ЛИСАБОНСКАТА НАСЛЕДНИЦА
1.
Свистящият вятър е притихнал, чайките мълчат и грохотът на вълните долу под скалите се спотайва. Светлина с големината на точка играе по дрехата на Ештрела. Откъм от кулата, види се, някой от дежурните има оптични уреди, с които следи цялата територия на Кабо да Рока и далеч навътре, в океана. Андре неволно се извръща и вдига бинокъла към бялата кула с фара. Сега светлата точка става синя. Има си хас с лазерни устройства да ни оглеждат периметъра за заблудени туристи или нарушители на правилата. Никой тук, нито той, нито Ештрела, ще се мята от скалите. Става дума да се пуснат на воля няколко хвърчила в океана с праха на нейния покоен брат, такава и била волята му, вечна памет и бог да го прости. Финият лъч, както го различава бинокълът на Андре, е откъм външната стена на най-западната сграда, в чиято вътрешност е кулата с фара. Да не би папараците да са надушили наследницата с крупен дял в компания, дислоцирана някъде там из Франкфурт, и сега дебнат под прикритие златните секунди, снимайки с далекобойна камера полета на хвърлилата, за които Ештрела се е изпуснала неволно в немската преса? Тук обаче не е Франкфурт. Злощастният полет, с който заради проклетата турболенция аеробусът едва не се забива в залива над Океано Атлантико, благополучно е приключил, Андре като по чудо е успял да улови урната, изплъзнала се от ръцете на спътницата му, а сетне си наумява, какъв кавалерски жест на българина, да придружи сестрата на злощастно починалия в германска болница собственик на крупни дялове в просперираща мултинационална компания.
Синята точка изчезва внезапно. Папараците са усетили, че сами са наблюдавани с бинокъла. Макар че в няколко кадъра и едно заснимане на странния наглед ритуал няма нищо сензационно.
Ештрела вдига първото хвърчило, Андре оправя торбичката с пепелта, подава въженцето и тя затичва надолу. Океанският бриз издига сините криле над скалите, преминава над пенестите вълни и продължава да се рее над безбрежността. После той подава второто хвърчило. Обляна в сълзи, сестрата на Енрике отново се втурва, и сега сините криле политат над океана. Но когато Ештрела поема третото въженцето и опитва да затича, внезапно се присвива, потръпва на пресекулки, тялото й се изпъва и рухна по гръб върху рядката трева.
- Какво ти е?! - изкрещява той и коленичи над нея.
- Простреляха ме!
През бинокъла Андре забелязва как откъм ъгъла на крайната западна сграда снайперистът спокойно прибира калъфа и изчезва зад ъгъла на бялата сграда. Не е имало никакви папараци. Непознатият е имал мокра поръчка и е вършил невъзмутимо работата си, почти долепен до кулата на фара Кабо да Рока!
- Но какво ще искат от една невинна жена?! - едва чуто шепне той.
- То се знае, акциите на Енрике, парите му в банките, яхтите, колекциите, проклети да са всичките… Свирепият ненаситен свят и неговата безгранична лакомия, това е той, амиго…
Изпаднал в паника, Андре говори повече на себе си: „Ще извикам спешна помощ, нещо трябва да направя, по-скоро…”
- Не! - изхриптява Ештрела. - Извади последното хвърчило! Намери ли копринената кесия?… Разпредели по равно останалата пепел към това, което не успях да пусна, и сложи половината от нея към четвъртото, после засили и двете! Направи го за мен! Нека летят на воля, докъдето погледът стига. Дори и отвъд хоризонта…
На човек, берящ душа, може ли да скършиш думата?! Андре преглежда раната, съблича ризата си и я стяга с ръкава й, за да намали кръвта. Налага се спешно да подири помощ, но вместо това вече бяга към скалите да пусне третото, а после и четвъртото хвърчило. Когато те политат над океана, втурва се при тялото на Ештрела. Тя едва диша. Изправя я, за да зърне полетата им.
- Видях ги! - прошепва тя. - Красив полет… Сбогом, братко! Вече и аз съм с теб, макар да не ме искаше до себе си.
Последните думи изрича с усилие, после се отпуска в ръцете му. Сълзите му тръгват. Казва си, че чернооката млада португалка е вече пътник и заравя глава в скута й. Ех, сеньор Андре, защо не го предвиди, а се остави да те преметнат толкова леко? Как не разчете дребните детайли, които са важни в проклетия и несправедлив живот. А оттук насетне?…
Гасне бавно и малкото копнеж. Бризът роши косите и на двамата, усеща солта и плясъка на океанските вълни. Всичко е загубено, и няма надежда; нищо, което да си заслужава самият той да продължи. Случайната среща в аеробуса от Франкфурт за Лисабон, злополучното летене, приземяването на летище Портела и неволната ? прегръдка, заедно с урната…
Сега той хълца с глас. До тук цялото му същество е усещало как се случва нещо красиво, как най-сетне скъсва с проклетото минало на самотник, изминаващ по хиляди километри да гони вятъра и някакви си там мечти, копнежи, видения на художник и илюстратор на книги. Сега може само да разговаря със себе си и да проклина лошия късмет.
И както е заровил глава в косите й, чува слабия глас на Ештрела:
- Ей, амиго, жива съм, стига ме оплаква, а се стягай да ми нарисуваш полета на хвърчилата. Това с изстрела и снайпериста беше само още едно предупреждение в рамото ми. Ако искаше, досега да е пречукал и мен, дори и теб. Но няма да им се оставим! Нали сме вече двама…
- Сега не говори, почивай, докато те превържа и се обадя за помощ… - все още не вярва той. - Боже, жива си!
- Ще оцелея, амиго! Снощи го сънувах. Чух един глас да ми нашепва, че всичко ще е наред… Ще имам разправии, но ще получа онова, което ми се полага, и тогава трябва да се погрижа за бездомните, които всяко лято спят из парковете и под стрехите на лисабонските фирми край Маркеш де Помбал. А зимата, клетите… После ми се присъни голям и светъл приют. Или беше нещо повече от обикновен дом…
- Значи, някой ден ще го направиш. Ще бъда до теб… Ще нарисувам фреските по стените, за радост на малките…
И той присвива молитвено ръце, благодари на Оногова, който е невидим и дори непонятен за мнозина, но все пак го има, и пази, и закриля, дори когато си загубил вяра, дори когато най-малко очакваш да ти се случи…
Сетне, застанал на скалистия бряг на Атлантика, върху къс земя от най-западната точка на европейския континент, с надвесено над лежащата върху рядката трева сеньорита Ештрела, Андре се отърсва от вцепенението, подпъхва ръце и вдига момичето със смолистите коси. Понася я през пътеките към очакващото ги горе, пред централната площадка на фара, такси. Обяснимо е Ештрела да простенва от болката, причинена от изстрела на снайпериста. За щастие, българинът е успял да промие и превърже раната благодарение кислородната вода, марлите и бинтовете от аптечката на таксито. Кръвта, поне за минути, е спряна, но трябва да се бърза към общинската болница на Синтра за първа помощ. Докато пристигне медицински екип, биха изгубили ценно време. Сеньор Андре е властен и категоричен; накрая таксито поема с тримата и се загубва надолу по асфалтовата ивица сред дърветата и армериите, за изненада на притеклите се от заведението случайни туристи.
По пътя почти няма движение и помоленият да натисне газта шофьор подкарва с по-висока от обичайната скорост автомобила. Скоро се показват далечните очертания на манастир, мярват се старинни крепостни стени и в далечината на един от отсрещните хълмове святкат куполите на двореца Пена, сетне и Синтра блясва с покривите на палати, малки площадчета и искрящи на ослепителното слънце покриви. Накрая автомобилът спира пред болницата. В следващите секунди санитари и лекари притичват и отвеждат на носилка загубилата съзнание Ештрела в интензивното отделение. Тя е поставена на системи, преливат й спешно кръв, а след час я отвеждат към операционната. Главният хирург и екипът му се суетят, а сеньор Андре крачи замислено в коридора. За минута присяда, после скача, гледа с нарастваща тревога през стъклата, наново обикаля тясното пространство от единия до другия край.
