Георги Н. Николов

„С България в сърцата - стихове за свободата”, се нарича новата книга на Павлина Павлова, изд. къща „Р.А.ПОЛИ-Н”, 2018 г. Всъщност, ще я оприлича с мащабен гоблен на страната ни днес. Върху фона на който мрачните шевици са твърде много, а белите намаляват с всеки отминал ден. Над стрехите на къщите в него, над плодните нявга полета, обрасли с тръни и в сърцата на хората там кънти пустош. И един въпрос, гризящ от години съзнанието на достойни люде: „Това ли е нашата родина? Защо се стигна дотук и кой носи вината? Какво бъдеще я очаква, какво децата ни и нас самите?” Цари тревога и заглавията на самите творби в сборника - „Измамни времена”, „Роб и Бог”, „Накъде вървим”, „Яростна епоха”, „Оковите на свободата”, „Умираща България”, „По зловещ сценарий”, „Нашите бащи и майки”, „Емигрант” и пр., са като плочки в плашещо домино на режисирана разруха. Срива се гордият пантеон на националната памет. Повехналите цветя пред паметниците на героите ясно показват, че сякаш с меч е прекъсната приемствеността между поколенията. Историята в училищата е някак друга: все по-далеч от своята 13-вековна святост. Избледнели са имената на славни царе и войводи, на борци против робството и против гнета на човек от човека. Сякаш е затръшната стоманена врата зад всичко, което е било до 1989 г. Между имащите власт и народа е зейнала дълбока разделителна пропаст, богати и бедни съществуват в две паралелни държави, нямащи помежду си нищо общо. В истинската, в реалната държава, безспорен властелин е бедността. Тя прокужда чедата си далеч зад граница и те, сякаш безкрайно ято, отлитат към новата си съдба. Доколко щастлива ще е тя? Ще се завърнат ли някога синовете и дъщерите и защо? Дали ще доведат и родените в странство внуци, повечето от които не познават езика на дедите? Все въпроси, на които никой не може да даде ясен отговор. Оставащите в родината имат една ясна „перспектива”: да си отидат без време и само пожълтели некролози, скъсани от вятъра ще напомнят, че е имало някога и такъв човек. Съвременната ни „европейска” държава е болен организъм, разяждан вътрешно по повеля отвън. Неканени гости пъплят в изтънелите й вени и разнасят чужди ценности и неясни културни стойности, обезличаващи съзнанието на личността. Над всичко и всички е властта на парите: Единствен ясен, категоричен, безмилостен знак за настъпилите „промени” без връщане назад. Не това са очаквали людете, скандирайки по улици и площади за демокрация. Не това и получиха, въведени в заблуда от хитрички изкусители. Днес, ако не друго, поне картината е ясна - има богоизбрани, има и низши. Социалната правда е захвърлена в калта… Така е било, с редки изключения, винаги, така ще е и занапред, пропагандират услужливи демагози. Бунт на работещите мравки не се предвижда, символ на битието станаха сухият комат и жълтите стотинки срещу робски труд. Гражданската лирика на Павлина е безпощадна. Тя не спестява истини, не смекчава картините с непотребни весели цветове. По редовете е втъкана цялата горчива, грозна, плашеща истина за българското битие. Такова, каквото съградиха чужди „приятели” и такова, каквото допуснахме с цялата си наивност и лековерие. И със склонността си към омаловажаване на положителните неща досега в името на нещо, все още неразцъфтяло на хоризонта. За да станем роби на политика, известна като тоягата и моркова - каквито роби допреди няколко десетилетия изобщо не сме предполагали, че ще бъдем. Какво да се прави?

Протестираме мълком. Беззвучно крещим.
А главите са сведени в робско покорство.
Цял живот е така: все мълчим и търпим,
демонстрираме гордо това си упорство.

