За „Нагоре по надолнището”,
том втори от „Избрани съчинения” на Банко П. Банков

Елена Алекова

През 2016 г. Банко П. Банков издаде два тома с разкази, новели и повести, ранни и късни: „Поданици на отписаното време”, том първи, и „Нагоре по надолнището”, том втори. Те са част от предвижданата поредица „Избрани съчинения в пет тома” на писателя. Тази година от печат излезе том трети „Прежалими загуби”, в който са включени две повести отпреди 1989 г. („Прежалими загуби” и „Скътано лято”). Очаква се през 2018 г. да се появят и другите два тома: „Шарена торба с днешни приказки”, том четвърти, с приказки за деца и „Банална грешка”, том пети, с едноименния му роман.

* * *
Писала съм за белетристичните книги на Банко П. Банков не веднъж и дваж и, да си призная, изпитах страх и не леко смущение, когато той ме помоли да го представя. Нали всичко, което съм искала да кажа за разказите му, съм го казала и дори когато сега ги препрочитах, някогашните мои разсъждения се въртяха наново в главата ми. Понечих да откажа любезно поканата му, но… можеш ли да откажеш на този тъй благовъзпитан, грижовен и кротък човек, внимателен и някак неустоимо подкупващ, какъвто е Банко П. Банков! Невъзможно е…
Ако приемем, че писателят, писателят въобще, е космос, то всяка негова книга би следвало да възприемаме като галактика - със свои закони, гравитационни полета, магнетични полюси, емоционални колебания, разнопосочни вътрешни и външни енергии, интелектуални завихряния и най-различни други предизвикателства. Или поне нова галактика е всяка нова книга на Банко П. Банков. В случая дори става дума не за обикновена книга, но за том с избрани разкази, новели и повести. А томът - това вече не е просто сборник с белетристични творби, обикновен или необикновен (при Банко П. Банков всички сборници са необикновени). Томът с „избрано” по замисъл и по същество е нещо друго, повече от книга, книга на книгите. Да не говорим, ако, отгоре на всичко, творбите са подбрани от самия писател. За литературните изследователи това е манна небесна, защото при по-внимателно вглеждане те откриват много притулени иначе черти от характера му, особености на неговия вътрешен свят, който обикновено писателят не показва на видело. „Но старите ръкописи са деца - разкрива за себе си Банко П. Банков във встъпителните си думи към том първи, - които сме обичали ревниво, надявали сме се да литнат до най-далечно кътче на България и, защо не - да обиколят света. Да засмеят горчиво стиснати устни, да попият детска сълза, да се чуе смях от сърце. Затова се впрягаме отново в хомота на думите, катерим пътеки с героите и вярваме, този път вече ще достигнем оня връх, от който бъдещето се вижда ясно, ще го посочим на незнайния читател, за да не се лута по нашите стъпки” („Авторска изповед”, т. І).

„Но старите ръкописи са деца…” Затова навярно той е включил в представителната си подборка свои ранни творения, които на определени люде им се струват неподходящи (повестта „Пропуск за ръководеща класа” например - звучала старомодно, била анахронизъм). От деца човек трудно се отказва, щом ги е създал. А и нали заглавието на томчето е тъкмо „Поданици на отписано време”? И в този дори само смисъл стилизираната старомодност на Банко-П.-Банковата повест си е, така да се каже, „в жанра”, колкото и да е анахронична.
Когато започнах да чета творбите, събрани във втория том „Нагоре по надолнището”, установих, че за почти всички тях съм вече писала и не бих искала да се повтарям. И все пак - накратко за „Нагоре по надолнището”…

* * *
Заглавието…
Надежда Захариева в своите „Думи за Банко Банков” към книгата говори, че „…посоката в творческия път на този мъдър автор по задалото се биологическо надолнище е била и остава нагоре”. Към тълкуването на заглавието бих добавила още една посока, която подсказват самите повествования - от първото (разказът „Семейна реликва”), та до последното (разказът „Градска памет”): в своята битност човек е устремен към върховете, към сбъдване на съкровени желания и мечти, но твърде често пътят му нагоре всъщност е сгромолясване по надолнището. Нещо като „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. В цялостното излъчване на Банко-П.-Банковата проза това като че ли е основното внушение. Запазената марка. Темата на темите му.