На втория час водещият операцията излиза, смъква шапката, ръкавиците и предпазната маска от лицето си, поглежда към непознатия мъж и казва с едва доловима усмивка:
- Извадила е късмет, а и стрелецът явно не е искал да нарани жизнено важни органи. Куршумът е пронизал рамото й и е излязъл. С малко късмет следователите могат и да го открият…
- Това значи ли, че ще се оправи?!
- Е, ще полежи някой ден, но не виждам причина за усложнения. Докарали сте я навреме и добре сте се сетили да ограничите изтичането на кръв, което е доста опасно дори в подобни случаи, когато раната не е фатална.
- Кога ще я видя?!
- Разбирам, че вие не сте роднина или близък, но заради подкрепата ви, ще разрешим да я посещавате, щом я преместим в стационарна стая. Впрочем, на първия етаж вече ви чакат детективите.
2.
Нямаше да мине без разследване. Той слезе във фоайето и се представи на следствения екип, дошъл от лисабонската централа. Разгледаха му документите и го поканиха го да седне.
- Цел на пътуването? - мина направо на въпроса възрастният мъж с прошарената коса.
- Туризъм. Лисабон и околностите му са подходящо място за лятна почивка. А и в Португалия има какво да се види.
- Така е. Все пак, как се озовахте до младата дама?
Наложи се Андре да разкаже за урната с праха на нейния брат, за спасяването на скъпоценната ваза и предложението на Ештрела българинът да помогне при пускането над океанската шир на хвърчилата с прикачените в копринени торбички останки от братовата пепел, при това от скалистия бряг на Кабо да Рока, където сеньор Андре никога не е идвал. Той сподели за напразните си опасения относно преследващите папараци, които са се оказали едно глупаво недоглеждане от негова страна; разказа за човека с калъфа, напомнящ електрическа китара, присви устни, щом се върна към факта как не е прозрял, че качилият се зад тяхното такси в мерцедеса с тъмните стъкла мъж е всъщност снайперист, целящ да простреля младата застрахователка от Лисабон поради очевидните намерения да бъде най-малкото сплашена и да се откаже от дела си на богата наследница…
- Чакайте, чакайте, сеньор Андре! - прекъсна го вторият детектив, който свали големите си тъмните си очила и втренчи стъклено зелени очи в него. - Тази версия, която ни излагате, е само на повърхността, но, както казват опитните романисти, има втори, невидим наратив, под който фактите се разминават с намеренията и желанията на героите…
- Не разбирам!?
- Работата е там, че на местопрестъплението открихме повече от една гилза, дори долу, където двамата с младата дама сте мятали хвърчилата, имаше рикоширали в скалите куршуми…
- Невъзможно, беше само един изстрел!
- Сеньор Андре - намеси се възрастният детектив, види се, шеф на разследващия екип. - Колегата ми е прав. Доверяваме се на фактите и нека ви обясним…
- Добре. Какво?!
- Че вие всъщност сте били мишената, но по някакво чудо сте заставали така, че да предизвикате изстрелите, от които последният е бил точен. И тъй като от разказа ви разбираме, че веднага сте паднали върху тялото на простреляната сеньора Ештрела, снайперистът е решил, че си е свършил добросъвестно работата…
- Да, той си прибираше спокойно оръжието в калъфа…
- Е, целта все пак е била поразена, а сеньорита Ештрела също е получила своето предупреждение. Boa pontaria! - каза младият детектив с големите очила, което българинът преведе като „точен мерник”. - Но всъщност и спрямо двамата ви са прочели един и същ урок, да не си врете носа в нечии дела…
- Не мога да повярвам, та аз нямам нищо общо със зложелателите на Ештрела, нито пък я познавам толкова отблизо, та да искат и нещо от мен…
- Нека кажем така… Дирекцията ни проучва близо година случая с брата на почитаемата сеньора, който, види се, има не особено чисти сделки и е натрупал зад гърба си солидни приходи с недоказан произход. С каквито, впрочем, разполагат и неговите чуждестранни съдружници - отбеляза шефът на екипа. - Доста неща ни се изясниха, особено след днешните събития, но има и други, които все още са твърде мъгляви…
Тук той се обърна към третия от детективите, млад мъж на средна възраст, който държеше сребрист таблет в ръце, и кимна:
- Сеньор Фабио, отворете папката с онези файлове и покажете неколкото снимки по случая, да видим дали ще разпознае някого…
- Но какво общо имам аз… Бъркате ме с някого!
- Спокойно, съсредоточете се и гледайте внимателно! - рече възрастният детектив. - Знаем, че сте алтруист, че обичате децата и рисувате прекрасно. Да видим тук дали няма да разпознаете някои от колегите си…
- Виж ти!…
- Хайде, сеньор Андре, вашата Ештрела ще ви е благодарна. Ще й окажете, а и на нас, неоценима помощ. Съсредоточете се и наблюдавайте тези лица, спомнете си всеки, дори незначителен детайл, от пътуванията ви до Латинска Америка… И преценете дали някой от тях няма интерес да използва идването ви в Лисабон, за да ви свърже със случая и да поиска нещо повече от ненамеса или отдръпване. Е, нека видим…
3.
Андре не можеше да повярва, на снимката бяха мениджърите на издателската компания, с тях в Бразилия имаше пререкания за авторско издание, чийто текст и илюстрации бяха изцяло негови, а след първия успешен тираж бе получил хонорар, който не отговаряше на труда и усилията му. При това в печатницата някой от производствения отдел му подшушна, че вече се върти втори голям тираж, преведен на немски и директно закупен от европейска фирма, споменаваха на ухо дори Франкфурт и търговия с книжна продукция на известен сайт за електронна книготърговия, където вече били регистрирани хиляди продажби. В карето като основен дистрибутор бе отбелязана фирма с немско име; тогава той не бе обърнал внимание, но сега на останалите фотографии, очевидно правени със скрита камера, наред с бразилските мениджъри, в представителния ресторант на Площад Росиу седяха лицата от борда, към които членуваше и братът на Ештрела. Едва сега Андре се сети, че същите физиономии бяха публикувани в електронните медии, които бе гледал вечерта след пристигането си в лисабонския хотел.
- Тази компания от господа едва ли е случайно тук, в Лисабон, на привидно неутрална територия - отбеляза възрастният детектив с прошарената коса. - Вижте още една фотография…
И той направи знак на третия детектив, който държеше камерата, да прехвърли на монитора следващия кадър, после добави:
- Сега вижте тези няколко екземпляра на различни издания, които господата разглеждат в момента…
Андре се вторачи и едва не подскочи от мястото си:
- Но там е и моята книга! При това с твърда подвързия, с обложка и с други мои илюстрации, за които дори не получих възнаграждение. Боже, идеите, които бяха мои, и за които не ми платиха…направо са откраднати!
- Правилно наблюдение. По нея ви открихме, сеньор Андре. Класически случай с нерегламентирани авторски права и незаконна търговия с интелектуална собственост. Интелектуалците от Източна Европа са доста уязвими при такива случаи. Дори адвокати и съдебни дела не им помагат. Схемата е проста; подписват първи договор с отстъпване на изключителни авторски права на безценица, а сетне ги прехвърлят на други компании; вдигат тиражи, правят реклама и дори ако авторът започва да им пречи, пращат предупреждения, докато накрая стрелят с точен мерник.
- Невероятно!
- На Кабо да Рока, сеньор Андре, сте извадили, така да го наречем, късмет, заедно с вашата спътница… Искали ли са и нея да сплашат заради наследството на брат ?, но и вас… Изглежда структурата, с която той е свързан, действа на много фронтове и не подбира средства за постигане на целите.
- Все пак, вече ви казах как се озовах до сеньорита Ештрела в самолета от Франкфурт до Лисабон. Местата ни бяха едно до друго, така се запознахме. В края на краищата цялата тази история ми се струва… една голяма случайност.
