Панко Анчев

Тази война избухна внезапно и неочаквано дори и за тези, които първи се включиха в нея, бързо схванали, че ще им осигури онова, от което, според тях, са били лишавани. Тя е политическа, но бързо се пренесе във всички сфери на живота - и особено в културата, литературата и изкуствата, където придоби ожесточени форми, за да бъдат прикрити и замаскирани процесите в икономиката и се отклони вниманието на народа от разграбването на общественото богатство и цялата държава.

Новоизлюпените идеолози, довчерашни специалисти по научен комунизъм и партийно строителство, повтаряха, че започва „преход към пазарно стопанство”; приелите десни идеи ги допълниха с тяхното си изобретение: „смяна на системата”.

Думите трябваше да скрият истинската същност на протичащите явления, за да заблудят хората и ги накарат да подкрепят ставащото или поне да не го отричат и, не дай, Боже, да му се съпротивляват.

Сега, почти тридесет години след началото на промените от края на 80-те години на ХХ век, не е трудно да видим и осъзнаем, че сме били и продължаваме да бъдем участници в гражданска война. А всяка гражданска война е всеобща, безпощадна, коварна и безмилостна. От нея спасение няма, разрушенията й са ужасяващи, а раните, които оставя у хората - незарастващи.

Българските писатели бяха и все още са сред нисшите и висшите чинове на войната. Мнозина от тях охотно нарамиха пушките и придобили сила, каквато преди нямаха, за да щурмуват „позициите на противника”. Как да забравим първите събрания на Съюза на българските писатели, на които се очертаха разделителните линии, главнокомандващите фронтовете, тактиките и стратегията на противоборстващите. Вестник „Литературен фронт” под ръководството на Марко Ганчев бе ударната сила в борбата „срещу тоталитаризма в литературата”.

А всъщност на всички нереализирали се или малко или много обидени на предишната власт, защото не ги зачитала достатъчно, и жадуващи бърза разплата. Нереализираните и обидените създадоха т. нар. Сдружение на български писатели, за да разцепят „казионния” Съюз и експроприират имотите му, след което се надяваха най-сетне да си поживеят като класици и началници.

За тях това бе цялата борба, нескопосно прикривана зад идеи, желание за промяна, изчистване на образа на литературата и писателите, тръгване по нов път и към нови цели.

С каква злоба само отцепилите се от „тоталитарния и казионен Съюз” обругаваха колегите си; колко мръсотии наприказваха за отделни писатели, обявявани за „номенклатури” („номенклатура” беше най-тежкото обвинение в грях и липса на талант).

„Борците за демокрация” и срещу тоталитаризма пред очите на всички буквално откраднаха вестника на СБП „Литературен фронт”, като преди това го преименуваха на „Литературен форум”. Те изнесоха цялото му имущество; присвоиха килими, бюра, дори и богатата колекция от картини на български художници, грижливо събирана от различните ръководства на Съюза в продължение на 40 години. Това беше тяхното решително заклеймяване на тоталитаризма. И първата им богата плячка!

Ще припомня, без да издевателствам, че доста от писателите, които сутрин отваряха кафенето на ул. „Ангел Кънчев” 5, а към полунощ, едва държейки се на краката си, затваряха ресторанта, се юрнаха по митинги и шествия, крещяха антикомунистически лозунги, заплашваха, заклеймяваха собственото си минало, за да  заживеят и те като в „белите държави”.

Ще забравим ли подвизите им в т. нар. „град на истината” или речите им в Народното събрание? Какви само „дисиденти” и „строители на нова България” бяха само тези интелектуални левенти…

Повечето обаче бяха просто едни нещастни „екзекутори”, „верни солдати” в една новосформирана армия за „незабавна смяна на системата”, разбеснели се поевропейчени хуйвенбини. Те се бяха маскирали с идеи и илюзии, че с новото си служение помагат на развитието на страната и културата. Но истинската им идеология се заключаваше в убеждението, че най-сетне е дошло тяхното време и бързаха да си вземат онова, което считаха, че им се полага.

Правеха го по различен начин. Те убеждаваха, че не властта, не партията, а пазарът ще определя кой е талантлив и кой бездарен, кой заслужава признание и кой да бъде отхвърлен. Ала предвидливо си осигуряваха субсидии от „Отворено общество”, за да издават пошлите си книги.