Композицията…
Книгата е перфектно построена: „Вместо пролог” (разказът „Семейна реликва”), пет части („През очите на детството”, „Вчерашната половина на пътя”, „Светове под микроскопа”, „От Висла до Волга”, „Където е текла историята”) и „Вместо епилог” (повестта „Кръстопътен свят” и разказът „Градска памет”). И темите - уж разнопосочни, а побрани в единен свят, белязан от тъга и приглъхнала радост.

Особености на стила…
Банко П. Банков притежава изумителната способност с няколко изречения да обрисува природна картина с такава фотографическа точност, че читателят дори може да си я представи визуално. Ето какъв под неговото перо се оказва река Осъм:

„В нашият град гневливият Осъм проломява последните предпланини на Балкана. Извива се на осмица в дълбока клисура, притиснат от сиви скални грамади, по тях като ластовичи гнезда се лепят къщи с плочени покриви; облизва Табашкото поле и се закротява сред върбалаци на север” („Мъже като елински богове”, т. ІІ).

Със същата фотографическа точност писателят пресъздава и картини от градския пейзаж:

„Сокакът „Балкански юнак” криволичи в най-усойната част на стария Варош, под канари, белязани с оронени основи на крепостни зидове, разпукани от люляк и бъз… „Балкански юнак” е покрит с калдъръм, притискат го грохващи дувари, разкривени калкани и надвесени плочени стрехи. Единствените овошки, които никнат из каменистите дворове, са джанки дивачки с люспести, воднисти плодове и шупливи петровки. По калдъръма лъкатуши сапунка, от мазетата лъха на армея, мухъл и проядена дървесина” („Отдаденост на изкуството”, т. ІІ).

А какъв майстор е Банко П. Банков при портретуването на героите! Дори само едно-единствено изречение му е достатъчно, за да изгради цялостен образ:

„Нашият Виктор беше висок и широкоплещест, с коса руса като златна, очи теменужени и бялозъба усмивка” („Войнишко момиче”, т. ІІ).
Или: „Съседите… бяха разкривени от катадневен труд и оскъдно ядене, с човчести носове, брадавици по лицата и фандъци сиви косми по гърбовете, гърчави или шкембелии…” (пак там).

И същевременно как умело предава той вътрешни състояния през видимото (действия, реакции, детайли):

„Стринка ту влизаше вкъщи, ту излизаше на двора, наместваше кофата под кранчето на чешмата, пиростията над огнището, косата й бе увиснала на тила, червеното на бузите - размазано” („Мъже като елински богове”, т. ІІ) - за излъганите надежди.
Или: „След година го намериха облегнат върху масата в кухничката, като заспал, да стиска с вкочанени пръсти парче плат от рокля на леля Марга, на сини пръчици” („Мъже като елински богове”, т. ІІ) - за непрежалената любов.
Или: „Настоя да излязат на въздух, обиколиха пусти смрачени улици, мъчеше я нетърпелива потребност да крачи, да настоява, да спори, все едно за какво” („Сълза за бегло познат”, т. ІІ) - за преглътнатото унижение и т.н.

Не съм срещала досега и такова изтънчено умение - чрез няколко наглед незначителни детайли да се предаде обществен климат или обществено-политическа ситуация, както умее да го прави Банко П. Банков:

„Това лято падна Търнов и Мурад съсипа каквото беше останало от България. Жито горя до корен, лозята ги опоскаха косове и търговията не стана каквато я мислехме” („Семейна реликва”, т. ІІ) - за падането на България под турско робство.
Или: „В една от първите тревожни нощи, след като се разбра, че Русия е обявила война на България и в София е извършен преврат, телефонът на полицейският началник онемя. Уплашен женски глас от общината пък повтаряше, че кметът е извикан за справка, къде и от кого не може да се разбере” („Любовницата на владиката”, т. ІІ) - за събитията у нас от 9 септември 1944 г. по времето на Втората световна война и т.н.

