Йордан Кръчмаров

1.

НАЙ-ПОСЛЕ ПЛЪХОВЕТЕ ПОБЯГНАХА ОТ КОРАБА.
Платната станаха парцали,
мъчително изтляха в гъстата мъгла
и дълго над мачтите кръжаха черни и лютиви сажди.

Екипажът ми възседна празни бурета,
пришпори ги върху солените вълни на океана,
след опашките на плъховете полетя.

Но от небето виснаха
безмилостните пипала на октоподи
и бесеха на педя от вълните ездач подир ездач.

НА МОСТИКА ОСТАНАХ САМ.

САМА УДАРИ ДРЕВНАТА МИ КОРАБНА КАМБАНА.

НАСТАВАШЕ ЧАСЪТ НА МОЕТО СПАСЕНИЕ И КРАЯТ НА СВЕТА.

ЗАПОЧНАХ ДА СИ СПОМНЯМ ЗАБРАВЕНИ СЛОВА,
МОЛИТВИ И СТРАДАНИЯ…

2.

СНОЩИ, ИЗДУХАНА ПРЕЗ НОЗДРИТЕ НА УРАГАНА, НА ПАЛУБАТА ПАДНА ИЗВАЯНА ОТ КАЛ ЖЕНА… ДРИПАВА И ГРОЗНА. СЛЯПА.

Протягаше ръцете си към мен и все по-ясно чувах стенещия глас, докато една вълна не го разми и го отнесе с грохот в мрака:

Капитане, знаеш ли какво е
наказание?

Забравил съм. Не мога да си спомня…
Но знам, че имаше земя, пристанища и кръчми… Преди хилядолетия една проститутка на моето рамо заспа и се превърна в цвете.
Сега е прах, постеля за щуреца.

Може би сънят е
наказание?

А колко нощи не съм спал!… И не успях да преброя звездите. Всяка вечер в небето над мене избухваха все нови и нови, сякаш пасажи невиждана риба хвърля облаци млечен хайвер. Вих под звездите – самотен и дрипав. От гърдите си с нокти кожата драх. С пепел посипвах косите си… Знае ли някой, защо оцелях?

Може би смъртта е
наказание?

Спомням си сянката на един фараон, който зазида живота си под купища камъни. А някакъв смахнат поет с късче магарешка кожа си купи безсмъртие. По-късно имаше друг, но него го клаха с трион – беше стигнал до островче истина. Тогава не плаках…

Може би безсмъртието е
наказание?

Спомням си восъчните свещи, запалени в основата на кръста. Прокажените бяха снели от главите позорните чували и с радост съзерцаваха картините от бездните на ада… Защото беше казано – Последните ще станат Първи.

Може би утехата е
наказание?

В окото на тайфун самотен скитник ми разказа, че ще прекоси пространството върху перо от птица… Удави се с изблещени очи… Преди да се простя със него, признах, че съм Летящия холандец.

Може би страхът е
наказание?

…Сега съм сам. Без екипаж. Без плъхове.
Но как ли плъховете ще достигнат с голите си лапи до спасение? Дори да стигнат, всеки плъх таи в сърцето си надежда, че другият ще бъде сложен за вечеря вместо него…
И ще изтегли кървавия жребий.

Може би надеждата е
наказание?

Миражите на водната пустиня много пъти раждаха на хоризонта хляб и сол. Летях към хляба и солта безумен, побеснял, с отворена уста като акула…
С ярост и печал на дъното изпращах ветроходи.
Вярвах, че Бог ще се смили заради невинните и душата ми с петата си ще смаже.

Може би вярата е
наказание?

Сега съм стар… Безкрайно стар… Най-старото копито на земята… Спомням си – обичах… Но кога? Къде? Кого? Защо?
Спомням си, че ме болеше, когато вятърът ме окова с юздата си и бях осъден да вървя покорно като кон… Но кога? Защо?…
Не е ли вече все едно, когато Вечността с отворени обятия праха на тялото ми чака?

Може би примирението е
наказание?

И все летя, летя върху вълните… Без пристан, без посока, без покой. Компасът сам избираше посоката, а аз се смях… и плаках…, и мълчах…
Нарекоха коритото ми ОТЧАЯНИЕ… Защо?
Дори и червеят пълзи сред мрака и без ропот гризе пръст, докато най-сетне и самият стане пръст. И друг започне да го гризе… Сред залеза танцуват еднодневките и падат, покосени от грозно отчаяние и от любов, и само миг е техният живот… като че ли костенурките държат върху корубите си грохналата вечност?