Нямаха търпение да чакат какво ще каже „пазарът” и затова заливаха „демократичните” медии със статии за себе си и личния си принос в борбата срещу тоталитаризма, тоталитарния Съюз на българските писатели и в развитието на „европейската литература”. Най-чевръстите станаха депутати и министри.

Нали времето беше тяхно.

Едни успяха, други бяха отритнати и изхвърлени.

Това е малка част от историята на литературния бит след 1989 г., изпълнен с със срамни дела и постъпки, с кавги, раздори, обругавания, разрушаване на приятелства, резки смени на убеждения и позиции, политически метастази.

Тези факти са обозначителите на важни преобразователни процеси, определили характера и посоката на събитията и явленията от онова време. За съжаление и на днешното. Преди тридесет години започна нова епоха, която трябваше да заличи миналото и традициите и бъде установен нов ред навсякъде, дори и в литературата.

Според стратезите на войната вниманието трябваше да е съсредоточено към бита, кавгите, споровете, за да се скрие най-важното, заради което и бяха извършени въпросните промени в края на 80-те години: смазването и ликвидирането на националната култура, литература и изкуство, подчиняването на целия духовен процес на чужди на националните традиции ценности и критерии, изкореняване на тези традиции, за да се обезличи и разруши българската нация. Това беше „каузата” на въпросните „демократи”, „европейци” и „борци срещу тоталитаризма”.

Битовите кавги бяха, от една страна, нещо като артилерийска подготовка за предстоящото нападение, а, от друга, димна завеса, за да се облагороди коварството на намерението.

Спомнете си за т. нар. „нов прочит на литературата”. Той бе тръбният зов, обявил началото на войната, за която тук говоря. Кои четяха по „нов начин” литературните творби от миналото и настоящето? Новопоявилите се млади литератори, групирани около в. „Литературен вестник”, Сдружението на български писатели и от набиращия бързи обороти Нов български университет, както и в изпадналия в научна агония Институт за литература на БАН.

Преди още да бяха изобщо прочели нашата литература, преди да бяха усетили нейната красота, сила на словото, въздействаща енергия, те тръгнаха да я четат по „нов начин”. На тези недоучени и неграмотни „неофити” бе възложена историческата задача да направят революция в българското литературознание.

Набързо ги произведоха докторанти, доценти и професори, за които литературата е просто „текст”, който се чете само „затворено”, напълно откъснат от обществената и литературно-историческата реалност, в която е създаден.

Това е методология удобна за посредствения литератор, който не е в състояние да разбере сложността на големия писател и дълбочината на литературния процес. Затова го учат не да анализира и тълкува; не да търси социалния и естетическия смисъл на литературата, а на нещо лесно и достъпно за него - да коментира и интерпретира, да посочва и изрежда формалните съставки.

Към тази първа ударна група всеотдайни реформатори-литературоведи  бързо бяха присъединени преподаватели от другите университети и техните възпитаници. Започна неудържимата популация на либералните и постмодернистките университетски кадри, които трябваше да ускорят до максимум „реформата” и произведат учители и „специалисти”, които пък да я наложат в училищата.

След кражбата на в. „Литературен фронт” бяха окупирани медиите. От там либералите водеха същинската част от позорната войната срещу литературата, културата и нацията. Тогава именно войната се разпростря на широк фронт, като в основата на стратегията й бе подмяната на ценностите.

„Новият прочит” засегна цялата ни класика, като бе сведена до тесен кръг автори и произведения; останалите бяха извадена от учебните планове в училищата, защото „децата не я разбирали”. Класическите ни писатели, особено тези от Възраждането и свързаните с национално-освободителните борби и националното ни осъзнаване, бяха дамгосани като остарели, нетолерантни, дори подклаждащи ненавист към другите народи.

Посегнаха на Христо Ботев и Иван Вазов, да не говорим за Вапцаров и писателите-революционери и антифашисти, защото не се вписват в представите и нормите им за литература. А и защото не можело повече да се пише като „дядо Вазов”. Кого обаче лъжат?

Учениците не разбират тези автори не защото са глупави и прекалено отдалечени от епохата, в която са живеели и работили великите ни писатели, а поради глупостта и увреденото съзнание и пошлото знание на техните учители, получили образованието си от новоизлюпените недоучени доценти и професори. Учителите и техните професори не ги разбират, защото не ги познават и не са способни да ги тълкуват и се наслаждават на словото им.