А когато става дума за символ и неговите многоизмерни, открити или скрити значения, подсказки, намеквания, Банко П. Банков е в стихията си.
„Книжното корабче” например като символ на прекатуреното детство: „по поточето Найден пускаше книжни корабчета, тичаше след тях, докато ладийката се преобърне на някой от праговете, по които скачаше водата. Като книжно корабче се преобърна детството му” („Тактически съюз”, т. ІІ).
„Шарената писателска торбичка” като символ на житейския опит на писателя или на нещо като писателски „реквизитен” склад, в който „при всяко пътуване влизаха случайно запаметени лица, деликатна женска шия, груба мъжка ръка, красноречив жест, пиперлива дума и цяла случка” („Голгота”, т. ІІ).
„Порцелановите портретчета” - най-невероятният му символ според мен! - дали на абсурда на човешкото житие-битие, дали на неговата тщета, безполезност, безпомощност… не знам:

„Понякога се качвам на хълма, обрасъл с подивели кайсии и джанки. Под разкривени надгробни плочи с порцеланови портретчета лежат примирени всички близки и познати, почти всички, които приживе си причиниха толкова мъки, тровеха се с омраза и непримиримост. И се питам защо, защо, не е ли могло иначе?” („Урок по история”, т. ІІ).

„Когато се разчу какъв паметник е поръчала Цветана, за да си подсигури удобства в отвъдното, Марушка и тя поръча за себе си и Генчо паметник - чукана мозайка с овални портретчета и празни места за бъдещите дати на кончините им” (в „Дълго състезание”, т. ІІ).

Тук потискащият му смисъл е преодолян през смеха в историята за житейското съперничество между Цветана Хазъртанова и Марушка Десова - отглас от епичните битки между дядо Либен и хаджи Генчо в Любен-Каравеловите „Българи от старо време”.
И неочакваното… Някога, някъде, в пустошта край Ла Рошел, пред един далечен „призрачен мост”, отвеждащ към някакъв призрачен остров „олекнала чертичка - остров Ре”:

„- Какво работихте, господине? - полюбопитства Дянко.
- Продавах порцелан - усмихна се старецът. - То беше някога.
Слезе на втората спирка, мъничък, спретнат, помаха след автобуса. Има ли близки, как живее, за кого си спомня и за кого скърби. Никога няма да разбера, помисли Дянко, животът е безкрайно разминаване с толкова много хора. Бях много силен по география и продавах порцелан, някога. Това беше единственото прозорче към целия живот на засмения старец” („Сълза за бегло познат”, т. ІІ).

И отново лепкавите предчувствия за абсурда на битието - индивидуалното и всеобщото - далечно ехо от Самюъл Бекет и  още по-далечно - от Габриел Гарсия Маркес.
Банко П. Банков е непрекъснат извор на сепващи сентенции („сепващ” е едно от любимите му определения). Не само като прозрения, запращащи ни директно на ръба на пропастта - пред плашещата пустота, а често и като неочакван, удивителен завършек на творба - хем като че квинтесенция на казаното, хем като че антитеза или нещо друго, незнайно какво:

„Миналото е нямо, не чакай отговор от него” („Урок по история”, т. ІІ).
„Изкуството е чудовище, което иска жертви” („Отдаденост на изкуството”, т. ІІ).
„А безкрайното е опасно, то заразява с желание да надникнеш отвъд края му” („Магията на пампасите”, т. ІІ).
„Градът милее за всичките си чеда, а паметта за станалото не бива да се пренебрегва” („Градска памет”, т. ІІ).

Колкото и да е художник реалист, трезв, последователен и пунктуален, с други думи - инженер на светове от думи, Банко П. Банков не може да избяга от една издайническа страна на своя характер - романтичната, която го представя пред нас като мечтател, като утопист:

„Площадът дълго остана празен, ширнал се чак до зелената страна на хълма, изправил се отвъд реката. Докато се реши на това място да се положат основите на нова съборна църква. И негласно да се почете паметта на всички, които са мислили, че правят добро на съгражданите си дори когато са се заблуждавали. И са плащали пориви и грешки с живота си” („Градска памет”, т. ІІ).