- Сеньор Андре, за жалост, всичко на този свят се купува с пари - въздъхна възрастният детектив. - Дори и обстоятелството двама души да се озоват един до друг уж случайно в аеробуса. Жалко е, че свестни хора като вас трябва някой ден да го изпитат сами на гърба си, без да са заслужили с нещо омраза и алчност. Но… по пътя на парите какво ли не се случва.
- И сега накъде?! - промълви след кратко мълчание Андре и погледна с очакване следствения екип. - За друго пристигнах по тези красиви места, а ето…
- Не се тревожете за нашите красоти, пак ще ги видите, важно е, че и двамата сте отървали кожата - отведе го настрани от колегите си възрастният детектив. - Първо ще дойдете с нас в Лисабон, за да дадете в централата ни писмени показания по случая. А и е редно да се преоблечете и да вземете багажа си от хотела. През тези дни ще бъдете под наша защита. Постове вече сме поставили и на болницата за сеньорита Ештрела, наши хора ще ви следват до хотела и по пътя, щом тръгнете отново за Синтра. Имаме данни, че още ви следят. Така че… Щом младата дама се възстанови, препоръчвам ви да се покриете за известно време, надалеч дори от европейския бряг. Докато тече разследването… Ако искате, изчезнете сам, а още по-добре да напуснете Лисабон и двамата, ще бъдете защитени свидетели на териториите на страната и някои португалоговорещи държави. Но все пак го обсъдете с нея и ще се чуем. Ето телефона ми…
И той му подаде визитката си, после стана и даде да се разбере, че разговорът с чужденеца е приключил.
4.
Докараха го пред хотела. Изкъпа се и се обръсна набързо. Плати сметката, с готов за път багаж и непреодолимо желание да се върне час по-скоро в болницата на Синтра.
През следващите часове сеньор Андре направи в лисабонската централа подробно описание на събитията с необходимите детайли, представи своите опасения от папараци, оказали се негови груби грешки, зад които не бе дори и за миг предвидил големите опасности, на които бяха подложени и самият той, и неговата спътница по пътя към Кабо да Рока. Описа в детайли мерцедеса с тъмните стъкла и човека с калъф, напомнящ електрическа китара, който се бе качил в мерцедеса. Дори и спомена, че бе запомнил няколко цифри на чуждестранния номер на колата, които бе видял, макар и отдалеко.
Ештрела излезе от упойката и след зашитата при операцията рана се чувстваше отпаднала, но беше вече по-добре. Със съдействието на главния детектив в болницата бе осигурено място на чужденеца да преспи на съседно легло, а формално бе записан като родственик на пациентката.
- Щастлива съм, че отново си тук - промълви тя с все още немощен глас и надзърна с дълбокия си поглед в очите му. - И отново трябва да ти благодаря… за всичко!
„Де нада” - смънка той, изразът означаваше „за нищо, няма защо” и стисна ръката ?. Внезапна топлина се вля в тялото му, усети се отново млад и силен, готов да се бори със зъби и нокти за тази жена; не, нямаше да я остави, за нищо на света, този път трябваше да се получи, и нито гадовете в могъщите компании с белите якички, нито проклетите им снайперисти щяха да го откажат. Знаеше, че лесно няма да се измъкнат от Лисабон. Трябваше да сподели всичко с нея, тя познаваше по-добре града, а и възможните изходи от заплетеното положение.
Размисли и реши да остави всичко за следващия ден.
- Сега поспи! - рече той. - Няма да мърдам от стаята ти. На български имаме един израз: утрото е по-мъдро от вечерта…
- И при нас казваме така: aconselhar-se com o travesseiro! Е, преводът на твоя език би прозвучал малко странно: да се съветваш с възглавницата… Но ти добре го разбираш, нали?
- Така е. Народите не са чак толкова различни, колкото се мъчат да ни го внушат политиците… Но май вече стана късно. Сега и двамата имаме нужда от малко отдих, защото за идните дни ще ни трябват сили. И бистър ум…
- Да, денят беше доста дълъг. И аз за пръв път от толкова време спя в една стая с мъж…
- Самотата, с годините, от привилегия се превръща в бреме. Като мине време, усещаш я как те опасва като невидима паяжина…
- Какво описание!… Тогава, лека нощ и до утре. Ще си поговорим надълго и нашироко.
- Боа нойте! - рече той за лека нощ от своето легло.
На заранта, щом смениха превръзката на Ештрела и тя закуси, този път с негова помощ, Андре докосна ръката й:
- Има нещо, което трябва да обсъдим, преди следственият екип да те посети.
И той разказа открай до край за разговора с детективите от лисабонската централа, не пропусна настоятелната препоръка на шефа на разследващите и подробно описа своите премеждия с нарушените си авторски права върху книгата, претърпяла солиден тираж в няколко държави. Всичко казано до тук изглеждаше като невероятно странна и дори на места загадъчна верига от съвпадения и на пръв поглед случайности, които обаче в крайна сметка имаха невидима и добре оплетена нишка от преплетени закономерности и двамата щяха да обсъждат почти до вечерта възможните изходи от ситуацията, а тя поне засега не обещаваше нищо добро.
- Освен ако… - тук Ештрела се замисли, притвори очи и сетне го погледна с дълбокия си поглед, в който сега той откри загадъчни отсенки, които преминаха в присвитите ? устни. - Мисля, че отговорът е на яхтата на брат ми. Как не се сетих досега…
- Какво точно имаш предвид? - хвана ръката й той. - Не бива да се вълнуваш! Не мърдай много, шевовете на раната ти са още пресни.
- Остави това сега! Знаеш ли, Андре, спомних си нещо, което… - за пръв път тя се обръщаше към него по този начин, без да прибавя „сеньор” и това бе или важен знак, или пък мисълта ? бързаше да изпревари обичайните условности.
- Какво се върти из главата ти? - отвърна той със същата непринуденост, приемайки сближаването като напълно очаквано и закономерно, както всички неща, които са писани неизбежно да се случат между един мъж и една жена в динамична, изпълнена с перипетии верига от ситуации.
- Бях улисана покрай историята с урната на брат си и пропуснах една подхвърлена негова заръка от болницата, малко преди смъртта му.
- Каква е тя?
- Снощи, когато се промъкнах на яхтата, за да взема хвърчилата, се сетих за нея. Набрах шифъра с цифрите, които той ми записа в болницата, и отворих тайния сейф. Извадих писмото, но забравих за него, бях улисана в грижи за урната и праха в нея, и за сутрешното пътуване.
- Какво ли има в това писмо? Навярно е нещо лично към теб. Може би е прощаване с любим човек, на когото не е обръщал достатъчно внимание през годините. Познато ми е. С дъщеря ми беше така…Послесама пое по пътя си. Е не се обърна повече назад…
- Не губи надежда. Времето е пред двама ви… А сега да разберем какво ми е написал Енрике. Моля те, извади чантата ми от шкафчето и намери плика.
- Не обичам да ровя в съкровени дамски аксесоари, но предвид на ситуацията ще го направя! - рече той с усмивка.
- Сеньор Андре се опитва да ме развесели… Но хайде, да видим брат ми какво ли е искал да каже вместо сбогом…
Той протегна ръка, отвори вратичката на малкия шкаф и разтвори ципа на чантата. Извади писмото и го подаде.
- Моля те, улесни ме и отвори плика…
- Ето. Приятно четене…
- Не, ти ще четеш!
- Нима? И с какво толкова съм заслужил, не е ли това между брат и сестра…
- Вече сме свързани с цената на оцеляването. А тя означава и кръв. Аз не искам да имам тайни от спасителя си…
- Добре… Да видим! - тук сеньор Андре пое с треперещи ръце плика, разтвори го и започна тихо.
„Ештрела, скъпа моя сестричке!
Ти ще четеш тези редове, когато аз няма да съм на този свят.
