Ивайло Иванов

                              На Камелия

* * *

В долината, сякаш в шепа, селце,
пейзажа си бистър опазило.
То – спомен усмихнат, изящен мъртвец
и… донор за мойта фантазия!

От там аз присаждам й късове свят –
дворове, градини… парчета,
когато потърси действителност тя
за своите книги прочетени.

И ето, Разколников брадвата вдига,
Нана се съблича – и книга след книга
прелитат, по-бели от щъркели.

Понесли във човки пашкулени бебета –
със тях да населят пустинните хребети,
запуснати къщи и църкви.

О, Боже, как срастват се сенките нови
със мъртвите сенки и знаци!…
И как ли скимтят гърбове и утроби,
щом тези сиамски близнаци

направо в съня ми с безкрайни ръце
дълбаят!… В долините тесни
на моите мозъчни гънки – селце,
пейзажа си страшен пренесло!

* * *

Рижо слънце и рижи ливади
и сернисти, димящи блата,
дето слънцето пали на клада
всяка плът, надживяла нощта.

И баири разчорлени, сякаш
са играли до късно – и път,
дето конче куцука сред мрака
и в душата следите личат.

Аз натам да се върна! Предрешен
с плаща тънък на свойто „а, бе”.
И със първия лист, който беше
всъщност моето седмо небе.

* * *

Дърветата притварят листа като клепачи
и аз вървя напреко през тревите мокри,
и вдъхвам – озарен – на глътки здрача,
и моля се да не настъпя охлюв.

Зад брястовете – къща – аз към нея
вървя, но през витража им не може да се види
дали дотляващия залез там се червенее
или това са грохналите керемиди.

* * *

Благочестива селска тишина!…
Замрели под крилце са всички трели.
И вишните напомнят, до една,
на църквици с кубета побелели.

Към притвора им щом пристъпиш бос,
там горе, през разтрога, все ще мернеш
как в черно расо някой дребен кос
проточва свойта тъничка вечерня.

* * *

Дълбоко в синевата аз се взирам,
над мен засияла като мисъл,

и в купола над храма на всемира
аз виждам своя лик иконописен:

Подобно облаче лицето ми се носи
над хълмове и над стърнища коси,

над есенни метличини и ръж,
зашумоляла златна като дъжд,

над синкави реки и над поляни
от залеза на макове огряни.

А облачето дири свойта къща
и никога назад не се извръща.

Но тъй като то все не я намира,
дваж по-трагично в себе си се взира:

Отдръпва се в съмнение отровно,
под напора на вътрешния нрав,

мени лика си, цупи се дъждовно,
складира гръмотевици от гняв.

И пак в копнеж безпаметен се носи
над хълмове и над стърнища коси,

над есенни поля, подобно кръпки…
И само щом от детските си стъпки

то кладенче съгледа във полето
като следа – макар да е за кратко,

помръдва мъртви устни – и просветва
искреността като смутена капка.

* * *

Кросно златисто – ручея тече.
Като совалка раче го тъче.

Лъчи заплита като златни нишки,
червени отражения на вишни,

листа и сенки, паяжинки бледи.
И ако ти се вдигнеш, ще съгледаш

как всички те втъкават се в едно
изопнато под слънцето платно.

В пламтящ килим, природо, изтъкан
от цветните ресни на естеството,

на твоя речен, но предвечен стан,
за пролетната сватба с Божеството.

* * *

Паяжинки
над полята скитат:
Дим от свечерени кандила!

Кладенчета
никнат под копитата.
Ти, вода небесна, в тях ела!

Пуква се
на слънцето сърцето.
Разливи са залезите тук.

И единствен
със тризъбец крета
към реката някой воден дух.

* * *

Ах, сине на Елада, виж ги
превратностите на века!
Изпънало сребристи нишки
между рогата на бика,

преди тоз залез да целуне
пръстта от стихналата вис,
подръпва гръцките си струни
самотно паяче-арфист.

* * *

Реката е с бързоречив език!…
Не смогвам мисълта й да оспоря:
Аз имам за опора своя вик,
тя има бистротата за опора.

Тя носи отражения; представи
аз нося – свои лични отражения,
дордето тя в морето се представи,
додето аз – на своето успение.

* * *

Самотни изкорубени дървета,
едва ли ще се срещнем втори път!
От ваште клони вече е отнета
способността
отново да цъфтят.

Но в вашите тъмни корени е скрита
магията на детството ми свято:
Ах, вие сте бинокли, през които
звездите
се оглеждат в семената.

* * *

Щом вятърът се вдигне над полето
и в кухите коруби затръби,
тогава в умъртвените дървета
аз виждам йерихонските тръби.

И аз ли съм водачът им? По риза
припадам във вечерната тъма.
Стените в мен се срутват – и навлизат
във свойта обетована земя.

* * *

Варта се рони, безнадеждно светла,
открива се най-горният им кат
и виждаш: всички къщи са изплетени
от жилавото снопче на Кубрат.

В стените, значи, взидан е завета ни,
крепи се още българският свят,
щом всичките ни къщи са изплетени
от жилавото снопче на Кубрат.

* * *

Гасне ален въглен –
залезът зад тебе –
и трохата хвърля
сянката на хребет.

Хребета далечен
сякаш пък троха е.
Чувстваш: всяка вечер
той на хляб ухае!

Сменя всяко нещо
свойта перспектива.
Образи и вещи
втора глъб добиват.

И под теб Кълбото
все така върти се.
И на всеки образ
тълкувател ти си.