Като в приказка стара за храбър юнак
Крадешком се озъртаме: Иде ли вече?
Той е вятър,
легенда, обгърната в мрак.
Трябва сам да воюваш със злото, човече. „По български”

Редица творби на Павлина ни убеждават, че тя е вещ народопсихолог. Тази книга не прави изключение. В нея като фон са втъкани редица наши общи черти: добронамереност, търпимост, склонност да изчакваме развоя на събитията, преди да се намесим, а също и гостоприемство за почукалите на вратата ни странници. Те обаче нямат нищо общо с робската търпимост, приписвана ни от услужливи майкопродавци. Разграничение прави и авторката, защото който много търпи, много отмъщава. Отдавна е време, според нея, да развеем знамената. Да си припомним с разума и сърцата Орфей, Спартак и Аспарух, Левски и Ботев, хъшовете, Хвърковатата чета на Бенковски. Да се преклоним пред светлата икона на дедите и благословени от нея, да потърсим посоката към ново Възраждане. Как? Като не забравяме славната си история и неправдите, геноцида, униженията, изживени от българския народ през вековете, а и в по-нови дни. Като издигнем в култ непокорния дух на степния конник, дошъл по нашите земи с мир и готовност за бран. Като целунем с благодарност напуканите длани, с честен труд дарили бъдеще на неизброими поколения. И избършем от праха на забравата спомена за галерията просветители, дали образование и култура в тежки епохи, сред ядни хули и гонения. Над нас е българският Бог, той ни сторва кръстен знак за насърчение. Докога ще търпим неправдите? Какъв пример даваме на младите и нашия ли мрачен, безутешен делник ще им завещаем? Защото има само два пътя: свобода, или вериги. Друг път няма…

Майко Българийо, бият камбани вековни.
Вдигай се вече в борба за достоен живот!
Ако останеш заспала, то кой ще те брани?
Тупкат ли още сърца на достоен народ? „Майко Българийо”

Често си задаваме въпроса къде е мястото на творците в лавата на гражданските вълнения, непокорства и барикади. Отговор дава единствено личният пример. Едни от интелектуалците кротко гледат иззад кабинетното перде какво става по улиците. Други „не виждат” и за по-безопасно бягат в спомените си извън реалността. Трети, най-малката група, с огнено творчество докосват човешката същност на угнетените. Будят ги за подвиг чрез искреност и огнени слова. Описват вярно тегобите на времето и лекуват страха с древния кодекс за правата на човека. Припомнят неприкосновеността на личността. Възможностите на индивида да мисли самостоятелно, да бъде по-различен в тълпата и едновременно: гореща частица от нейната плът. Именно непокорните, осенени с дарба и талант, дават пример какво да се прави и първи тръгват с гневните редици към борба за хармония, морал, човешко общуване, право на хляб и свобода на избора. Сред тях е и Павлина Павлова, олицетворяваща красотата на жената в нашата родна, измъчена страна. Достойнствата й на семейна жрица и верен другар на мъжа, тръгнал да мъсти за род и родина. Рядко днес в съвременната ни литература ще чуем такива песни:

Аз съм гордата българка с кръв непокорна, която
от предците ни взела е плам.
Затова, да послушам предания древни в гората,
ходя, както се влиза във храм.

*************

Светло в теб живея, родино прекрасна.
Хлябът чужд е горчив, затова
зачисли ме във своята армия. Нека е ясно:
нося храбра хайдушка глава. „Потомствено”

Още много може да се говори за достойнствата на стихосбирката „С България в сърцата”, както и за цялата гражданска лирика на Павлина, изтъкана от полемичност, ясни съждения, непримиримост с дисхармонията на обществото и принизяването на „малкия” човек до безгласна буква. Днес читателят изпитва все по-голяма потребност от такива произведения, за да открие мястото си в хаотичната ни реалност. Да прозре верния път, по който ще си върне свободата и човешкото достойнство и ще се почувства полезен за себе си и ближния. Мисля, че книгата е надграждане в цялостното творчество на Павлина Павлова до сега и принос в борбата на разпокъсаното ни общество за човечност, морални ценности, хармония, доброта. Принос, за който с право можем да я поздравим…