Драгни Драгнев

Още в 1913 г. Дора Габе пише стихотворения за Добруджа, когато над тази педя българска земя надвисват облаците на окупацията от кралска Румъния. „Родният ми край остана тъй далече, пътят, който води в него, враг пресече…”

Този мотив се втурва и в по-сетнешните й творби: „През границата път като река от нивите във Добруджа се влива - там воля робска, тука бежанска, едно небе и двете ги покрива…”

Личи привързаността на поетесата към българската земя „от Дунава до Черното море”, защото я познава отдавна, „от дете, когато ме нахрани с красота, преди да ме нахраниш с топлия си хляб”.

В стихотворението „Пшеницата” от 1969 г. поетесата, отдадена на чувството за обич, се обръща към своя „малък роден край” така: „Виждам те, когато спираш птиците да се сбогуват с твоето огромно слънце, чувам как кълват пшеничени зърна, оставени за тях в пожънатите ниви”.

По тоя начин, чрез преклонението пред пейзажите на Добруджанския край, е създаден неповторим поетичен образ на Родината.

Слушал съм как Дора Габе рецитира наизуст стихотворението си „Родина”, написано през 1962 г. Това е може би най-хубавата й творба, която я прави близка за нас и непреднамерено сърдечна в отношението й към отечеството ни.

При декламацията имаше нещо песенно, светло, особена мекота и топлина в изказа на словото. Думите избликваха от дълбочините на душата й, бяха изстрадани в мига и зазвучаваха истински.

Поетесата ги обагряше в сиянието на своята женска доброта, като ги редеше бавно, спокойно и гальовно, за да се впият из един път в сърцата на хората.

На пръв поглед стихотворението „Родина”, публикувано в книгата „Нови стихове” (1963), стои в хоризонтите на пейзажната лирика.

Всъщност то е интимна изповед, в която са вплетени философски обобщения: „Проникна ми в снагата твойто слънце, проветри ми косите твоят вятър, просторът ти в душата ми се вля…”

Поетесата не разделя своя живот от живота в родния край, търси в него опорни точки за появата си на тоя свят, прехласва се пред красотата, която прелива в нея: „Бях хубава, защото ти бе хубава, преди да ме родиш. Бях пълна с топла обич, защото зреели житата, когато съм се раждала…”

Тук отново чрез Добруджа израства образът на Родината, който има продължение в отбелязаното вече стихотворение „Пшеницата”.

Този образ сега носи конкретните измерения на хлебородната и богата българска земя, на Добруджанския край, с устрема на „пшеницата, пробила хоризонта, разляла се далеч в зеленината, недостижима за окото…”

И Дора Габе ни покорява с чувството, че е слята с Родината, чувството, което броди в душата й през нейния дълъг живот.