Георги Гривнев

1916 година.
Мобилизираха Алекси Шукеров от село Бостина, който беше на тридесет и една години. Най-много се разтревожи съпругата Евангелия, която знаеше, че той отива на война, а не на хоро на мегдана. И още по-тревожно в суматохата си напълни раницата му с дрехи и храна.
Изпращаше го, потискайки сълзите, за да не показва слабостта си, защото предчувстваше, че Алекси щеше да я пресече:
- Сега да не вземеш да плачеш!
- Няма - щеше да отвърне тя. - Алекси, в раницата сложих малко дрехи, да ти е топло - там е и пуловерът, който изплетох от вълна, лаяна от кучета по баирчините, а не крякана от жаби в реката. А това кръстче може да пъхнеш в джоба или да го закачиш на врата - господ да те пази.
Тримата се прегърнаха - малкият Андон се загуби помежду им. Четиригодишният син само питаше кога ще се върне, а баща му отклоняваше отговора, не искаше да му каже, че ако остане жив, ще се завърне и отново ще бъдат заедно.
- И да слушаш майка си, Дони!
Събраха се в Пловдив, откъде ли нямаше мъже, все млади, някои още не успели да се задомят, а други - с едно или с две деца. Обединяваше ги отечественият дълг, в който имаше красива обреченост, защото щеше да се случи това, което е писано и предопределено. Отиват на война, а там не свирят върбови свирки, а куршуми, там не се играе на стражари и апаши, а се изпълняват заповеди, не ги ли изпълняваш, командирът има право да те застреля на място - един от жестоките закони на войната.
Алекси Шукеров щурмуваше вражески позиции, копаеше окопи, ротата отстъпваше, когато командирът нареждаше, а настъпваше в ранни зори, когато полумракът бе сигурно прикритие. Войната не е с лице и на мъж, макар че предимно мъже грабват пушки и загиват на война. Не отива на мъжа да е далеч от дома, в неизвестност, да диша барутен въздух, скулите му да са изпъкнали, а същевременно да копнее за семейното огнище, да се грижи за деца и съпруга, да върти рало и засява ниви, да коси ливади, за да не закелевеят, да вършее и да прибира зърното в хамбара…
При една атака, бе краят на годината, когато зимата настъпи и се застуди - беше на сръбска територия. Алекси Шукеров изскочи от ровината и не беше направил и шест стъпки, когато го удари куршум в крака. Балканджията падна, хвана се там, където бе болката и припълзя обратно до ровината. А кръвта течеше… Алекси не помнеше колко време измина - час ли, ден ли… Ще вземе раната да гангреняса. Тъкмо си помисли това и пред очите му в цял ръст на брега се появи сръбски войник, насочил пушката си към родопчанина.
- Хвърли оръжието! - извика той.
Нашенецът го послуша, а сърбинът бавно приближаваше и зорко бдеше да не го изненадат. Знаеше ли какво може да се случи.
- Какво ти е?
- Кракът… прониза ме куршум.
Непознатият войник се увери, че наистина е ранен, виждайки окървавения панталон. Враждебността изчезваше помежду им, бедата като че ли постепенно ги сближаваше, защото и сърбинът можеше да бъде не неговото място.
- Братко, имам една молба. Аз си отивам - каза Алекси. - Застреляй ме, за да не се мъча. Няма да имаш грях. А за куршума ще си платя.
И Алекси Шукеров извади и му подаде една златна пара.
- Не, така не бива. Раненият и плененият не са врагове.
Сърбинът вдигна Алекси откъм страната, където бе пробитият крак. И когато Алекси си уморяваше и не можеше повече да куца, незнайният войник го нарамваше. Така се добраха до военния лазарет, където го остави на докторите да го лекуват. А докторите промиха раната и изразиха категорично мнение, че кракът трябва да се отреже. И затова му казаха малко грубо, но пък истината. „По-добре с един крак да стъпваш на земята, отколкото да се зарази целият ти организъм и да изгниеш в земята… А ти си млад и имаш много години напред. И вкъщи те чакат.”
Оттам изпратиха Алекси във военопленнически лагер в Югоизточна Франция, където му поставиха и протеза. По-точно в Прованс - в Сер-Карпентрас, област Воклюз. Посвикнал вече и с протезата, Алекси започна да пише писма до жена си Евангелия. Пишеше какво се е случило с него, как са го ранили, как го е спасил сръбски войник, как накрая е попаднал във френски лагер… Без, разбира се, да разказва за ампутацията. „Тя пак ще научи, но поне да е по-късно.”
