ПОСОКИТЕ НА ВРЕМЕТО В ПОЕЗИЯТА НА ПЕТЪР АНДАСАРОВ
Поетичните текстове на Петър Андасаров отразяват най-важните от общочовешка гледна точка светове - на родния дом с удивително пластично изградените образи на майката и бащата, чийто образец той иска да следва и в собствения си живот; за стойностното в историческото битие на нацията, което не бива да забравяме, ако искаме България да остане на картата на света като древна държава с огромен принос в развитието на човешката цивилизация; за издребняването на идеалите и подмяната на моралните стойности в новото време; за любовта като най-човешкото чувство, което ни дава крила и небе за изява на Духа; за красотата на природата, която неразумният човек не цени и не пази и поради това я обрича на смърт, и то в следващите няколко столетия…
Независимо от това коя от изброените теми разработва, във всяка негова поетична творба се усеща пулсиращият или препускащият ход на движението на времето. Неслучайно още римският богослов Аврелий Августин (354 - 430 г. пр. н. е.) определя понятието „време” като „подвижен образ на неподвижната вечност”.
В стихосбирката „Когато сенките се удължават” (издателство „Захарий Стоянов”, 2012 г.) посоките на това движение обаче при Петър Андасаров носят своя траектория, в едни случаи съвпадаща с общочовешката представа за еднопосочност на линията на времето по оста минало - настояще - бъдеще, а в други случаи понятието”бъдеще” е превърнато в абстрактна категория, която по-скоро носи внушенията за липса на такова измерение в човешкото ни време.
В стихотворението „Химн” (въвеждащо за цялата стихосбирка), човешкото битие е представено метафорично от мига на „разсъмване, изгряло / от дългите ни светли сънища…” до часа, когато „сенките се удължават” и „залязва слънцето на дните ни”.
Лирическият говорител използва обобщаващата форма на изказа - местоимението „ни” и 1 лице мн. число на глаголните форми („да запредем пътека”, „тръгваме”, „вървим”, „отдалечаваме се”, „не виждаме”), за да подскаже на читателя, че някак неусетно човешкото ни време изтича „по хребета на грижите” или в „падините на ниското безгрижие”, и когато усетим неговия препускащ бяг, вече сенките са се удължили и животът ни е пред своя залез.
Целият текст е зареден с една приглушена тъга, която влиза в контраст със заглавието му - „Химн” -за да постави акцент върху предупредителните знаци на поета - много често човекът се „примамва от дрямката на умората” или, съблазнен от „преживяне на преживяното”, забравя, че всеки миг живот е ценен и трябва да бъде изживян действено и пълнокръвно, а не като „пладнуващо под сянка стадо”.
Движението на времето в текста е „заковано” между двете генерални точки на живота - утрото и залеза, а човешкото ни пътуване между тях е една по-голяма или по-малка поредица от дни, в които „прощално детството ни гасне” след „стадата на сезоните”.
Нощта като времево измерение между днес и утре отсъства, може би защото се свързва със съня, а той не е истинско действено съществуване. И ако нощта все пак в някои стихотворения съществува, то тя е белязана със знаците на безсъние. Такава е тя и в стихотворението „Неотменимост”:
Осили на безсъние ме сепват:
„Утре ще е късно!”
И тръгвам
по пътеките сред лай на тръни -
към плодното дърво на днешния ми ден,
за да откъсна
усмивката на ябълковото безсъние.
В световното културно пространство образът на ябълката има амбивалентно значение. В библейския текст е свързан с Дървото на познанието, като забраната на Господ към Адам и Ева не е случайна - в нейната сферична форма (според Пол Диел - френски психолог, 1893 - 1972 г.) са затворени земните желания с удоволствията от тях и съществува опасност човекът да тръгне по пътя на материалното, на земните страсти, а не на духовността.
В същото време ябълката е и метафоричен образ на знанието - ако я разрежем, ще видим в сърцевината на семенните й кутийки формата на пентаграм, в който са затворени семената, поради което за келтите тя е вълшебен плод, символ на наука и магия - който яде плодовете на ябълката, не усеща болка, губи представата си за глад и жажда и придобива такава сила, че не може да бъде повален дори от болести.
В Индия ябълката се възприема като плод на вечната младост - боговете ядат ябълки и остават млади до края на космическия цикъл. При Петър Андасаров обаче нейния образ е натоварен със съвсем различно значение:
Това, че светят ябълки по клоните на дните ни,
е вече знак за похода на снежен листопад.