Не исках да научаваш за някои от моите грехове по този начин, но вече е много късно. Ако съм сключвал не съвсем чисти сделки, ако съм правил компромиси и съм избирал за партньори в бизнеса лоши хора с нисък морал и без всякакви скрупули, то е било не от алчност, а по-скоро от лекомислие, а навярно и от желание да се отърва час по-скоро от незавидното си материално състояние.
Ти знаеш, че покойните ни родители не оставиха в наследство нищо, освен онази скромна къща в съседство с кралския дворец Ажуда. На фона на неговото великолепие нашият дом изглеждаше неугледен и дори жалък. Помниш ли как с почуда гледахме, изправени на площада, стрелките на часовниковата кула пред двореца, как слушахме звъна на камбаната й, как се прехласвахме в чудната й музика, докато океанският бриз полъхваше от устието на Тежу? Това бе единственото нещо, което ми се беше запечатало в детското съзнание. Мелодиите контрастираха на вехтите мебели, на отчаяния ни от немотията баща и болната ни майка. Сещаш ли се как си бяхме направили малък проход от къщата към задния двор на Жардим де Паласио Ажуда и как често влизахме след края на работното време, без да ни усетят? Беше славно време на мечти…
Когато и татко, и мама ни оставиха почти без средства, за да се преселят без време на небето; когато през няколко месеца ги опяваха в Базилика да Ештрела и сетне поемаха към вечния си път, заричах се със злоба в гърдите и обладан от огромна амбиция, да имам друг живот. Да не бъда докрай почтен и честен като тях. Да не мизерствам. Да ми завиждат на състоянието! Да си позволя красиви жени, яхти, пътувания по света, водолазни костюми, дори острови… Да имам не по-лоши неща от тези, които наблюдавахме с теб, прехласнати и смаяни, в кралския палат-музей. И някой ден, щом се напечеля, да дам и на теб онова, което не би могла да помислиш, че може да бъде твое. И още, заклех се да не спирам, да не се задържам край брега да Тежу, а да прекосявам Атлантика, Индийския океан и Пацифика с морски съдове, които да са една моя малка флотилия; за да откривам нови територии, да намирам ценности и да ме брулят ветрове, а в сандъците на палубата ми да лежат кротко скъпи съкровища, като тези, за които четяхме в старите португалски хроники на нашите предци мореплаватели и откриватели на нови земи, на непознати острови, на оставени в тъжно забвение скъпоценности, които чакат смелчаци като мен да ги съберат, да ги качат и да потеглят към заветната цел…
И всичко това, да пътувам, да откривам, да се усещам богат и успял, ме правеше истински щастлив. Станал бях мъж, един истински португалец, макар и с мечти от отминали епохи…. Пътуванията ме окрилява и ми вдъхваха нови надежди. И колкото и чудно да ти се вижда, късметът ми работеше ускорено. Трупах, изграждах убежища и тайни места из океанските лагуни и острови, складирах и пласирах само скромни части от всичко онова, което успявах да предоставя на търговци и съдружници. Те ме смятаха за някак странен и дори смахнат, но не знаеха какво всъщност притежавам. Купувах акции, за да ги заблудя. За жалост, не мислех достатъчно за последствията, не преценявах на какви тъмни хора ще налетя в опитите си по-скоро да пласирам части от намереното край моите острови и в пазвите на лагуните.
Исках на всяка цена да успея, да си върна заема за яхтата и за другите морски съдове, за пътуванията, исках да оставя и на теб нещо добро, което да те избави от тегобите на обикновения служител и чиновник в португалската столица.
Знам, ти винаги си обичала онова, което сама постигаше, и не те виня. Но сега, когато съм на края на силите си, те моля да приемеш това, което ти оставям. То не е само в акциите, които някой ден, ако успееш да надвиеш апетитите на съдружниците ми в компанията, ще получиш и ще се отдадеш на онези благотворителни дейности, за които от малка си мечтала. Така ще бъдеш по-близо до Бог от мен, грешния ти брат. Но това обаче, което за тях изглежда важно и за което ще ти пречат, не е чак толкова много…
Има нещо друго и искам ти сама да го откриеш! Ако пък до теб стои някой достоен мъж, на когото би могла да се довериш и да ти стане опора в нелеките начинания, които те очакват, още по-добре и с Бога напред!
Първата ти задача, щом пръснеш с хвърчилата праха ми от Кабо да Рока над океана, е да се добереш незабелязано до старата ни къща край Паласио Ажуда. В гаража (него тайно от съседите превърнах в един доста широк хангар), който е замаскиран и отвън не се забелязва, че има вход, ще намериш вместо автомобил странен и неголям на вид летателен апарат. Уверен съм, че той би ти послужил във всяка извънредна ситуация…
Но първо трябва да посетиш някогашната ми детска стая и да откриеш зад библиотечния рафт, добре прикрит с книги, малък сейф. Шифърът се състои от цифри, като всяка отговаря на поредна буква от твоето име в португалската азбука. Щом отвориш сейфа, вземи сумите от двата плика, която съм ти оставил в евро и долари. Решиш ли да предприемеш пътуване през Океано Атлантико, ще ти потрябват за храна и гориво. По-важно е обаче да вземеш от сейфа половината корабна карта, която съм оставил за теб. В яхтата ми, на доковете край Паметника на първооткривателите, потърси в двойното дъно на капитанската маса другата половина. Щом съединиш двете части на картата, виж оцветените в синьо линии, това е маршрутът ти. Червените точки са най-удобните за кратък престой и зареждане на яхтените резервоари пристанища и докове.
В зелено е ограден малък остров, който може за дълго да ти стане нов дом. Там ще откриеш запаси от храна, вода, напитки и много ценни предмети и артефакти, които успях да извлека с акваланга при многобройните си гмуркания и които на всяка цена гледай да осребриш в някои пристанищни градове на Щатите и Бразилия при доверени мои партньори, за които съдружниците ми от компанията не подозират. Техните имена и адреси съм оставил там в друг сейф със същите кодове, като този в детската ми стая. Вилата на самия остров е добро и стабилно място за живеене. В това мое убежище прекарах много спокойни месеци далеч от хорската суета. Когато усетих, че се разболявам сериозно, на острова опитах да си направя самолечение и дори повече от година усещах подобрение. Е, не било писано…
Във вилата на острова има и таен вход, който отвежда до малка пещера. Там ще намериш друга малка яхта, с която да напуснеш незабелязано острова при необходимост. Дано да не ти се налага, но аз съм свикнал да предвиждам отдалеч всичко. И още нещо: бъди много предпазлива и крий морските ми дарове от любопитни очи. Видиш ли, че някой, дори от цитираните в списъка приятели, проявява специален интерес, бъди нащрек и изчезни навреме. Не давай на никого и по никакъв начин координатите си. Може да се наложи за дълго да страниш от хорските очи. Продавай артефактите и скъпоценностите на малки части и на различни хора, от мое име, като постепенно изграждаш и собствена маркетингова мрежа. Не обещавай нищо на никого и не се обвързвай!
Ползвай яхтата ми при кулата Белем, там е и актът за собственост, с които ти я прехвърлям. Във вилата на острова пък ще намериш опис къде са на док другите морски съдове, които съм ползвал при експедициите си. Бъди добър стопанин на всичко, което ти оставям, и то ще ти се отплати стократно за грижите!
Колкото до яхтата ми при Тежу, тя е заредена с гориво и провизии. Нищо, че е среден клас, има два двигателя, от които единият е резервен, и отлично оборудван, а в навигацията е първи клас. Желая ти попътен вятър. Сядай зад руля и поемай напред! Зарежи скучното бюро и досадните шефове, и тръгвай да изживееш това, което аз не успях!
…Щях да пропусна за онази странна творба в гаража на старият ни дом. Навярно помниш младежките ми технически увлечения. Прилича на автомобил, но не е. Машината е маневрена, лесно се управлява, побира двама души и лети на неголеми разстояния, каквото е например пътят от вкъщи до палубата на яхтата. Тя би ти свършила отлична работа, ако искаш да се измъкнеш бързо и незабелязано в критична ситуация. Или да обикаляш околностите на острова, за който ти пиша.
