Иван Есенски

МАЙ, ИЛИ БАЛАДА ЗА ЛЮБОВТА

Благословен сезон на любовта!
А в ниското се биеха елените
и стигаше до нас със закъснение
стакатото на сблъскани рога.
Приличаше на рицарски турнир -
пасеше кротко отстрани наградата.
Те яростно се удряха и падаха.
Единият т не стана най подир.
Върху гръдта му бликна розов герб.
Ти плачеше и вярвах - беше искрена,
защото никой досега тъй истински
не бе умирал от любов за теб.
Умираше раненият елен.
А аз си спомнях в същата минута
как неведнъж - не в мъжки бой, не с удар -
с усмивка просто бивах победен.
Как нелюбимо шепнех сам: „Играй!”
и как звънеше в нощите дълбоки
примамлив смях с дъха на орлов нокът
от влюбените ветрове на май.
Благословен сезон на любовта…
Омаяни от страшното изкуство,
в леда на колко равнодушни устни
сме търсили трошица топлота!
И колко трудно се спечелва тя.
Ала не искам да умира с мене -
спомнете си в началото елена…
Благословен сезон на любовта!

БУКЕТ

Паяжината в детелината
е опънала пак снага.
Няма намек, че сте заминала -
ни къде, ни с кого, ни кога.
Беше диво, ревниво и глупаво.
Беше пепел и произвол.
Всичко сринахме, изпочупихме
и затъпкахме с гняв и със сол.
Подминават ме още птиците
като някакъв Картаген.
Гърбом скупчили се, тревиците
не очакват добро от мен.
Беше!
Стихнал към - както никога.
Вече драките не дерат
и е свила игли игликата.
И е време да ни простят.
И камбанката на звъниката,
занемяла в ония дни -
както някога,
както никога
за Вас влюбено да зазвъни.
А оченцето на незабравката -
там, където сте - нека бди
както никога,
както някога,
но по-предано отпреди!
Сбогом, мигове от метличини!
Свършва вашата нежна власт!
Вие всъщност не ме обичахте,
но защо Ви обичах аз?

ЛЮБОВНА ПЕСЕН, ФЕВРУАРИ

Думата, дето убива, е вече изречена.
Вдишвам покорно последния атом живот.
Няколко стъпкани рози чернеят обречено
върху снега на безкръвния, пуст ешафод.
Въздух.
Издишват те броните. Вече си минало.
Господ да слезеше, нямаше пак да те спре.
Горе прозорците мигат по морза усилено -
свежата клюка предават: „Точка-тире…”
Точка!
Поемам към друга вечерна емисия -
знаят си пътя нозете. Не мисля за тях,
а за ръката, повлякла букета увиснала -
като наказана заради жалкия грях.
Мрак е в главата ми, сякаш е мътила гарвани.
Вее дантели нехайният пръхкав снежец.
Стигам етажа. Спокойно допушвам цигарата.
Смачквам фасона на оня противен звънец.
Там на вратата:
- Да вярвам ли?
- Как си с ракията?
- Рози?
- Сама ли си?
- С твоите мъжки писма.
- Само без гадости! -
влизам с лице тенекиено,
а зад гърба ми антрето прошепва:
- Сама…
Чак след години, случайно надникнало, утрото
ще ни открие.
Но краят ще бъде щастлив -
тоест, без всякакви там покъртителни трупове.
Жива. До нея и аз се преструвам на жив.

ПОЧТИ ПОСВЕЩЕНИЕ

Благодаря за есента!
Сега сме трима.
Преди да се повтори тя
тук беше зима.

Безсмислено и зло вилня
всеснежно бяло
и бях самата тишина -
без дух и тяло.

Това не бе любов. Уви,
и смърт не беше -
усещах само как кърви,
а не болеше.

Благодаря за есента,
за добротата
да зърна птичите ята
в мига обратен!

Да тръпна, че припламва пак
в прощално синьо
предчувствието плахо - как
ще си заминеш!

Длъжник съм ти за милостта,
че не забрави.
Благодаря за есента!
Но аз оставам.

ИЗРЕЧЕНИЕ

На Боян Ангелов

На есента в горчивия пожар,
преди снегът живота да почисти
от кал, от завист и димящи листи -
и миг преди да ме направи стар,
ще взема малко хляб и мълчешком
нагоре по реката ще отмина
към моята единствена родина,
към Мухово - единственият дом,
над който свети моята звезда
и с дъждове студени се загръща, -
додето здрачът
в сладък сняг превръща
току над мен горчивата вода,
а аз вървя с протегнати ръце
след светлината, гаснеща на запад
и чувствам как
снежинките се стапят
по устните на моето сърце.