С оригинални образни метафори Петър Андасаров налага своята представа за съдържанието на образа на ябълката - тук тя въплъщава представата за зрялата човешка възраст, когато предишните ни житейски усилия са постигнали желания резултат, мечтите и желанията са придобили плът, въпреки „лисичата хитрост на тръните”, които се опитват да попречат на лирическият говорител да се себеосъществи.
„Ябълковото безсъние” може да бъде поразено само от „предателската хубост на слани” или да бъде ограбено от „гладен грак на врани / сред цигански катуни на мъгли”. Прави впечатление, че и тук движението на времето е затворено в параметрите на настоящето, а бъдещето само е загатнато във финалнито предупреждение за заплахите в утрешния ден.
Въпреки че сме свикнали да възприемаме времето само в неговото еднопосочно движение от миналото през настоящето към бъдещето, при Петър Андасаров то има и обратен знак:
Когато хлопнете вратите зад гърба си
и моята надежда за взаимност мръзне
по стълбите на вашето отсъствие -
не чувствате ли как обратно бързам
прозорците на миналото да разтворя…
Застанал „върху перваза син на времето”, лирическият говорител потегля назад, към миналото, което още изпълва душата му с представите за „бели дни до цветни хора” и „цветна празнична жарава”.
Двете удължени апосиопези между втора и трета строфа на стихотворението „От перваза син на времето”, създадени чрез многоточията, дават необходимото време на читателя да се оттласне от сивото настояще, за да може да възприеме цялото многоцветие на миналото - с „шарени сандъци”, в които „изгряват дрехите, / наричани за празник”, и после „прекосяват празнично света”; с „камбанния” глас на реката и „зеленият ветрец”, който влиза в дворовете; с повдигнатите на пръсти къщи, които сякаш искат да видят как „дърветата обличат светли ризи” и хорото, което „плиска лудите откоси”.
Някаква отдавнашна, вече забравена романтика и красота е осветила живота на миналото, аксиологизира го като мяра за етично и естетично пълнокръвие, в което естествено се сливат представите за материално и духовно богатство. Обръщането на движението в потока на времето назад към миналото не е случайно.
Горчилката от разрухата на материални и духовни ценности в настоящето кара лирическия говорител да потърси екзистенцални опори за битието си в забравените стойности на миналото - в искреното и вярно приятелство, когато хората, „прегърнати през рамо”, делят „празника по равно”; когато не е било необходимо да се заключват вратите нито на „смеещите се” къщи, нито на дворовете; когато пътеките „никнат в душите” на хората и ги свързват за цял живот.
Контрастът между настояще и бъдеще е драматично оцветен чрез образа на люлеещия се мегдан, по който човекът се „спъва” от тежки въпроси, представени чрез трикратните питания без отговор: „забравихме ли…?”, „защо…?”, „защо…?”.
Застанал „на перваза син на времето”, лирическият говорител не вижда стойностен път напред към бъдещето и именно поради това търси битийните си опори в миналото.
Така, както Йордан Йовков през 30-те години на миналия век възкресява истински стойностното в битието на българския народ чрез цикъла разкази „Старопланински легенди”, за да го впише в етично-моралния контекст на вечното човешко време.
Обърнал погледа си назад, към миналото, лирическият говорител на Петър Андасаров вижда стария храм, в който влизат, „които обичат светците недостижими”, чува тъжните звуци на дядовата си тамбура, подир които „дърветата в тъмното тичат” след Самуиловите ослепени войници по пътя към родната земя, вижда „музея - храм с портрети / на чисти апостоли”, вижда как „глутници / с фесове алени / прииждат към Батак, храма на България”, за да достигне до горчивата истина, че „сега сме заети със себе си”, че нежността е „прегазена” от „думи отровни”, че „денят е в синини” от „нашите лакти невъздържани” и някак си, превърнати от хора в роботи, дишането ни „заеква по стълбите високи”.
И макар че „разграбваме небето”, всъщност живеем „строго диетично” в самотните блокове, които сме превърнали в болници, където „посрещаме роднини за свиждане”.
Мъчителна е картината на настоящето. И може би именно поради това в посоките на времето в поезията на Петър Андасаров бъдещето отсъства. Или е някак илюзорно, като детска утопия, която няма нищо общо с действителността - само е щрихиран хоризонтът му в стихотворението „Бъдеще”.
