Иван Антонов

УТАЙКА НА КАФЕ

По картината на Винсент ван Гог
“Нощно кафене”

Нощта - утайка на кафе във чашата,
с която уморените души допиват своя ден,
ни носи онзи късен час за плащане
на изпитото и недоизпито време от живота уморен.

Мъгливо лампата на спомените свети,
надеждите във алкохолен унес спят
и тъжни в този миг са всичките поети,
и непонятен е среднощният ни свят.

Прикрито дълговете ни пресмята
Онази, дето е зад бара с образ на жена,
изцежда тя неумолимо ореола над главите ни
като вестителка сурова на космична тъмнина.

А ние не разбрали още, че прилича
животът ни на разреденото кафе в нощта,
обичахме ли, мразихме ли и дали обичани
ще дочакаме измамата красива - утринта?

Мълчим край масата си, всичко изговорили,
а плаче във сърцето неизпята песента,
отвън звездите - толкова съдби отронили -
ни гледат как седим: утайка на кафе в нощта.

НО КОЙ СЪМ АЗ?

Откъртва времето отломъци от мене,
сърцето своята червена лава
тласка до последен час.
Кръвта ми е еднаква с тази на глупеца
и на гения.
Но кой съм аз?

Ръцете ми се трудят дълго и кораво,
сънят извайва мислите,
извиква ги на глас,
а чувствата на всеки нерв у мен
страдание даряват.
Но кой съм аз?

Надежда свети в далнината, ваяна от глина,
надживяла всичките ваятели
и мен, и вас.
Със устните на другите и мойте устни
може би са я проклинали.
Но кой съм аз?

Една прашинка, от която
времето отломъци откъртва…
И чезнат те в неумолимата му власт.
Аз мисля в този миг за всички живи
и за всички мъртви.
Но кой съм аз?

СОКРАТ

На мъдростта
ти чашата горчива
до дъно вече си изпил.
Сега е ред на чашата с отрова.
Изпий я!
Тя ще те приспи,
езикът ще е вкаменен
пред неизреченото слово
след последния ти ден.

Ще легнеш тих на одъра корав.
За теб Елада няма да заплаче
все още гневна на чепатия ти нрав
и не разбрала твойта смърт
какво за нея значи.
Елада ще очаква пак
от боговете благодат,
ще води битки стогодишни,
но вместо тебе
мъдростта ти ще запише.
Прости й за отровата,
Сократ!

ВСЕ ОЩЕ

Все още се учудвам на нещата,
макар че този свят е много стар
и недостигнал до великата любов и святост
все тъй молитвено стои пред вечния олтар.

Но в парка срещам аз момче с момиче,
едва пораснали да сплитат своите ръце,
а новината е, че навярно се обичат
и подарил на другия е всеки своето сърце.

Не е ли чудо тази нова обич
в метежния тревожен ден,
във който траурно пред гроба
е някой спрял безкрайно вече уморен?

И птица млада по небето бистро
чертае своя първи кръг,
но малко преди него смъртоносен изстрел
повалил е две крила по гръб.

Все още се учудвам на нещаата
и може би затуй светът е жив,
че влюбените още крачат по земята
и птицата над тях кръжи.