С тази своя мечтата за помирение в град (държава или свят), люшкан между различни политически полюси, бури и катаклизми, той завършва „Нагоре по надолнището”. С други думи… Колкото и да е мрачен животът, в него винаги свети една надежда. Колкото и да е жесток светът, в гърдите му винаги тупти едно беззащитно сърце.

* * *
А сега - за нещо, което човъркаше съзнанието ми, докато четях отново и отново повествованията на Банко П. Банков…
„При поета трябва да има чувството за път.” Тази мисъл на Александър Блок е един от безпощадните критерий (поне според мен), чрез които истинското като талант в поетическото изкуство се отсява от неистинското. Особено в днешно време, когато са поразмити границите между истинно и неистинно в литературата.
Дали може да се твърди, че и при белетриста трябва да има чувството за път? Трудно е да се каже. Но при белетриста Банко П. Банков „чувството за път” се проявява някак от само себе си. Спомням си, когато през 2015 г. той издаде романа „Трета възраст”, как думите му, поставени непосредствено под заглавието: „По „Нито първи, нито последни”, БП, 1987 г., заради онова, което автоцензурата ми попречи да кажа и не бях осмислил тогава, и заради прозряното в следващите години” - впечатлиха нашего брата. Повечето „тълкуватели” на тези думи къде официално (на премиери, на вечери или „на хартия”), къде неофициално (на маса, на крак, на ухо) се хващаха за думичката „автоцензура”, употребена от автора на пръв поглед непредпазливо, и не успяха да я прескочат. Не надникнаха зад нея. Дори не се замислиха защо авторът беше поставил това признание под заглавието на романа, сякаш подзаглавие, макар да беше най-обикновено уточнение, което можеше да бъде сложено където и да е другаде и нямаше да се получи този неочакван акцент, от който и дойдоха прибързаните и все еднозначни тълкувания - за цензурата и автоцензурата в онова, тоталитарното, време и за свободата (бих казала, свободията!) в сегашното време. Дори „пришиваха” на автора нагаждане, приспособленчество към новата обществено-политическа конюнктура. И така да е, макар че не е така, но… Банко П. Банков поне си е признал: „бях жертва на автоцензура” - и се е освободил от гнета й, разкъсал е оковите. А всички други - онези, които със задна дата днес се правят на герои и мъченици - без и да предполагат, остават пленници на автоцензурата и досега. Защото да приемаш понятието „автоцензура” единствено в „черно-белия”, по-скоро „червено-синия” аспект на тълкуването днес е също рамка, окови, затвор, не по малко досаден и потискащ от някогашния… В „червено-синьото” тълкуване няма как да се улови нещо много по-важно в случая. Думата „автоцензура” при Банко П. Банков се отнасяше не толкова за същността, за смисъла на казаното, колкото за същността на човека, предопределящ неподражаемия стил на романа и творческия метод - метода на абсолютната простота. Затова героите на Банко П. Банков са оголени, светът около тях е оголен, животът е оголен. И е оголен самият автор. До край. До крайност. До беззащитност. И няма нищо, което да го скрива и прикрива от любопитните очи, добронамерени, но и недобронамерени. Което по-скоро е обезоръжаващо… Така е във всички творения на писателя, в това число и в повествованията от „Нагоре по надолнището”.
Друг е въпросът, че при големия писател винаги има строг, неподкупен страж на вратата - там, където думите влизат и излизат. Иначе и той би бил „като другите”, като всички, които перкат „напред без страх и съмнения!”, без над нищо да им пука. Това също е автоцензура, но, дай боже, всекиму такъв автоцензор!… Впрочем този писателски манталитет („напред без страх и съмнения!”) е присъщ според руския критик емигрант Георгий Адамович за „праволинейните, родените оптимисти”, чийто опит „няма никакво значение нито в живота, нито в изкуството, те просто на просто не знаят за какво става дума, „не подозират”. Ако им разтълкуваш, ще отговорят: „престани, любезни, с тези глупости!”. (Затова този човешки манталитет „любезни” и прочие, във всичките му най-съвременни разновидности, е непоносим до потръпване, до отвращение, като кощунство. И редом с него е така хубава „замислеността”.)” („Коментарии”, 1967 г., прев. Е. А.). С този писателски манталитет у нас, устремени към „светло бъдеще”, сума ти поети се надпреварваха да пишат кухи стихове за трактористи и звеноводки, за работници и чекисти, за Първия и за втория, без изобщо да се замислят, а днес някой друг им виновен, че са го правели. Дори все още има един поемописец от този тертип, който продължава да се бъхти в същата посока и нито разбира, нито иска да разбере какво става, откъде идваме и накъде вървим.