Е, бъде смела. И на добър път!
А сега - сбогом! Прегръщам те!
Твоят любящ брат Енрике.
Когато сеньор Андре спря да чете и постави листа на нощното шкафче, забеляза, че Ештрела се взира с неподвижни очи към прозореца, сякаш искаше да проникне отвъд дрезгавата светлина, която се прокрадваше през завесите, и да си спомни нещо.
- Е? Какво мислиш за всичко това? - попита той и приседна отново на леглото ?. - Няма ли да изпълниш и тази негова заръка? Или…
- Не съм се уплашила - промълви тя. - Само че той… от отвъдното иска твърде много от мен. Аз съм една слаба жена…
- Това е отличен шанс за теб и брат ти го дава. Просто иска да е чист пред себе си, а навярно и пред Бог… Смята, че така е редно. Иска да те подкрепи с това, което приживе не е успял да ти даде…
- А цялото това пътуване? Как си го представяш?! Има сериозни рискове.
- Ако останеш в Лисабон, те ще бъдат още по-големи - въздъхна Андре. - И животът на моя милост няма да е вън от опасност, дори и да искам да помогна… Вече ти разказах за визитата си в централата на следствието и препоръката на господата.
- Да, да… - тук Ештрела се замисли, после въздъхна и рече тихо, като докосна леко дланта му. - Е, и ти като мен нямаш друг изход, освен да ме последваш. Без да искаш, се забърка…
- Събитията, които ни сполетяват, само на пръв поглед изглеждат случайни. Взрем ли се по-навътре, ще разберем, че за всичко си има причини и последствия от тях.
- Тоест? Какво искаш да ми кажеш?
- Ами…ще пътуваме. Ще яхнем океанския бриз, ще разперим криле и ще пришпорим наследствената яхта на Енрике, пък да става каквото ще!
И сеньор Андре стисна на свой ред дланта й, после плахо мина с ръка по косите на Ештрела. И чу нейно благодаря - „обрида, муйто обригада”; сега погледът й бе изпълнен с онази светлина, с която изпълваше цялото му същество по пътя към Кабо да Рока. Стори му се, че и сега в лазура на очите й се плискат сините води на Океано Атлантико. Вече бе готов да се потопи в тях, каквото и да му струва.
5.
Седмицата изтече бързо. Раната на Ештрела заздравяваше и тя започна да става нетърпелива. Двамата обмисляха всеки ход до най-малкия детайл. По нейна молба Андре чертаеше схеми на движението им по пътя до столицата, тук намесваха и полицията, която имаше задача да ги охранява. Най-после, когато сметнаха, че вече Ештрела има достатъчно сили, за да върви, макар и придружавана от него, той звънна на телефона, който му остави шефът на разследващия екип. Уговориха се на сутринта да ги чака специален автомобил, който да ги откара до дома ?, макар че според възрастният детектив опасността не бе отминала. Въпреки стегнатата охрана и допълнителните мерки за сигурност недалеч от болницата бе забелязан автомобил с подозрителни лица, който вече няколко дни сменяше позициите си, но не преставаше да наблюдава. Детективите търпеливо изчакваха и не бързаха да нареждат на полицаите от охраната да проверят самоличността на непознатите. Ясно бе, че хората с автомобила са разбрали за затегнатата охрана, и все пак продължаваха да дебнат отдалеко, и то така, че при всеки момент да изчезнат, преди да са ги изненадали. На няколко пъти, като излизаше в коридора, Андре се уверяваше, че вече няма смисъл повече да се изчаква. Двамата с Ештрела щяха да се впуснат в нещо непознато и опасно. Бяха без кой знае какъв опит, и все пак интуицията им подсказваше, че планът, който вече няколко дни обмисляха, трябваше да ги изведе по най-бързия начин далеч от Лисабон.
Един късен следобед, когато шумовете в коридора на болницата утихнаха и гласовете на гласовете на сестрите и санитарите се загубиха в тишината на вечерта, Ештрела накара Андре да приседне на леглото й:
- Нещо ме притеснява - изрече едва чуто тя и докосна дланта му. Това докосване, той вече знаеше, означаваше някаква стаена нежност и заедно с това доверие, което тя му засвидетелстваше. Този път беше някак различна, изпълнена с колебание.
- Какво има? - попита тихо той и погледна към пребледнялото й лице.
- Днес, когато следственият екип се отби да ме разпита, забелязах един човек с камера…
- И аз го забелязах да се мотае зад другите двама детективи.
- Това е Фабио!
- Разбира се, така го нарече и неговият шеф. А ти откъде разбра името му? Сигурно са го повикали да свърши нещо… Да не би да го познаваш?!
- Нещо повече… - въздъхна Ештрела. - Това е бившият ми годеник. Не се оженихме, и слава богу…
- Но защо?! Сигурна ли си, че е той?
- Как бих могла да го сбъркам! Днес той не влезе в стаята ми, надникна и се направи, че не ме забелязва. Обзалагам се на милион евро, че ме видя. Намислил е нещо…
- Изглежда ти има зъб. Но защо?!
- Не знам как се е уредил на тази служба, но съм сигурна, че шефовете му не знаят кой всъщност е. Види се, отново се е направил на божа кравичка!
- Нали все пак сте се разделили, а оттогава е изтекла доста вода.
- Така е. Фабио е обсебващ и изпълнен с болезнена ревност тип. Пребил е до неузнаваемост предишната си годеница. От страх не е подала жалба срещу него… Щом надуших гадната му история, прекъснах всякаква връзка. Казах му в очите какво мисля за него. Здраво го жегнах по мъжкото его. Но види се, той и до днес не се е примирил, че с мен се е провалил. Не обича да губи, независимо от цената!
- Има вид на безобиден и дори безличен мъж…
- Искаше ме само за себе си. Нямах капчица въздух. Не можех да се хвана на работа. Когато го изритах от живота си завинаги, побесня. Започна да ми отмъщава. Откриваше местата и позициите, за които кандидатствах. Близо цяла година ме злепоставяше. После, кой знае откъде, научи за брат ми, и се покри…
- А Енрике знаеше ли?
- Брат ми в това време бе далеч от Лисабон, някъде по своите острови, океански маршрути, с яхтите и чудатите си мечти. И странни занимания… А и как би могъл да ми помогне срещу човек като Фабио!
- Но ето, че човекът с камерата се появи. Дали е способен да те издаде пред съдружниците от компанията на брат ти? Дали би могъл да се сдуши с неприятелите ти?! Да им каже къде се намираш…
- Побеснял е, щом е разбрал, че вече не съм сама и до мен има човек…
- В такъв случай?!
- Ще разберем с какви карти играе, щом пристигнем на площада пред двореца. Предлагам да влезем вътре, щом детективите ни докарат. И ще прекъснем връзката с тях…
- Тогава ще ни издирват от две страни. Приятелите с точния мерник също няма да се откажат.
- Важно е да разберем кой ни следи… Ако имаме опашка, значи Фабио е замесен, и е отишъл твърде далеч.
- Не мога да повярвам, че човек, който ти е бил близък, на който си смятала да посветиш живота си, би стигнал до там! Тогава, как ще се измъкнем, и защо ни е този кралски дворец…
- От деца с брат ми знаем вход откъм кралската градина, през който да се доберем незабелязано до вкъщи.
- А как ще убедим детективите, каква работа имаме в двореца?
- Остави на мен, все пак от професията си усвоих някои тънкости на убеждаващата комуникация.
- А дали сътрудникът с камерата няма да се досети за плана ни? Най-добре е да избера мобилния на главния детектив! Ти ще говориш, става ли?
