Леда Милева

Редакцията на детското списание „Дружинка” се помещаваше в сградата на издателство „Народна младеж” на столичната ул. „Цар Калоян”. Обстановката бе повече от скромна, но в редакцията винаги цареше ведра атмосфера.

И не можеше да бъде другояче, щом на едно от трите бюра седеше не друг, а самият Ран Босилек, а на второто - красивата техническа редакторка Вера Стоименова.

На третото бюро от средата на петдесетте години имах честта да работя аз. Край трите бюра едва се сместваха четири-пет стола, но посетители не липсваха.

Освен редовните сътрудници, всеки ден ни гостуваха и наши по-възрастни писатели. Някои от тях дори не пишеха за деца, но дали защото редакцията беше в самия център на София, или заради сладкодумеца Ран Босилек, те обичаха да се отбиват в „Дружинка”.

Двама от най-редовните посетители - Николай Марангозов и Стефан Дичев - веднъж ми довериха, че идват не само на раздумка, но и за да „изплакнат очите си”, очевидно намекваха за техническата редакторка.

Тъй или иначе, редакцията на „Дружинка” около обед се превръщаше в нещо като малък литературен салон - говореше се за нови книги, спореше се за нашумели заглавия, коментираха се критически статии в литературния печат и изказвания на често бурните по онова време събрания в Съюза на българските писатели.

Отбиваше се понякога и Тодор Харманджиев, който в тези години бе насочил вниманието си и към детската литература. Романът му „Краят на едно детство”, поемата „Щурчето” и по-сетнешните му стихове и поеми за малките получиха ласкави отзиви и топъл прием.

Тодор Харманджиев - винаги спретнат, с жив поглед и приятна усмивка - влизаше в редакцията енергично и бързо се включваше в общия разговор.

Респектираше ни широката му култура, слушахме с интерес спомените му за писатели и събития от минали десетилетия, ценяхме мнението му за актуалните литературни явления, винаги толерантното и етичното му отношение към събратята по перо.

Познавах Тодор Харманджиев от по-рано. Неведнъж се бяхме срещали в Съюза на българските писатели, но се опознахме по-отблизо през годините, в които бях свързана със списание „Дружинка”.

Той умееше да общува с хората естествено и непринудено, не допускаше нито възрастта, нито по-големият му житейски опит и писателски авторитет да издигат преграда между него и по-младите колеги.

Понякога си тръгвахме заедно от редакцията, тъй като пътят ни към дома бе в една посока. По-късно се срещнахме и в издателство „Български писател”, където постъпих на работа след няколко години.

Многобройните ни разговори са оставили у мен спомена - или по-скоро чувството - за топло приятелско общуване с един умен, знаещ и находчив събеседник, човек, който умее да се издига над дребнавото и да живее във високите сфери на духа.

В два случая Тодор Харманджиев някак между другото подхвърли думи, врязали се в паметта ми. Навярно защото бяха свързани и с баща ми.

Веднъж, не знам по какъв повод, заговорихме за поемата на Александър Блок „Двенадцать”, представена у нас за първи път от Гео Милев, най-напред (частично) в неговото списание „Везни” в края на 1920 г., а на следната година - изцяло и в отделно издание.

Тодор Харманджиев, който прави първите си литературни опити още като ученик, а като студент вече сътрудничи на Бакаловото списание „Нов път”, навярно е чел поемата на Блок още по онова време, а без съмнение се е връщал към нея и по-късно.

Но при този инцидентен наш разговор той рецитира началото на поемата най-напред на руски, а след това на български в превода на Гео Милев. След кратка пауза добави:

- Черный вечер.
Белый снег.
Ветер, ветер!
Колко се мъчехме в ония млади години да намерим най-подходящия превод на тези първи стихове. Дяволски трудно!

Не ми каза дали той и приятелите му са познавали вече превода на Гео Милев:

Черна вечер.
Бял - снегът.

Или пък са го познавали, но не са го намирали за напълно задоволителен. Останах с впечатлението, че той и младите поети, с които е другарувал, са търсили някакъв друг вариант, при който във втория стих думата „сняг” да не бъде членувана, както е у Гео Милев, но и те не са намирали по-различно решение.

При друг случай изглежда бях говорила повечко, а като замълчах, Тодор Харманджиев най-неочаквано забеляза: „Знаеш ли, че имаш същия глас като баща си?”

Никой не ми е казвал това - нито дотогава, нито по-късно. Естествено, направи ми силно впечатление и го запомних. Не бях се замисляла, че и гласът, тембърът могат да се предават генетично.

Интересно е, че моята дъщеря и една от нейните дъщери имат също като мене алтов глас. Често и най-близките не могат да различат гласовете ни. И когато някой се обади и попита: „Кой е на телефона - Леда или Ема (дъщеря ми)? Или е Цвета (внучката)?”, неизменно си спомням за Тодор Харманджиев.

А споменът буди въпроса, кога и къде е могъл той да чуе гласа на баща ми. В Държавния исторически архив е запазена пощенска картичка от 25 април 1922 г. с адресат във Враца.

В нея Гео Милев пише: „…Досега Ви чаках да дойдете тук, както пишете - но няма Ви. Това недоговаряне ми създава мъчнотии, канят ме за същите дати и в Самоков и не зная - да откажа ли, да приема ли, понеже не зная положително дали ще имам сказки във Враца на 28, 29, 30-и. Ако до утре не получа никакво известие от Вас, ще приема Самоков, а Враца ще отложим за следующата неделя…”

Не е достигнало до нас друго писмено сведение по въпроса, но твърде възможно е баща ми да е изнесъл планираните сказки във Враца. (Канен е бил като сказчик в много градове. Говорел е за българската и западноевропейската литература или на актуални за времето теми като „Символизмът в изкуството”, „Футуризъм, кубизъм и експресионизъм”, „Новите проблеми в модерното изкуство”.)

Ако Гео Милев наистина е говорил пред врачанска публика през 1922 г., няма съмнение, че сред слушателите му е бил и будният ученик от врачанската гимназия Тодор Харманджиев.

Последната сказка преди трагичната си гибел Гео Милев изнася през 1925 г. в 45-та аудитория на Софийския университет, където е говорил върху преведената от него книга на Боало „Поетично изкуство”.

През същата година Тодор Харманджиев е бил ученик в последния прогимназиален клас, но по сведения на близките му е идвал в София, където е гостувал на приятеля си Емил Коралов.

Във връзка с Априлските събития от 1925 г. Харманджиев бил арестуван и затворен в софийската „Обществена безопасност”.

Следователно възможно е той да е слушал Гео Милев и в Софийския университет, преди да плати за втори път (лежал е един месец в затвора и през 1923 г.) за революционните пориви на ученическите си години.

Години, за които Тодор Харманджиев по-късно ще напише: „За мене това бе времето на най-възвишената революционна романтика”.