* * *
Как по-конкретно се проявява „чувството за път” при белетриста Банко П. Банков в повествования му от „Поданици на отписаното време” и „Нагоре по надолнището”?
В „Авторска изповед” (т. І) писателят описва вещо момента, когато даден белетрист решава да преиздаде след половин век свой ръкопис. То е, твърди той, като лекомислено да попадне, сякаш с машина на времето, в озадачаваща ситуация. Какво му остава при това положение? Остава му - „или педантично да пренесе на копютърна страница герои и съдби такива, каквито ги е видял, както ги е претворил някога, пред пишещата машина; или да поеме риск всяка, дори незначителна промяна на обстоятелства, на поведенческа мотивация и действия преди, да придърпат някогашните герои по нова житейска логика в друга посока, към друга цел”.
Банко П. Банков е предпочел риска.
И в двата тома той непосредствено под заглавието уточнява: „ранни разкази, новели и повести във втора редакция” (т. І) и „разкази, новели и повести във втора редакция” (т. ІІ). Което ще рече, че „чувството за път” при Банко П. Банков изниква, на първо място, като жажда за стилистическо усъвършенстване на написаното от него през годините. Усещането е, че авторът непрекъснато бди - за (или над) думите, които произнася, за (или над) словото, което ражда в сърцето си. И когато долови по-точните думи за съдържанието на своите разкази, той не се страхува да отхвърли остарелите, да ги замени с нови, по-близки до нещото, което иска да ни покаже или внуши.

„Това изисква - пише в същата тази „Авторска изповед” (т. І), - да прехвърлиш отново текста със занаятчийско търпение, дума по дума - заменяш, задраскваш; бод по бод върху стара дреха”.

Тук внезапно изскача и друг непосилен за слабаците в литературата риск, защото да улавяш нови нюанси на старо съдържание, които проблясват през някогашна фабула, е въпрос на голямо майсторство, а още по-голямо майсторство се изисква, за да намериш новите думи за тях. Това майсторство не всекиму е дадено. А Банко П. Банков го притежава. При него обаче усъвършенстването не е само стилистическо. Често той пренаписва цели епизоди, друг път дописва, трети път добавя нови… И защо ли му е това, би попитал слабакът литератор. Банко П. Банков вече му е отговорил:

„Опитните колеги знаят - заради една подменена дума понякога трябва да се пренапише страница, една извадена тухла пропуква стена”.