Ештрела кимна и отново стисна ръката му. Той усети как силата и енергията от тялото му се вливат в нейното и за миг притвори очи. Тя вече разбираше, че това бе мъжът, когото бе очаквала в дългите и самотни нощи, насаме със себе си и горчилката, която опасваше като лепкав мрак тялото и обърканите й мисли, и страха от Фабио, и ефимерното безпокойство да не загуби работата си. Сега тягостното усещане бе останало назад. Всичко се избистряше, и синевата през прозореца на Синтра, и святкащите в далечината островърхи покриви на дворците, и зелената пелена на хълмовете създаваха една нова, почти празнична реалност, в чийто център бяха двамата с Андре. Стори й се, че се издига над старинния град и води за ръка мъжа до себе си. Този невероятен човек, който сякаш беше звезден дар от провидението, и Ештрела, с искрящата си в синевата душа, нямаше да загуби неговото примамливо, почти магично присъствие.
6.
Дали заради умението да убеждава, както успешно го правеше в лисабонката застрахователна компания, дали поради подхвърлената от нея реплика по мобилния телефон, че никак няма да е зле да провери лоялността на сеньор Фабио, но възрастният шеф на екипа детективи я изслуша внимателно и както Ештрела усети, се замисли над думите й. Той отговори положително на молбата да получи превоз от страна на службата за охрана до самия вход на Паласио насионал де Ажуда, за да демонстрират уважение към българския гост, като тя лично му покаже кралското великолепие и културното наследство на една велика нация. Впоследствие със същия превоз биха могли, ако бъдат любезни и към него, а и към сеньора Ештрела като пострадал участник в стрелбата срещу нея на Кабо да Рока, да изчакат търпеливо пред входа на двореца Ажуда и да ги откарат до квартирата й. В този случай тя няма да се бави, ще си вземе най-необходимите вещи и ще напуснат Лисабон, какъвто е съветът на почитаемия господин. Така няма да е необходимо да се изразходват държавни средства за защитени свидетели по делото, а то, види се, някой ден ще види бял свят, но не точно в тези дни и месеци.
Когато тя приключи разговора, Андре я погледна и й направи комплимент за хладнокръвието.
- Не случайно в компанията ме викаха за заплетените случаи и дори колегите ми бяха измислили творчески псевдоним: сеньорита tranquilidade - усмихна се Ештрела.
- Да, госпожица Спокойствие - също се засмя Андре. - Но нали планът бе да стигнем през двореца до дома на родителите ти. Защо каза така на водещия детектив?…
- Уговореното в плана ни си остава. Когато бъдем на достатъчно мили в океана далеч от Лисабон, лично ще му се обадим с извинение за дългото чакане на служителите от охраната пред Паласио насионал де Ажуда. Никога не е излишно да сме няколко крачки напред пред всички, дори пред тези, на които в други случаи трябва да разчитаме. Аз ценя много работата на родната полиция. Знам, че и в нашия случай полагат усилия. Обаче… Познавам отлично Фабио, който, ако не от шефовете си, все някак би се осведомил за нашите стъпки. Искам да имаме попътен вятър в Океано Атлантико. Не съм ли права?…
Той кимна и мълчаливо хвана с длани ръката й. После добави тихо:
- Съжалявам, че е трябвало да преживееш това разочарование в живота си. Надявам се да се избавиш по-скоро от спомена за този човек.
- Благодаря ти, че си до мен - тя стискаше ръката му и лицето й беше озарено в едва доловима усмивка, напомняща на Андре за онези благи изображения на свети жени, които бе запечатал в паметта си от посещенията преди години в българските манастири. Откога не се бе завръщал… И какво имаше в тази толкова отдалечена от родината му и наред с това така близка до мислите му жена? Сега тя го връщаше назад, във времето, когато имаше друг, за кратко красив и спокоен живот, но превратностите на съдбата бяха превърнали дните и месеците в дълго и както се очертаваше, безбрежно пътуване далеч отвъд видимите хоризонти. Сети се за дъщеря си, след смъртта на съпругата му и тя пое на хиляди мили, почти недостижима като звезда в нощното небе над океана…
Ештрела му напомняше за нея, пряма, смела и готова да полети към неизвестното, да нехае за изненади и опасности по дългия път през океана. С едно обаждане по телефона португалката от Лисабон бе заявила в застрахователната фирма, че й се налага внезапно пътуване и моли за дългосрочна отпуска, а ако това не е възможно, готова е да си подаде оставката. Отвърнаха й, че проблем нито с отпуската, нито с евентуалното напускане няма да има, все пак й дават възможност да помисли и според ситуацията да избере. Ще очакват решението й в близките месеци.
Когато на другата сутрин бяха с оскъдния си багаж и чакаха охраната да ги покани за отвеждане в бронирания и закрит от външни погледи автомобил, Андре приближи до нея и попита тихо, със замислен поглед:
- И все пак, не се ли боиш от последствията? Оставяш в Лисабон неща, които си градила с години.
- Щом съдбата е решила, че трябва да напусна града на моето детство, ще го направя. Ако бях сама, навярно щях да се поколебая. Сега ми е спокойно - тя надзърна с бистрия си поглед в очите му и го накара да потръпне. - Е, да вървим, вече се чуват стъпките на хората от охраната!
Така те напуснаха Синтра. От администрацията на болницата обещаха да изпратят в застрахователната компания на Ештрела документите по проведеното лечение. Това щеше да й спести неудобството да дава излишни обяснения. Здравните осигуровки покриваха болничния престой и не се налагаше да се попълват допълнителни формуляри. След час колата изви по Ларго Ажуда и спря пред самия триколонния сводест вход на каменния дворец, архитектурен шедьовър в удивителна смесица от барок и неокласически стил, който в особени случаи дори минаваше за президентска резиденция, недостроен докрай, защото кралското семейство по времето на събитията с френското нашествие през 1807 г. било принудено да се укрие в Бразилия. По думите на Ештрела, към 1861 г. дворецът отново станал кралска резиденция на крал Луиш I и съпругата му, италианската принцеса Мария Пиа Савойска.
В ранното утро все още имаше малцина посетители. Ештрела купи два входни билета и поведе госта към вестибюла. Великолепието от изящни мебели в стил барок и рококо замаяха Андре още от първите зали, украсени с интериор от мебели, гоблени, статуи на Машаду Каштру, картини на Домингуш Антониу Секейра и Виейра Портуензе. Из залите имаше алегорични фрески, интериорът бе събрал най-доброто от европейската мебелировка на XVIII-XIX век, редуваха се кралска спалня, тронна и танцувална зала; синя, мраморна и дъбова зала; банкетна зала с две дълги маси за гостите; огромен полюлей с изрисуван таван с фигури на красиви жени от висшата аристокрация и под тях размахал криле ангел; следваше личната спалня на кралицата, библиотеката със старопечатни книги, основана от премиер-министъра Маркеш де Помбал, портретната стая на кралицата, приемна за дамите от дипломатическия корпус с богато орнаментирани фотьойли и две картини с мотиви от кралското ежедневие; видяха илюстрираната от Жузе да Куня Таборда зала на крал Жоао IV и още изумителни декорирани помещения, за които Ештрела накратко обясняваше предназначението им и авторите на фреските и картините. Всичко това удивляваше Андре и той се спираше пред всяко многоцветно изображение, а то бе така близко до неговия свят… Напрегнал сетива, той поглъщаше видяното, разчиташе изумителните, пълни с хармония и естетика творби, и шепнеше едва чуто:
- Благодаря ти, че ми показа тази красота! Удивително е!…
- Да имахме повече време… - рече най-накрая тя. - Но се боя, че трябва да се измъкваме. Виж, в дъното на площада пред двореца вече си имаме гости, които ни очакват…
Бяха в източния края на коридора, от който се преминаваше към кралските помещения. Непознат автомобил бе паркиран недалеч от колата на охранителната служба и в него той забеляза същите фигури от района на болницата в Синтра, които дебнеха кой влиза и излиза от входа на Паласио насионал де Ажуда.