Може би страданието е
наказание?

Добре, че има смърт, душата да почине… И да забрави тежкия си път. През колко урагана минах?… Забравил съм, не мога да си спомня. Това петно ръжда нима е златната ми шпага или смарагда от божигробския ми кръст?… Забравил съм. Не помня… А трябва да си спомня.

Може би забравата е
наказание?

3.

НО КОЯ БЕШЕ ТАЗИ ЖЕНА, ИЗДУХАНА ПРЕЗ НОЗДРИТЕ НА УРАГАНА?
Дрипава и грозна. Сляпа. Защо протягаше с отчаяние ръцете си към мен?
Нима е Божията майка или сестрата на Смъртта – Съдбата?
ЕТО Я! ТЯ ПАК СТОИ НА МОСТИКА И ТЪРСИ РУЛЯ!
Косите й са бели като северния сняг, нозете черни като нощ, ръцете – овъглени от студ и мълнии…
Горката, от очите й текат сълзи, но тя не вижда, че сълзите я разтапят…
НЕЩАСТНИЦЕ, КОЯ СИ ТИ?

АЗ ЛИ, КАПИТАНЕ? АЗ СЪМ ТВОЕТО СПАСЕНИЕ!

Аз съм твоят най-последен сън, нахлул в душата ти внезапно с хилядите капки дъжд преди зората. Тогава на безименния хълм ти слушаше как тихичко се молеше тревата и пиеше от устните ми благодат. Аз съм твоя най-последен сън, когато ти в постелята се мяташе и обещаваше да сложиш пред нозете ми сърцето си, защото в джоба ти не дрънкаха изрязани слънца от злато…

Аз съм онзи остър нож, пробол гърдите на пирата, на онзи дрипав скитник, посегнал към една моминска риза с чаша вино. Клетият, не знаеше, че ризата ми носи смърт, че тя е наказание… Избрах си твоя нож, той беше чист като сълза и бърз като светкавица. Извлякоха убития навън, а аз потънах срамежливо в кожената ножница. Не исках да узнаеш, че за миг в дланта ти се потеше безмилостната смърт.

…Аз съм песента. Аз съм твоята тъжна и весела песен, която ти пееше с примка на гърлото и бавно затягаше примката с каменни пръсти палачът. Морето беше разтворената пазва на живота, а ти стоеше върху бурето под реята и пееше, че пукната пара не струва вилата на дявола пред конопената ласка на въжето. Смилиха се пред песента и те продадоха като животно в първото пристанище…
Господи, каква ти песен от тогава – само плач…

…Аз съм шепата лъскави гвоздеи, с които закова ковчега на бездомната старица и за пръв път в живота си заплака, разбрал, че най-скъпото и най-неповторимото на този свят е майчиното мляко! Гробарите играеха на зарове, а ти ковеше лъскавите гвоздеи и шепнеше молитви и проклятия… Гробарите заровиха молитвите в земята.

…Аз съм жаждата от каменния остров, когато пиеше вместо вода от вените си кръв и бродеше отчаян и молеше небето да подхвърли в пробитата ти шапка капка дъжд… Аз съм жаждата, с която скова от костите на мъртвите мореплаватели спасителния сал, но салът пред брега потъна, защото нямаше душа. И разбра, че жаждата ти за живот бавно те превръща в звяр… Потъна до колене в пясъка от срам. А беше сам…

…Аз съм страшната стихия, строшила мачтите на каравелата, издула като бременна кобила трюма си, наблъскан с индианско злато. Тогава капитанът с дървения крак изплашено заграчи, но моряците го хвърлиха зад борда да повърне глътнатия страх и връчиха на тебе руля. Ти можеше да плюеш крачка срещу вятъра, да изпиеш пълно дуло на аркебуз със ром и да развяваш прав косата си.

4. ТАНГО ЗА САМОТНИЯ МОРЕПЛАВАТЕЛ

Забравил съм – Земята има дъх!
И въздухът над нея не свисти.
Понякога само трополят по нея
с подковани обуща светкавици
и живи погребани в кратери
отчаяно цвилят червени коне.
Земята е родилен дом,
огромен остров, убежище и гроб
на прокажени, поети и предатели…
Земята ражда вино. И отрова…
(Спомням си едно ръкостискане
отпреди няколко века…)
Бутилка вино за последното писмо.
Кой знае накъде, на кой пустинен бряг
вълните кухата бутилка
с прощалните ми думи ще запратят…

1986