощем.
В устните и погледа, в съня си, ако не греша,
чувам песента - и как я носим с радост още.

Но и в мъката ни ляга и старее песента.
Гледаме я, храним я, поим я с чаша вино.
Упояваме я с шепота на есенни листа.
С нея болка и възторг делим наполовина

Има есен с песен… Както отдалече да изглежда,
тя е светла капчица живот и небеса надежда…

ЗИМНО УТРО

Чуваш ли ме, скъпа моя… Утрото настана…
Отвори прозореца и поздрави дървото.
Оголяло и без птици… Със гнезда, но умълчани.
Зимно утро… Онемява без криле животът.

Същата картина в мене дух и вяра къса.
Думите ми в стъпките на вятъра се крият.
Чуваш ли ме, скъпа… Виж, че съм навъсен.
Дай ми капка радост - мъката ми да изтрие.

Погледни ме - в мъка си отива любовта ми.
Близо сме, но скоро няма, няма да се съмне.

СМИСЪЛЪТ

Градините на времето и на ума са равни,
роднини са, държат се за ръце като деца,
готови са да съберат във шепа
Вселената, невидима за простото око,
да я прегърнат и целунат както подобава
еднакво на мъже и на жени,
да й разкажат за капризите и за възторга -
и за неволите, с които лягаме и ставаме
през всичките си дни и нощи в тоя свят -
в движенията на живота и смъртта…
Градините на времето и на ума…
Те могат да възвърнат и да стоплят всичко,
с което сме пораснали и плачем от тъга,
дори продължаваме да плачем във съня си.

Корема на живота могат да напълнят
градините на времето и на ума -
да го нахранят до насита, да го издоят
и млякото му да дадат не само
на гладните около кофите с боклуци,
но и на човечеството,
което щъка върху земното кълбо
от извивките на нашите нивя и планини
и от ръкавите на Дунав бял
до синята дъга на океани и пустини…

Градините на времето и на ума
не си съперничат, не се препират
кой да живее, кой да ражда,
кой на колене да пада, кой да проси,
да се предава на силните в живота на деня…
Те заедно събират във гнездото си живот
или пресичат времето на пръсти и на гръб,
докато опашката на вятъра фучи, събаря,
помита всичко в пътища и небеса…
Не е достатъчно високообразован да си,
устата ти от приказки да се разчекне
и да поглъщаш като топъл хляб
градините на времето и на ума…
Енергията ти ако не стига да преместиш
развято знамето народно
и песъчинките
на своята и чуждата тъга и радост
от равнината до върха на планината -
безсмислен е животът…

ДЕЦА НА МАЙЧИЦА БЪЛГАРИЯ

Родените вчера или снощи
деца на майчица България.
На бял свят идват, милите,
като светкавици и взривове,
като усмивките в гората -
иглика, съсънка, например,
синчеца, момина сълзица…
Момичета с цветя в косите,
момчета, стиснали юмруци.
Зрънца любов…Зрънца живот…
Събира се светът в гърлата им,
в челата - още и в душите им…
Набъбват, раснат, зреят, пеят…

Но утре…
Какво ги чака утре, утре…
Игри, училище, любови…
И път - на времето в крилете.
Тъга и смях - и плач, и врява…
Тържествен марш и церемонии…
И изведнъж - лъжи, измами…
И заедно с това ги дебнат
ония седем смъртни гряха…

А вдругиден - раздор и сблъсък.
Да дръпнат линия червена
и да избършат всичко криво
и всичко гнило във кръвта си -
омраза, завист, страх и злоба…

Деца на майчица България.
А ние, родителите им самотни,
ще гледаме от небесата
и ще се чудим на ума им,
на дързостта и красотата,
с която пълнят дни и нощи…
Ако са живи дотогава…
Ако е жива и България…

ПРОБУЖДАНЕ

Идвам с мъжки юмруци вратите ви да отворя
и прозорците с трясък да срежат нощта и луната.
И скръбта ви, и сънищата от старите гардероби
да измъкна навън, под платната на вятъра.
Мисля, боя се за вас… Погледнете звездите -
най-високия храм… И надежда на кораби бели.
А при вас - тишина във леглата, стени във очите.
Дървоядът едничък в дома ви дълбае тунели…
Мисля, боя се за вас… Но без страх ви говоря:
усмихнете земята, откъснете цветя забранени,
самотата вържете в зеления клон на простора.
И от нежност луната да капе през вашите вени.
В неуморния ход на кръвта по спиралите тъмни
профучава животът… И виж - от върха на небето
до студа в раменете ви утро ще скочи и гръмне
и на слънцето гроздът във пяна ще зрее и свети.
Аз не пея, а страдам за вас…Моля всеки да чуе
колко истини бясно, до смърт, за душите ни спорят
и от болка и гняв във сърцето му химн да нахлуе…
Аз ще яхна живота и ще нося платната на вятъра.

СПОМЕН

Няма я пчелата - разговарях с нея
дълго удивен на двора.
Тя обиколи надлъж-нашир земята
и натрупа планини от мед - изписа
златната си диря по небето.
Върна се преляла от възторзи
и отново тръгна да напълни
песента си.
Песента й - кошер, утолен със обич,
с болка и наслада, със копнежи нови…
Аз се лутам още из живота.
Побелях в горчивите му тръпки
с прокълнати и със святи думи,
с рани във душата…
И не помня колко свят пребродих,
колко време извървях и носих,
колко дни и нощи угасиха
сълзите си в мене,
в колко радост пламнах, колко мъка
порази сърцето…
Спомените бързо се стопяват.
Бъдещето - ветрове го веят.
Не догоних никога пчелата.

ТЪГУВАМ

Тъгувам за живота си добър и досегашен,
макар че в радост и надежда все живях.
Любов и смърт кръстосваха в годините душата,
но и на седмото небе доскоро бях.

Тъгувам, че на път оставих сълзи и роса
във песни и във стъпки, а не стигнах връх,
където чакат другите ми дни и чудеса,
готови да ме носят на коне до сетен дъх.

Но животът, мила моя,
е и радост - и тъга…
Додето легна най-накрая
при тревата и снега.