Задачата пред либералното и постмодернисткото литературознание бе да се разруши представата на класическата литература. Изваждайки литературата от миналото от нейния естествен социално-политически и революционен контекст, трябваше да се утвърди постулата за литературата като „текст”, изразяващ само лични представи, настроения, особености, чудатости, лудост, обърканост, който няма нищо общо с живота на обществото и нацията.

Според това литературознание литературата не е изразител на националния дух, защото самата нация е анахронизъм, която се разпада и изчезва, за да бъде заменена от „духа на Европа” и “културата на регионите” (а между тях се настани и дори ги измести „културата на етносите”, която трябваше да подрива единната национална култура!). Отречен бе „канонът”, който бил утвърден от тоталитарната държава и литературата на социалистическия реализъм.

Направи се опит да бъдат обявени за големи писатели автори от по-нисък ранг, които били репресирани, забранявани, пренебрегвани. На други бяха измисляни нови творчески и житейски биографии, за да бъдат изведени на „по-предни позиции” и противопоставяни уж по естетически  принцип, а всъщност по съвсем чужди на литературата съображения, на онези, върху които е изградена системата на българската литература от миналото и съвременността.

Колкото и да се напрягаха и да изваждаха аргументи, тези литературоведи на бялото черно казваха и продължават да казват, за да докажат, че автори като Змей Горянин, Яна Язова, Йордан Бадев, Мара Белчева, Константин Павлов, Георги Марков, Биньо Иванов са най-големите български писатели. Разчиташе се единствено на слабата памет и непознаването на фактите, както и на постоянното повтаряне на съмнителните тези, за да се внуши на обществеността обратното. И младите и непосветените повярваха и приеха за истина глупостта и простотията им.

Любим похват на новите литератори е използването на полуистините или на факти, които са реални, но не и определящи, за да се отрече най-вече литературата от времето след Втората световна война. Тръби се, примерно, че Димитър Талев е бил репресиран („репресиран” е любимият им аргумент), но не се казва защо и за какво.

Премълчава се, че Талев още през 50-те години е бил не просто реабилитиран, но и щедро възнаграден от властта с най-високите държавни отличия, звания и награди; че дори и бил народен представител. Или се говори за дискусията по повод романа „Тютюн”, в която участват само писатели, и че уж Димитър Димов е бил принуден (кой ли ще го принуди, ако сам не желае?) да преработи романа си, но се премълчава, че е бил високо ценен от Вълко Червенков (и Димов е знаел това), който разгромява не апологетите му, а оспорващите го; че по свое желание е станал член на БКП и е бил председател на СБП. На този пост го сварва и смъртта му.

Напоследък започнаха спекулации и около името на Иван Пейчев, обявяван за несъгласен и дори противник на комунистическата власт, като се пропуска антифашисткото му минало и духа на неговата поезията и драматургия. Ще излезе, че е променил политическите си схващания и едва ли не е тръгнал срещу властта. Което е лъжа и клевета.

Срамен и позорен е „новият прочит” на живота и поезията на Никола Вапцаров. Този велик поет бе изкаран не само предател и лъжереволюционер, подставен и пренебрегван като творец от комунистите, но и обявен от автора на книгата „Третият разстрел” Марин Георгиев за поет от „средна ръка”.

Най-голямата жертва на войната в литературата бе критиката. Тя деградира до обслужваща и рекламна дейност, писане на анотации, пресмятания на броя на продадените книги от авторите. Критиката обаче е самосъзнанието на литературата и висша обществена дейност.

Тя изисква талант, защото сама е литература, а не „текст”, „нов прочит”, „интерпретация”, реклама. Когато литературата не се анализира и тълкува, когато липсват литературно-критическите обзори, оценки и анализи, тя залинява, изкористява се и се превръща в обикновено производство на стока, продавана и купувана на пазара. Читателят пък се превръща в обикновен консуматор. Смазването на критиката направи още по-нагли либералите и постмодернистите понеже няма кой да им пречи.

Като „компенсация” за смъртта на критиката бе обявяването на литературните награди за най-висша форма на критическа оценка. Едно жури от трима-четирима често случайни писатели заменя критиката! Затова и награденият (все едно къде и от кого) е официално признат за писател и следва да бъде приет като такъв от всички.