Тоест, налага се - понякога - да тръгнеш в нова посока, откроила се в неочаквана пролука на някогашни задънени сюжетни улици или пропуснати възможности. И тук също е повече от рисковано и се иска не само търпение и изключително трудолюбие, но и любов към това, което правиш, и не на последно място - храброст. Така „чувството за път” при Банко П. Банков, на второ място, наднича иззад усъвършенстването на ниво фабула, сюжет, композиция.
На трето място, то се проявява във, да го наречем, „узряването” на самия автор -нещо като онова му самопризнание в „Зряла възраст”: не бях осмислил тогава, но прозрях в следващите години… Какво по-естествено от това - от висотата на днешния ден да виждаш по-надалече, по-нашироко, по-нависоко и там, където в теб са се мержелявили плитчини, днес в спокойно величие да са се притаили дълбини. Та нали нещо не би било наред, не би било както трябва, ако на 80 години авторът - като мислене, като възприятия, като усещане за нещата - е застинал сякаш че на 20?
На четвърто място, „чувството за път” се корени в самата природа на Банко.-П.-Банковите герои, която е някак жива природа, а не мъртва, не мъртвешка. Според писателя, ако белетристът „още на времето е претендирал да създаде живи характери, а не марионетки, разиграващи фантазии или конюнктурни истории”, от висотата на новото време той непременно „трябва да се съобрази с бъдещия отрязък живот, който предстои на героите му”. И всичко това е необходимо не заради авторски каприз или някогашно невнимание, а защото, както пише в „Авторска изповед” (т. І), „може би някой от тях би провидял подмината пътека, би се вслушал в потиснат вътрешен глас, би се изплъзнал от водещата ръка на автора, за да заживее в интуитивно усетено време”… Невероятно прозрение! Оттук може би е онова неочаквано усещане за авторовата отстраненост от онова, което пише - все едно разказите му се появяват сами по себе си и живеят свое си битие извън него и неговата биография…
Но… Работата дори не е само в обновяването на езика или композицията, нито само в „освежаването” на идеите, не е само в повторното оживотворяване на образите, нито само в узряването на писателя или… на читателите му. „Чувството за път” най-вече е в сепващите (също сепващи!) прозрения, до които писателят достига и които ни карат да потръпваме. Те ни напомнят, по-скоро ни предупреждават, че винаги има и нещо друго, нещо много повече, което писателят трябва чрез своето творчество да ни каже, и ако някога го е усещал смътно, а сега го вижда някак по-ясно, то нищо не пречи да го сподели с читателите си, да покаже посока, на напъти в мрака, да плисне светлина:

„Техниката може би ще изнамери утре лещи да гледаме през очите на различни възрасти - пише Банко П. Банков в края на авторската си изповед. - И когато ни смути ледената космична безкрайност, ще можем да премигваме невинно срещу света като току-що прогледало бебе…”.

Това негово прозрение засяда в съзнанието ни, както засядат в гърлото сълзи. От тези сълзи се освобождаваме само като ги изплачем.

* * *
С Банко се запознах през септември 1988 г. край морето. Бях студентка и член на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов”, а той - художествен консултант в Кабинета (дали по белетристика, дали по драматургия, и досега не знам). Тогава пишех стихове и не попаднах в неговата орбита на учител в изкуството на прозата и още повече - на драмата. Разбира се, нищо от онова, което на морския бряг сме си говорели приятелски, не е останало в главата ми, освен шеметното усещане за младост, за щастие, за „морето е до колене”. А когато, по-късно, се случваше да прочета негово белетристично творение, то не ставаше „мое”. Не знам как се случи по-нататък - точно 20 години бяха минали от запознанството ни тогава (явно 20 години са достатъчен период, за да узрее и човек като мен)… но от един момент нататък прозата на Банко П. Банков буквално влезе под кожата ми. Оттогава и до днес съм почитател на всичко, което излиза изпод перото му.
Докато четях творенията му, включени в „Поданици на отписаното време” и „Нагоре по надолнището”, все повече и повече се убеждавах, че всяко изречение от неговата „Авторска изповед” е вече за мен жалон, закон, урок за това как се изгражда истинският писател и как се пишат истински творби, живи творби, които за дълго се задържат в съзнанието на читателя и преобръщат сърцето му към добро. Така неусетно, ненатрапчиво, някак между другото, покрай-покрай писателят Банко П. Банков ни въвежда и ни води из лабиринтите на своята творческа лаборатория и проспектите на високото изкуство. Както само той умее да го прави. И предава своите уроци по писане на тези, които идват след нас. Който има ухо да чуе, който има дързост да поеме, който има перо да продължи…

20 - 22 ноември 2017 г.

Литературна гостоприемница при НЧ „Д-р Петър Берон - 1926 г.”
22 ноември 2017 г.