ТВАРДИЦА
ТВАРДИЦА
Когато затъгувам за Буджака,
за дъх на сняг или пшеница,
на юг запътя. Идвам пак
в керемиденочервената Твардица.
А зажадувам ли за български език
и за вода от селските герани,
пътувам пак към юга светлолик,
за да се срещна с твардичани.
А домъчней ли ми за песни и хоро,
за пеещи в небето кърски птици,
то хвърлям аз мастило и перо
и се отбивам към Твардица.
Срещат тук с “Хей! Добре дошли!”
българин, руснак и молдованин.
И радват ти се светли махали,
и светлата душа на твардичани.
И всеки си носи свои грехове,
и каквото си е съдено - ще стане.
Но аз ще славя в свойте стихове
Твардица светла с добри твардичани.
1989
БАЛАДА ЗА ОРАЧА И ПЕСЕНТА
Живееше под слънцето човекът.
Поле ореше, сееше, косеше.
И песен майчина, дошла от памтивека,
пееше под сенчести череши.
Но мина пътник весел и красив,
със своя песен одари орача
и той запя, признателен по здрача,
песента на пътника щастлив.
А след година други минувач
щедро му предложи свойта песен.
И запя я той - селякът орач,
забравил предната и майчината лесно.
И всяка пролет, от изгрев, че до здрач,
нова песен чуваше полето.
Но дойде ден и… чу се тъжен плач:
“О, песен майчина!” Но сърцето
не можеше във свойте дълбини
нищичко от нея да си спомни.
И той прокле и себе си, и дните,
и пътниците, в нищо невиновни.
Вкуса изгубил на хляба и солта,
той тихичко през зимата почина,
оставил сиромашки на света:
полето, ралото и три орача-сина.
И те потеглиха живота си немил,
без род и корен, без песен на дедите.
И само чучулига лекокрила
пееше безгрижно в висините.
