Недялко Чалъков

Август. Слънцето току-що бе изгряло и задухът се чувстваше осезаемо. Осем месеца чакахме с нетърпение този ден, когато щяхме да върнем визитата на нашите румънски приятели.

Пристигнахме на митницата във Видин. С цялото си домочадие: съпруга, деца и тъща преминахме с ферибота на румънския бряг - срещу гр. Калафат. Митничарите извършиха своята проверка. И накрая попитаха: „Унде е майка?” (къде е майка Ви?). Поогледахме се и я видяхме. Беше минала границата и седнала на пейка в градината. Посочихме я. Те се засмяха и не пожелаха да я повикаме.

Отидох с багажа и децата при нея. Предварително бях изпратил телеграма на Вирджил. Чакахме го да дойде с кола, за да ни вземе.

Мама Мара се пошегува: „Ами ако не дойде Вирджил да ни вземе? Ще се върнем и ще кажем, че сме били в Румъния. Нали се намираме в нея.” - В този момент се зададе една кола. И някой ми махаше с ръка. Колата спря и от нея слезе моят приятел, поетът Вирджил Думитреску. Хвърли се към нас. Започна да ни прегръща и целува. А прегръдката с тъщата ми беше като на син с майка. Мама Мара се разплака.

Натоварихме багажа в колата и потеглихме за гр. Слатина, където живееше той и семейство Зози и Гого Щербан. Пътувахме дълго време. По пътя ни спря българска кола, която беше закъсала, поради липса на бензин. Вирджил знаеше отлично български език. Покани ги и отля бензин от резервоара на колата си. Те му предложиха пари, но той отказа.

Направи ми впечатление, че по главния път, от двете страни, продаваха пъпеши и дини. Бяха много едри. Вирджил спря колата и купи две дини и два пъпеша. Децата скачаха от радост.

Пристигнахме около обяд в Слатина. В дома на приятеля ни очакваха съпругата му - Михаела, дъщерята - Анна-Мария, Гого и Зози. Занесохме багажа в апартамента му. И започнаха отново прегръдки и целувки, смях. В очите на всички гореше пламъчето на обичта и чистото приятелство. След посрещането, мама Мара извади подаръците. И раздаде на всеки по нещо. Най-много се радваше Анна-Мария, на която подари голям мечок, почти колкото нея.

Домакините разтеглиха масата в кухнята. И заредиха трапезата по техния обичай. Посрещането беше великолепно. Преди обяда ни предложиха питиета. Зози, която танцуваше прекрасно с чаша върху главата си, приготвяше полуготова храна и печени на скара пилета, като пийваше непрекъснато коняк. Следваше я Михаела.

Тогава мама Мара шеговито подхвърли: „Деца, днес може да не обядваме, защото домакините, пийнали, няма да могат да сготвят”. За нейна почуда Зози не само приготви обяда, но и започна с нов аператив. Когато ни сервираха за първи път в по-големи от чаени чаши кафе, което се пиеше след аператив, тъщата възкликна: „Това не е за нас, ние не сме свикнали да приемаме такова количество. Аз пия две малки кафета, но със захар.”

На пиенето загубихме състезанието. Но на кафето бяхме по-добри. Особено, когато мама Мара започна да им гледа. Изглежда позна някои неща от живота им. Те я гледаха като хипнотизирани. Приключи и този весел епизод. Започнахме обяда. Всичко беше приготвено много добре. Личеше, че двете дами са положили големи усилия за приготовлението. А по-късно разбрах, че се е включила и майката на Зози.

Бяхме доста уморени, но обядвахме. Нарязаха дините и пъпешите. Децата първи хапнаха и отидоха да играят. Ние продължихме разговорите. Домакините предложиха да си починем. Настаниха ни в апартамента на Вирджил, където бяхме сами. Привечер любезните домакини обещаха да ни разходят из Слатина. Да ни запознаят с някои забележителности.

Но в тази августовска горещина можехме ли да заспим? Вълнувахме се от първите впечатления. Очаквахме привечер да ни разходят по улиците на града.

Хладилникът беше зареден с минерална вода. Пийнахме по чаша студена вода. Навън слънцето отиваше към залез. Чувстваше се лека хладина.

Тръгнахме с нашите приятели в непознатия за нас град. Слатина е разделена на две части - старинна и нова. Ние бяхме в новата част. Хубав град, с много музеи, магазини, заведения. Най-много ме впечатли това, че улиците бяха пълни с красиви цветя. Градът изглеждаше като пъстра оранжерия. Не можех само да си обясня как я поддържат. Някои неща, които харесахме по магазините, любезните домакини закупиха като подаръци.

Прибрахме се в апартамента. Вечеряхме заедно. Предложиха ни програма за следващите дни. Прекарахме една красива нощ с тях. Пяхме. И от следващия ден се движехме по техния начертан маршрут.

Посетихме градовете: Каракал, малко градче, но с древна култура; Питещи - един съвременен град, с университет и институти, атрактивен с предлаганите хотели и заведения.

Не зная по каква причини, но в онези години румънците не ни обичаха. Затова Вирджил влизаше пръв в заведението или магазина, за да предупреди за скъпите си гости от България. Посрещаха ни навсякъде с любезност и внимание. Изпращаха ни като приятели.

Един ден ни заведоха в с. Стоенещи, близо до брега на Дунав. Там почти всички говореха български. Това е родното място на поета, моят приятел. Отидохме на гости на неговата леля.

Селото изглеждаше голямо. Къщите бяха с особена архитектура, с ламаринени, остри покриви.Когато отивахме към дома на леля му, една жена се хвърли към съпругата ми, прегърна я и се разплака. Обясни, че много приличала на нейна племенница. И тя говореше български. Селото е заселено с българи, избягали от османските нашественици и по време на войните.

Семейството на леля му ни очакваше. Излязоха всички, за да ни посрещнат. Поканиха ни в дома си. Стените бяха варосани, прозорците - с бели перденца, на които бяха сложени саксии с много мушката.

Масата бе заредена. Печените на грил пилета, изстудената биричка и безалкохолни питиета в тези горещи дни, бяха върховна наслада. Изгладнели, хапнахме добре. Домакините ни предложиха и топла баници, и кисело мляко.

Чувстваха се българи и искаха да им разкажем повече за България. Със затаен дъх слушаха за родината си. Цялото село знаеше за гостите от България. И когато ни изпращаха, всички махаха с ръце за сбогом. Тези хора жадуваха за близки, за свои, с родна кръв.