Това „трябва” обаче бе валидно, ако журитата на всички награди са съставени от либерални литератори. И те съответно награждават себеподобните си. Награждават, примерно, Николай Кънчев с наградата „Пеньо Пенев”, след като е не само чужд, но и враждебен на поетиката, политическите убеждения и житейското поведение на Пеньо Пенев.

Николай Кънчев поне е значим поет, но какво да кажем за наградите „Иван Мешеков” или „Христо Фотев”, връчвани на посредствени автори, напълно чужди на тези, от чието име ги награждават. Пламен Дойнов да се окичи с наградата на името на комуниста Иван Мешеков и получи паричната й стойност. Пък бил яростен противник на комунизма и социализма. Близостта на Иван Сухиванов с Фотев е само градът, в който живее. Колко други награди са давани по лични и политически съображения на автори посредствени и съмнителни, но „наши”. Постмодернисти. И непременно антикомунисти!

Фактите, които изложих дотук, могат да бъдат умножени до безкрай. Но и от тези се вижда каква яростна и жестока подмяна е извършвана в продължение на почти тридесет години. Масовката в този разгул е съставена наистина от най-обикновени и жалки екзекутори, зле подготвени, необразовани, посредствени и бездарни автори. Ала изпълнени със сила и енергия, готови да пишат каквото им наредят и да громят консерваторите и националистите. Избрали са ги не случайно.

На такива няма нужда да им даваш постоянно специални инструкции, за да псуват и громят. Разбира се, охотата, с която вършат това, се поощрява с парите на чуждестранните фондации, създадени специално с тази цел. Наемният литературен килър не разсъждава и не търси смисъла на онова, което му е заповядано да прави и за което получава възнаграждение.

Той ще те унищожи, защото си комунист, изостанал; не си толерантен и си служиш с езика на омразата, не си европеец, а платен русофил и путинист. Затова и не те слуша; аргументите ти за него са невалидни, понеже си знае своето и нищо друго не му е необходимо. Дори и когато размътеното му съзнание долови, че май имаш основание и сякаш си прав.

Преди тридесет години внезапното и неочаквано начало на войната срещу литературата и културата стъписа българските писатели и цялата интелигенция. Големи имена на словото, музиката, изобразителното изкуство, театъра изведнъж изпаднаха в унизително положение и от авторитетни и влиятелни личности се превърнаха в аутсайдери, чиято единствена грижа бе как да свържат двата края и не умрат на улицата.

Това беше най-коварният и ефикасен ход на идеолозите и водачите на войната. Новата ситуация замъгли разума на интелектуалците, обезоръжи ги и ги отчая. Те изгубиха вяра в себе си и доброволно отстъпиха на либералните кресльовци и шарлатани.

Не бе трудно да се взриви всичко и на мястото на онези, които бяха гордостта на българската книжовност, наука и култура, да се настанят малограмотни и нагли занаятчии и бездарници, гладни и жадни за слава, положение и пари.

Те оглавиха министерства, общини, комисии, редакции, издателства, медии, фондации. Техни станаха институциите, от които зависеше финансирането на културния и литературния живот. Тяхното им е легион, защото бяха бесове.

Никак не им бе трудно да се разпореждат като в бащиния, да произвеждат величия, да издевателстват над нещастните и психически сломените техни предходници. „Канонът” бе сменен, пътят към новата култура и новата литература бе окончателно отворен.

Ударите върху културата и литературата бяха толкова силни, жестоки и неотразими, каквито никога преди не е имало в нашата многовековна история - дори и тогава, когато сме губила държавата и се попадали под тежко инородно и иноверско робство.

Буквално бяха съсипани икономиката, обществото, държавата, нацията. Животът в България се опошли и опростачи, езикът ни обедня и се разруши, умът залиня и престана да работи. А нацията и държавата са на път да изчезнат, не защото рязко спадна раждаемостта, а защото заради това опростачването и опошляването, а и насилени от „европейските ценности” губим националното си съзнание, любовта към отечеството, готовността да му служим, живеем и умрем за него.

Най-страшното бе, че всичко това стана почти без никаква съпротива. Българските писатели, които винаги са били водещи в българската литературноцентрична култура, се оттеглиха, свиха се и се изпокриха кой където намери.

