Любен Панов

1978 година, 1 март. С малък филипс в едната ръка и мартеничка в другата причаквам маршал Руденко в дома на културата на Московския университет. Срещата е уговорена с шефа на дома. Не става. Защото когато се усеща включено, предателското магнетофонче запява „Ааайй камино, камино…”. Вероятно преди полета съм се опитвал да прилъжа с нещо синовете, за да мога и аз да поспя: „Мълчете, слушайте, кака ви Лили пее…” И „нещото” си е останало там… В същата секунда двама от студентската охрана яко ме прихващат за раменете: „Нельзя, нельзя, друг!” Маршалът любопитно поглежда момъка, който е решил да го поздрави с песен /мене!/ и… отминава.

А аз исках да му задам само един въпрос: „Какво още е нужно, маршале, за да не забрави светът Нюрнбергския процес? Защото все нови и нови огнища се палят …”

Преди пет-шест дена с бабата си хапваме пица на площадчето до сами катедралата „Свети Лоренц”. Италиански пици, правят ги арабски момци, а като слушам насядалите, хапват си ги поне от 6 други националности. И руснаци, разбира се. Питам едного, долу-горе на моята възраст, знае ли кой е главният обвинител на процеса от 1945 година срещу военните престъпници, та да ме насочи към историческата зала на Двореца на правосъдието. „Нельзя, хер, нельзя…” Значи забрави, господине, какво ти трябва да ровиш миналото…

И туристическите справочници в интернет, и те ми намигат: “Абе виж музея на играчките, значи, най-красивото гробище на Германия също е тук, „Свети Йохан” се казва… половин милион Нюрнберг, има толкова интересни неща…”

Прави са. Други времена, обединени народи, обединени разбирания …

Ами. Чак пък и разбиранията… Не съм толкова сигурен… На унгарската граница, докато ни проверяваха пет часа дали не сме сложили в автомобила-мъник скатан някой бежанец на задната седалка, защото корейският паяк няма багажник, ни и показаха доскорошния лагер от стотици декари, опасани с телена ограда. Бежанци от днешните войни не видях, но мрежите си стоят…

В Нюрнберг са си казали последните думи Гьоринг, Борман, Рудолф Хес, Йодл, Кайтел, Рибентроп…

50 милиона са жертвите на Втората световна.

Иначе - вярно, времената са други. Понякога даже и интересни. Например това, че Нюрнберг се е побратимил с Краков /съвсем наблизо до Освиенцим/, със Скопие и с… израелския град Хардера.

Оцелялото от американските и британски самолети старо си стои. Старо и много красиво. До него, стена до стена, стои и новото. И то красиво и примамливо за едно спокойно битие. Само за броени години германците успяват да възродят достолепието на този баварски град, наричан някога център на Свещената римска империя.

Излизаме от града и вече в колата казвам на бабата, че съм открил една стара любов, примесена с тъга, справедливост и признателност. „Къде, във Виена ли я срещна?!”