- Току що са дошли! - каза тя решително. - Мислех, че сме се измъкнали. Боя се, че тук има пръст сеньор Фабио, а той е едно малко, но отмъстително човече. Пратил е копоите от компанията на брат ми, знаех си! Добре, че поне нищо не знае за яхтата на брат ми. Да вървим, не бива повече да се бавим!
И тя поведе Андре към местата в двореца, които бяха неведнъж обхождали с Енрике и където бяха прониквали тайно неведнъж, без да бъдат забелязани. Преминаха в непознато помещение и оттам излязоха на малка тераса, сетне Ештрела му посочи малки стъпала в задния край на сградата. След няколко минути те навлязоха в алеите на Жардим де Ажуда. Ботаническата градина заемаше територия, както младата жена подхвърли, цели три и половина хектара в италиански стил от осемнадесети век, с висок фонтан, на върха с грифони, на по-ниското ниво със скулптурни фигури, представящи митични същества с извити змийски тела, а зад него през зелените корони на две кичести дървета проблясваше изумрудено синята река Тежу. В централната част алеите се пресичаха от чемшири, ограждащи с геометрични фигури малки цветни лехи, в чиито ъгли се подаваха храсти, оформени като елегантни зелени топки. Палми и екзотични дървета с разперени корони закриваха погледа откъм улицата и реката, която в дъното святкаше със светлосини отблясъци и с белите платна на лодките, види се, днес имаше голямо спортно състезание, по време на което елегатните платноходи оставяха фини пенести дири. За миг той се огледа и видя зад себе си каменните стълби и продълговата ограда с орнаменти по парапетите. Пред централното стълбище малка арка, извита в горния си край, ограждаше каменна фигура, зад стената пък червенееха покривите на ниска сграда, оттам ли бяха дошли или натам щяха да се запътят, Андре не успя да разбере ясно, нямаха време за оглеждане. Ештрела го хвана за ръка и го изведе извън градината, бяха излезли по думите й на Калсада ду Галвау и скоро пред тях се откри църквата в неокласически стил Мемория, където бе съхранен прахът на Маркеш де Помбал, основателят на Жардим да Ажуда и премиер-министър от времето на крал Жузе I. Зад възпоменателната църква, от чийто вход успя да види само облицовките от мрамор, имаше двукатни къщи и Ештрела го поведе към една от тях. Когато отключи и влязоха направо в широко антре, видя, че макар и необитаем, все пак домът бе поддържан с вкус, види се, младата наследница се отбиваше и държаше на подредбата.
- Да влизаме, докато не са се усетили! - припряно рече тя и му кимна да влезе. - Първо ще отидем в стаята на брат ми, трябва да открия онази част от картата, за който пишеше в писмото си! А и парите, които ми е оставил, ще ни трябват за из път.
- Припомни си шифъра за сейфа!
- Нека първо открием скривалището зад библиотечния рафт! - и тя го поведе към детската стая на Енрике.
Анре й помагаше да смъкне книгите, редеше ги върху масата и поемаше следващите, които тя му подаваше с разтреперани ръце.
- Знам, че се вълнуваш - рече тихо той. - Спокойно, всичко ще бъде, както ти го е написал Енрике в писмото.
Сейфът бе прикрит старателно в ниша, заработена в стената и изкусно покрита с тапет. Само човек, който познаваше къщата и следваше указанията на брат й, би се досетил къде са укрити половинката от картата и пликът с парите. Ештрела отмести рафта, напипа леката вдлъбнатина, разкъса тапета и пред очите им светна вратичката на правоъгълен метален шкаф, заработен в стената.
- Сега е ред на шифъра, трябва да изчислиш цифрите според името си в португалската азбука!
- Ето ти лист и молив, започваме да изчисляваме! - рече тя нетърпеливо. - Трябваше още в болницата да го направим, имахме толкова време…
- Имахме, но… - той се усмихна леко и погледна в очите й. - Бяхме все пак заети и с други важни неща…
- Разбира се, да се гледаме като…
- Може би като котки… из Жардим де Ажуда.
- Може би… - засмя се на свой ред тя. - Ех, Андре, хубаво ми е с теб. Жалко, че и теб ще подложа на изпитания…
- Така е по-сладко… Е, първата цифра е пет, нали?
- Тогава пиши, сеньоре, и не се разсейвай, на яхтата ще имаме достатъчно време да си говорим…
Тя стисна ръката му и започна отново да присвива пръсти. Оказа се, че шифърът не е чак толкова труден. Трябваха им две минути да отворят сейфа.
Както бе посочил Енрике в писмото си, всичко си бе на мястото. Ештрела прибра картата, подаде пликовете с банкнотите, разпределиха ги за всеки случай на различни места по дрехите си и вече бяха готови, когато външната врата започна да се тресе от силни удари.
Ештрела се подаде зад пердето и се дръпна рязко назад:
- Фабио и копоите от компанията на Енрике! Предполагах, че ще ни открият, но чак толкова бързо…
- Все пак брат ти е умен мъж, оставил ни е резервен изход!
- Да, към гаража, тази негова машина може да ни спаси. Обаче… аз не се наемам. Знаеш, раната ми… Ти би ли могъл ли да я управляваш?
- Доколкото разбрах от писмото на Енрике, в гаража-хангар е скрит мини хеликоптер! Само ми трябва навигатор над лисабонските улици, площади и църкви!
- Имаш го! Все пак, управлявал ли си подобно чудо?!
- Може да те изненадам приятно. Преди време, като студент у нас карах специални курсове, нещо като за любител-шофьори, само че за хеликоптери нисък клас, за нуждите на прохождащата ни след промените туристическа индустрия. Смятах дори да си помагам в следването с допълнителна работа, като разкарвам по въздуха заможни чужденци. Тъкмо бяха открили Перперикон, предвиждаха полети до тракийски светилища; атракции предлагаха до старата българска столица Търново с крепостите Царевец и Трапезица; после щях да ги откарвам до страхотни манастири; имаше планински маршрути из Родопите, предвиждаха полети до Черноморието ни, и там европейските гости имаше какво да видят, да отседнат в хотели, да се изтягат по плажовете ни с топла, а не с ледена вода, в каквато съм се къпал в заливите на Кашкайш и Ешторил дори лятно време…
- Заинтригува ме! И аз обичам плажове с топлите води на кротки заливи. Но?…
- Ами… направих доста летателни часове и завърших успешно курсовете, дори работих три месеца по туристическите маршрути. Тогава ме приеха в Лисабонския държавен университет, а документът за правоспособност остана, още си го нося в портфейла. Нека днес проверим какво съм научил!
- Хайде тогава, надолу по коридора, докато не са разбили вратата!
7.
Ако някой ви каже, че Лисабон е неподходящ за екстремни авио преживявания, навярно е сгрешил. Андре и Ештрела успяха да изтикат от гаража, който бе разположен в задния двор на къщата, малката спретната машина, наподобяваща елегантен спортен автомобил, боядисан в сребрист цвят. Енрике бе поставил върху бутоните за стартиране на двигателя и за издигане във въздуха лаконични надписи.
Андре натисна първия бутон, сетне даде старт и машината леко се разтресе, после се надигна плавно.
Издигнаха се между две палмови дървета, изскочиха над покривите на съседните къщи и набраха бързо преднина. Колата отдолу ги следваше, после се загуби из лабиринтите на лисабонските улици.
- Дали да не звъннеш все пак на следствения шеф, би могъл да ни помогне?! - крещеше той и свистящият въздух отвяваше думите му.
- Трябва по-скоро да стигнем до дока, ще минеш над манастира Жеронимуш и кулата Белем, а оттам сме близо.
- И летящата кутия на Енрике ли идва с яхтата?!
- То се знае, няма да я завещаем на господа преследвачите ни, а и по-нататък, в островните ни приключения, ще потрябва. Важно е да се метнем на яхтата и да отплаваме.
- Ако все пак пристигнат на дока и стрелят по нас, няма ли да се уплашиш?
- Вече ме стреляха…
- Да, у нас имаме една такава приказка - гърмян заек!