Те виждаха и осъзнаваха какво се случва след погромите, ала нямаха сили, увереност, смелост, за да се съпротивляват и възпрат разрухата. Не успяха да излъчат водач, който да ги организира, да им вдъхне надежда и енергия за решителни действия. Остана им само да стискат зъби и свиват юмруци.

Това се случи и защото Съюзът на българските писатели не се оказа готов и на равнище, за да брани литературата и писателите; в него изплуваха посредствени автори, които изиграха в Съюза нещо подобно на онова, което постмодернистите в цялата литература и култура.

Те си повярваха, но и успяха да убедят останалите, че и тук е дошло тяхното време. Не бива да премълчаваме тази истина. Тя е горчива, неудобна и срамна, но не можем да избягаме от нея и колкото по-бързо я признаем и осъзнаем, толкова по-скоро ще извлечем поуки и ще знаем какво да правим от тук насетне.

Съдейки другите, нека признаем и собствените страхове, тревоги, смутове, грешки, за да се освободим от тях и отвърнем най-сетне на онези, които безсрамно погубват националната ни литература и култура.

Даваме ли се сметка ние, българските писатели, колко е страшно, което преживяваме. Нима ние ще бъдем тези, които ще закрият националната държава, постигната и изградена с цената на толкова пролята кръв, човешки жертви и неимоверни усилия?

Нашият съюз е многоброен: в него членуват различни по нагласи, творчески предпочитания и талант писатели. И в това разнородно множество през последните тридесет години се изкривиха естетическите критерии и се задушаваха най-добрите.

Те изгубиха самочувствие, свиха се и повечето се отдръпнаха от съюзния живот - доколкото го имаше. Секнаха творческите разговори и дискусиите; критиката изчезна. Споровете се сведоха до техническите и икономическите проблеми на съюза, за имотите и парите, които биха могли да му носят.

Стопанисването на материалната база е важна страна от дейността на ръководството на съюза, а и на всички нас. Но най-важното е какво и как пишем, как го оценяваме, по какви критерии, кои са върховете и дали го ценим и как ги ценим. Ако пренебрегваме големите писатели, ако не ги открояваме, а се мъчим да ги принизяваме, за да бъдат всички еднакви, ще имаме ли правото да се наричаме български писатели?

Пак ще кажа и съм готов да го повтарям още и още: длъжни сме да осъзнаем огромната отговорност, лежаща върху плещите ни, за да спрем разрухата и спасим българската литература, българската култура и българската нация. И постепенно, но настъпателно и професионално да започнем реабилатацията на традициите, нацията и националната литература.

Нека разрушим създадените от либералите и постмодернистите представи за тях и да очистим отново образа на големите ни писатели, да ги върнем в учебните планове в целия им блясък, помрачен от „новия прочит”. Ще е необходим усилен труд на подготвени и почтени хора, но и широка обществена подкрепа.

Малкото останали критици и литературоведи са призвани да възстановят ореола на българската литературна класика, да покажат нейната прелест и националния й характер. Предстои огромна работа по нейната реабилитация и очистване от либералните и постмодернистките налепи и замърсявания по нея.

Трябва да се помогне на нацията да си възвърне самочувствието, което българската литература е изграждала у нея. Напълно липсват сериозни и задълбочени, професионално написани изследвания и върху големите съвременни писатели - да не говорим за процесите в днешната ни литература. Това реално пречи да се откроят и признаят най-добрите, по които останалите да се равняват.

СБП и неговите членове трябва да възстановят почтителното отношение към литературата, словото и българския писател, към книгата.

Време е за активна работа на ума, за да се анализира изминалото време и се осъзнае мащабът на пораженията. Отпорът срещу неолиберализма и постмодернизма трябва да започне с мощна сила. Случаят с наградата „Иван Пейчев” е знак, че българските писатели няма повече да търпят издевателствата на соросоидите.

Не ругателствата, а силните аргументи и задълбоченият анализ ще ни отворят перспективите и ще убедят обществото в нашата правота. Сега нищо не е по-важно от съдбата на литературата и нацията, езика и националното съзнание.

Можем да издаваме безброй книги, да правим постоянно литературни четения, да си връчваме награди, но те ще са без значение, ако не погледнем истината такава, каквато е и не увеличим усилията за преодоляване и премахване на условията, в които живеем.

Тридесетгодишната война срещу литературата не е завършила и скоро няма да приключи. Но ние сме тези, които ще обърнем нейния ход, за да преминем в дълго очакваното настъпление.