Къде пропадаха писмата, никой не знаеше. Кого го е грижа за някакви си листчета, когато във войната умират хора и остават на бойното поле без гроб и без кръст, с отворени рани и незатворени очи, неоплакани и неопети?
А Евангелия все чакаше вест от Алекси. „Сигурно са го убили и няма кой да ми съобщи. А мина повече от година.” И Евангелия започна да го отрежда като покойник - поръчваше служби в църквата, носеше жито и раздаваше - така бе и за третините, и за деветините, и за двайсетините, и за четиридесетините… Вкъщи палеше кандилото - там, където е погребан, едва ли има кой да запали свещица.
След като не получаваше никакъв отговор от България, Алекси Шукеров се свърза с кореспонденция с д-р Никола Герджиков, райковец, който бе емигрирал и работеше в Женева, Швейцария. Той същевременно бе и доброволец към Международния червен кръст. Алекси обстойно сподели съдбата си на военнопленник и най-вече това, че от писмата му до съпругата в България няма никакво известие. Д-р Герджиков прие присърце молбата на родопеца и пусна открита пощенска картичка.
„Г-жа Евангелия Алексиева, с. Бостина, Пашмаклийско, България
Женева, 10 февруарий, 1918 г.
Уважаема Госпожо,
Получих писмо от 20 януари от мъжа ви Алекси Тодоров Шукеров, който е военнопленен в Франция от 13 месеца и още не е получил никакво писмо от Вас. Той не знае дали Вам е известно, че е жив. Досега Ви е писал вече много писма. Иска да му пратя 40 лева пари. Изпратих му вчера 25 французки франка, които правят 30 лева. Адреса на мъжа Ви е следующия: Chukeroff Aleхis Thodoroff, № 6680, Camp de Serres-Carрentras, France.
Ако обичате, пишете и изпратете писмото му до мене. Аз ще му го препратя. Приемете, уважаема Госпожо, почитателните ми поздрави.
Д-р Н. Герджиков, 16 rue de Hollande, Женева, Швейцария.”
Малко отклонение - кой е д-р Никола Герджиков? Изградил успешна кариера на лекар в Женева. Когато започва Балканската война, той оставя бременната си съпруга и невръстния си син Кирил и заминава на фронта - отначало като представител на Международния червен кръст, по-късно като офицер-лекар в Първи конен полк. Почетен гражданин на Женева. Ктитор на параклиса „Свети Спас” край Райково. Паметно е неговото признание: „Няма никога да се утеша, че Тракия, тъй изобилно оросена с кръвта на най-скъпите синове на българското племе, остана да пустее в ръцете на вековните врагове на нашия народ. Героите, които сам видях, изпълниха своя дълг като светци.”
Връщайки се в родния край, в главата на Алекси нахлуваха различни мисли. „Какъв бе оня сърбин, нали беше враг, воювахме един срещу друг, а ме помилва, не ме уби. И сред враговете ли има хора? Дали не беше по-добре да ме разстреля, вместо да оставам жив полутруп? Кому съм нужен такъв? Като се прибера, ще ме посрещнат с радост, но тя ще бъде примесена със съжаление, аз ще го разпознавам, а другите ще го проявяват. Ще се опитвам да бъда като преди, цял човек, макар че бостинци ще си казват: „Половин човек”. Лошото е, че товарът на семейството ще падне върху Евангелия.”
И във влака, и по пероните на гарите Алекси виждаше още инвалиди - кой без ръка, кой без крак, кой - едноок. Кой с патерици, кой с превръзка още. „Да ти пустей и войната, и джендема!”
…И един ден, надвечер, Алекси Шукеров потропа на вратата на своята къща. Трогателно-болезнена бе срещата - тримата се сляха в едно, както когато се разделиха преди две години. Надойдоха съседите и Евангелия сподели радостта си с тях. „Алекси е жив, жив е!” Само това повтаряше - другите думи бе забравила. Но не споделяше болката, че е инвалид - това оставяше за себе си. Изпитваше и вина - дали не избърза, като го погреба жив? Клисарката, научила, че съселянинът й се върнал, заби камбаната, без да иска позволение от свещеника. Всъщност, камбаната биеше и за края на тази злощастна и опустошителна - за родината ни - война.