- Звучи страхотно! Обаче ти предлагам, преди да се приземим, да се разходим малко над града. Виждам, че има достатъчно гориво. Тъкмо ще заблудим преследвачите за посоката си.
- А как намираш полета? - усмихваше се той, докато елегантната летяща играчка на Енрике набираше височина и отдалече се показаха зъберите на крепостта Сау Жорже, под него бяха площад Росиу, с познатата настилка на вълни от ситен бял и черен гранит, бялна се Националният театър „Мария II”, Площадът на реставраторите с две редици знамена като шпалир встрани на островърхия паметник, и недалеч от него Праса да Фигейра, сетне река Тежу светна с бялата си флотилия от платноходи и регатата продължи да оставя бели пенести дири към кулата Белем и Паметника на първооткривателите. Стотици малки движещи се точици мърдаха по Праса ду Комерсиу и той ги помисли отначало за ята гълъби, после се сети, че бяха туристи, наобиколили конната статуя на крал Жозе I, любопитни като него от времето, когато бе студент в Лисабонския университет. Едва ли бе допускал, че някога ще се извиси смело над града, че ще полети заедно с една красива португалка над Авенида да Либердаде и площад Маркеш де Помбал, над парка, носещ името на английския крал Едуардо VII, в чието сърце се простираха безкрайно дълги ивици от геометрични фигури, изградени от тъмно зелени храсти върху светлозелена моравата; той видя дори пейките, на някои от тях бе сядал и чел за изпитите си в студентските години, и сега това изглеждаше толкова далечно, отминало и почти невероятно, както и този полет, напомнящ на щастлив сън.
- Вече съм спокойна, намерих своя принц пилот! - широко се усмихна тя, подаде се извън люка и косите й се развяха като буйни води. - Ето, сега извий на изток от Байша и сме над самия квартал Алфама; виж и кулата на архитектурния ни шедьовър - храма Сан Висенте де Фора. Щеше да е красиво да вървим двама по уличките и отвисоко да се любуваме на града, нали? Да, някой друг път…
„Тя е като онези митични женски същества с изваяни фигури, току-що излязла от вълните пред очите на някой португалски кораб, от онези, дето са откривали непознати територии и пространства - каза си Андре, докато й се любуваше. - А моя милост копнее за тази красота и забравя за всички опасности, защото и двамата сме свободни, и летим над този невероятен град, и душите ни се сливат с ека на камбаните, и вятърът свисти в ушите ни, тогава остава да ти благодарим, Господи, че ни даваш всичко това, и напук на опасностите ни водиш напред и все по-горе към висините…”
- Ей, къде се отплесна! - докосна рамото му тя и се прибра в кабината. - Слушай, преди да поемем към дока, извий над моята красива и бяла съименница…
Той разпери ръце учудено:
- Тук по-красива дама от теб, а и над цял Лисабон не виждам!
- Има една - засмя се тя и го заля с дълбокия си поглед. - Ето я долу, вече точно под нас! Погледни красивите й островърхи куполи и чуй звъна на камбаните!
- Базилика да Ештрела, за която толкова ми говореше!?
- Да, същата, в която ме кръстиха! Нека я зърнем и да й се насладим, а после надолу за пристанището, право към доковете на Тежу…
- Красива и внушителна е - отвърна той. - Но защо се замисли?
- Виждаш ли онази зелена площ с малкото езеро, фонтаните и вековните тропическите дървета? Това е Жардим да Ештрела, колко пъти съм сядала тук сама на някоя пейка, с притворени очи…
- Да, спомените са хубаво нещо, само ако не са много тъжни.
- Но сега имам друго предвид. Недалеч от красивия парк на моята базилика има едно място, което се продава и където е великолепно за строеж на онова, което там, на Кабо да Рока си обещах…
- Комплексът-приют за малки деца?
- Разбира се. Четеш мислите ми!
- Е, зависи от човека. По-точно от жената, от нейните възгледи… Например, ако някоя друга бе на твоето място, нямаше ли да се втурне първо към акциите на Енрике, да наеме адвокати, да пипне сигурното, а не да гони дивото из разни острови по океаните на света…
- Такава е волята на брат ми и аз ще я изпълня! - присви очи тя. - Ще намерим онова, което ми оставя, и знам, че мисията ми ще е да се върна тук. И да вдигна една важна сграда, по-точно, един комплекс от малки спретнати сгради семеен тип за бедните деца. Като онези, с които прекарах незабравимото си детство, и които днес кой знае къде се скитат, горките… Какво, не си ли струва?
- Всичко си струва, щом е за добро и в полза на човека. Знаеш ли, нещо ми казва, че ще успееш…
- А ти, сеньоре, ще бъдеш до мен, нали?! Обещай ми, че ще рисуваш за децата с много красота и радост в сърцето!
- Не се и съмнявай! Мислех, че съм изгубил смисъла на нещата, усещах само горчилка в устата си пред последната година, а ето, сякаш се възродих. Нещо повече, дори летя, и то с кого… А сега да минем над моста „24 април” и незабележимо да се приземим на наследствената яхта, нали!
- Хайде, нямам търпение да я подкарам и по-скоро да излезем от устието на Тежу!
***
Няколко часа по-късно пъргавата и мощна яхта пое курс към открития океан. Ештрела написа електронно съобщение на шефа от лисабонския следствен екип, с което лаконично му се извиняваше и предлагаше да вдигнат наблюдението пред Националния дворец. Заметна с ръка и изхвърли мобилния си телефон във водата, така бе невъзможно да се проследи накъде са отплували; бреговата охрана с нейните катери също бе останала при устието на Тежу и сега нямаше опасност от задържане на морския съд заради нечия приумица или злостно желание. Види се, на завистниците, зложелателите, ревнивците, на всички онези, които се бояха и искаха да отстранят тази странна двойка, не им бе провървяло. То се знае, и духът на Енрике бе заедно с тях, може би пепелта от тялото му пътуваше, омесено с леките, едва забележими пенести дири, които оставяше яхтата. След нея и сеньор Андре запокити във водата телефона си. Много им здраве на всички…
Изминаха още няколко десетки мили. Вълните едва чуто се плискаха в палубата. Синевата и искрящият гланц на повърхността правеха океана лазурен, изпълнен с някаква мека и блага светлина. Двамата се наведоха над картата, тя посочи първата линия, където с червен кръг бе очертано мястото за акостиране и зареждане, до там имаше още няколко часа. После изключи двигателите. Отдалечена от преминаващите морски съдове, яхтата застина като голям бял лебед върху вълните. Ештрела се обърна към спътника си и сложи дланта си в неговата:
- Е, Андре, умори ли се?
- Какво е умората пред радостта от копнежа!
И тук най-после той се престраши. Погали я, плъзна длани по лицето й, ръката му нежно обгърна кръста й, тогава устните им за първи път след толкова очакване се сляха. Забравиха за времето, за рисковете, за коварството и злобата. Ештрела го заливаше с дълбокия си поглед, който сякаш го приканваше да я отведе. И той вдигна лекото й тяло, а тя обви ръце около врата му. Бавно, сякаш държеше крехък скъпоценен съд, Андре започна да слиза надолу към спалното помещение. Накрая вратата на каютата се затвори зад преплетените им тела.
…Измина повече от час. Лек бриз полъхна и звънна, подобно на протяжно фадо от акустична китара, понесено над синевата с извивките, акордите и глисандото, една плискаща се сред шепота на вълните и солените пръски в стъклата на каютата мелодия. „Обещай ми, че някой ден ще ми покажеш красотите на твоята България!” - чу се гласът на Ештрела от каютата.
Той се закле. И всичко продължи, както и двамата дори и за миг не си го бяха представяли - по-красиво, по-страстно, по-смайващо с нежността си. Това беше вълшебният, сбъднат сън на Ештрела, тази невероятна звезда, която разпъжда мрака в душата и огрява океана, а и всичко над нас - хубавото и лошото, тъжното и веселото, опасното и безгрижното, със своята удивителна и блага светлина.