Достигнал „припека на своя ден”, лирическият говорител чувства как пътеките го дърпат нагоре подир „следи от обич на елени”, но вече е осъзнал, че „измамна е била илюзията” за стъпките му с пеещи птици и бъдещи гнезда, в които „ще грее лято”, защото времето е като онзи „Етюд за часовник” - стъпките му „до отмаляване се гонят” в затворен кръг и заблуждават човека, че „времето му с тях препуска”. А всъщност не само привидно се движи напред, но и не носи представи за добро.
Удивително истински звучат двата поетични монолога - „Монолог на стария мост” и „Монолог на лозето”, ни срещат с нещо до болка познато. Оригинално избраната форма създава усещане за достоверност, защото в тях поетът е „дал думата” на онези, които са свидетели и потърпевши от случващото се.
Някога старият мост е бил дом за „дъждове и птици”, бил е протегната ръка „за всеки, който търси бряг”, в шепите си е „събирал смях”, а в обятията си е приспивал „звън на колела”, но след станалото чудо „в обратните пътеки пътищата тръгнаха / към бялото пространство. / И без да се сбогуват, вече не се върнаха”.
Сега мостът се е превърнал в „приют на вятър”, станал е „дом на тръни и листа, дошли на завет”, изчезнало е човешкото присъствие и старият мост лежи „в предсмъртна дрямка залюлян”.
Такова е и лозето - захвърлено и забравено „на осиромашелия рид”, по „ръждясалите стъпки” към него подкачат „самотни врани” и затова, „като старци на раздумка”, то стои с вятъра и взаимно с него се утешават.
Душата на поета-лирически говорител се е превърнала в „черква напусната”, в която се замерват „с думи черните дяволи, спотаили се / зад стените на Рая”, и за да ги изгони от там, трябва да се случи друго „някакво чудо”.
Парадоксите в движението на времето са аргументирани дори на естетическо равнище чрез могъщите носители на Словото - Ботев и Вапцаров - и тотално разколебават представата за бъдеще, защото:
Както е казал поетът - моята вяра за утре е
бронирана здраво,
но нали пак поетът е казал - у нас всички свестни
считат за луди.
„Аз се препъвам от бързане”
Именно поради това „уморените години” от „маршови стъпки под маршова музика” сега се завръщат по „улиците излъгани”, спрели са още на изходната точка към „бъдеще истинско” на този „държавно-народен, умиращ от радост/ наш празник”.
Светът в настоящето е видян или като болница, или като лудница с „нетърпеливи бесни улици”, с „прегракнало от думи” време, а човекът се е превърнал в „удавник сред водовъртене”.
Драмата на човешкото битие придобива контурите на печално-безизходна трагедия в момента на осъзнаването, че път към бъдещето липсва, но и става „непростимо-тъжно ясно,/ че няма връщане назад”.
Колкото и парадоксално да звучат тези философски екзистенциални констатации на лирическия говорител, те „заковават” времето в настоящето и го лишават от неговата същностна характеристика - движението.
Човешкият свят сякаш е загубил своя смисъл в това „закотвено” в настоящето време, той се разпада на съставните си части.
По подобие на Дебеляновото стихотворение „Миг”, и светът на Петър Андасаров е лишен от надежда, от пространство и време, и ако все пак продължава да съществува, то движението на времето в него не е истинско, а върви по неравните слепи пътища на инерцията.
Тази песимистична перспектива за света и човека имплицитно е вписана дори в заглавието на стихосбирката - „Когато сенките се удължават”, защото сянката е това, което противостои на светлината и в нея човешката същност е трудно доловима.
Поетите са божиите пратеници на земята, на тях нашият демиург е поверил мисията на безпристрастни съдници на случващото се с човешката общност, те са оня лакмус, който, потопен в емоционално-мисловния съсъд на душите им, безпогрешно реагира на проявленията и съотношението между Добро и Зло в света, който ни заобикаля.
Такъв поет е и Петър Андасаров. Изживял дълбоко и драматично срива на нравствената ни система и подмяната на ценностите в нашето съвремие, чрез обърнатата посока в движението на времето в поетичните си текстове той бие камбаната на тревогата, опитва се чрез миналото да даде надежда за бъдеще, докато това минало все още е живо в паметта ни българска.
——————————
„Когато сенките се удължават”, издателство „Захарий Стоянов”, 2012 г.
