НЕБЕ ЗА СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО…
Ярка мозайка от акварели - красиви, цветни, запомнящи се, е втъкала с щедра мисъл в новата си стихосбирка Марина Матеева. Малката по обем книга се нарича „Шепотът зелен на необята”. Дело на изд. „Светлана Янчева - ИЗИДА”, С., 2018 г., тя е съградена от няколко взаимно допълващи се части: „Огнище”, „Цвят на вековете”, „Есенни прагове”, „Неизбежности”, „Сезони”. Именно четирите годишни времена, сякаш с пръстите на вещ ваятел, моделират акцентите на човешкия живот: в ласкавия повей на пролетта и в задъхания мраз на зимната вихрушка. Или сред златото на есента, сменила жаркото пладне на лятото…. Някои от акцентите са благословени с щастие, други - белязани с тъга в минорна изповед. Всъщност, изповеден е целият сборник. Приличен на щерна, от която струи сребърният поток на битието. Съизмеримо с нашето присъствие в делника, сред глъч, или усамотение. Над всичко и всички доминира Човекът. Без него, без греховната му праведност, планетата България би била пуста. Но той е тук от векове и съществува в хаоса на цивилизацията и в лоното на природата. Природата е наш храм за духовно изцеление, в който прекланяме чела след умората от химери, дрязги и тъмни настроения. Нея търсим, за да се слеем с величавата й същност. Да се потопим в други, хармонични измерения. Под сводовете на които кънти звънка реч и корави люде се трудят честно за насъщния. Именно природата ни зарежда с първична сила, добротворчество и вяра в ближния. Неотразимото й сияние покорява смъртните и сякаш, макар само за миг, докосва с тях могъщия пулс на вечността:
Неизбродни пътеки премрежват със обич баирите,
извисили възбог непокорни зелени чела.
Планината бушува и плаче, празнува и свири,
звездни чанове пеят над всички родопски села. „Дъжд в Родопа”
Тази вечност по естествен път кореспондира с нашето героично минало - стъпало към настояще и бъдеще. Със спомена за праотеца, загинал преди век в боевете край Тутракан и за лобната скала на хълма Царевец. С тези и още величави дела споява Марина историята пред читателя. Защо така често се връща авторката и към родовия корен? Не търси ли и преоценка на „модерния” ХХI век с аргументите на националната памет? Да, това е кънтящ, съзнателен, последователен опит да разчупи апатичната ни черупка. Да прогледнем за патриотичния постамент, върху който е расла и крепнала страната. За хората от градове и села, тихо легнали в пръстта. Завещавайки ни родина, златокоси ниви и деца, в очите на които наднича нашата младост. Върху този фон се съгражда семейството, грее обичта към най-близките и някак встрани остава страхът, че някога ще ги загубим. Като огън - ту бурен, ту тихо пръскащ искри в календара на дните, кристално пее любовта към избраника до теб. Ту обсебваща, ту крееща в измеренията на спомена, но винаги скътана близо до сърцето. Какво сме без нея? Може ли да бъде заменена с нещо толкова равностойно в отредените от съдбата години? Трудни отговори за трудни въпроси. Някак улисани в тях, не забелязваме как на вратата тропа човешкият залез. Знаем за него и го очакваме, все пак не вярвайки, че ще спре и при нас:
Какво ни се случва, когато очакваме зимата?
Пристъпваме в бавни пътеки от тихи листа.
И тъжно се питаме колко приятели имахме
и колко от тях ни предадоха през есента… „Когато очакваме зимата”
Стихосбирката на Марина е химн за нашето разнопосочно съществуване. Във време оно, в прашния калдъръм на днешното „аз”, в нетърпеливото очакване да отгърнем завесата на следващото утро. Творбите са послание на търсещата личност, едновременно нежна и силна, към предизвикателствата на ориста. На българската жена, понесла обаянието на същността си през върховете и долините на предсказаното й от незнайна орисница. Жрица, съчетала в себе си стоицизма на прежни поколения с ролята на майка и любима. Потапяме се, заедно с поетесата, във философски размисли за щастието. Търсим отговор защо сме на този свят и какво се очаква от нас, от идеите и делата ни. Книгата впечатлява с дълбочината на поетичните съждения. С красотата на изказа, скулптиран в звънка мелодика. Мисля, че читателите на различни възрасти ще открият по страниците й собствените си търсения за доброта, за вярна оценка на моралните стойности и истинските цели в живота. Това, убеден съм, е най-голямата награда за всеки автор…
