Панчо Недев

Заведох шестгодишната си внучка да гледа кушията в Константиново. В това варненско селище надбягването с коне през февруари имат стогодишна традиция. Голямо шоу, голяма атракция на открито! Пъстра публика. Лъснати, натруфени коне с фризирани гриви и опашки като за сватба. А до тях - млади мъже, накичени и те с цветя, в празнични одежди. Стопаните на конете - оформили своя жив кръг, встрани от множеството, за по-голяма видимост и отличие. Накокошинени от всеобщото внимание към тях и те чакат с нетърпение да видят своя кон като победител. В едно ъгълче на мегдана пък от ранно утро се е настанила циганската „търговия” - пъстроцветна номенклатура на сгъваеми масички, на плоскости, повдигнати с камъни и тухли, в каручките или направо на земята.
Исках да откъсна внучката за половин ден от скучното семейно ежедневие в неделния ден, от спомените й за детската градина, от компютърните й игри, понякога толкова безсмислени, ужасяващи и антипедагогически. Пък и тя е много активно любопитна към всякакви новости, за всичко непознато пита и разпитва като досадна питанка…
Гледа тя с интерес многолюдното сборище, подготовката на конете за предстоящото състезание, отмерва тихо с крак такта на гръмката чалгаджийска музика - за пръв път я взиждам така кротнала. Изгледа с разширени очи старта на кушията, когато двадесетината коне се втурнаха по черния път, подплашени от пистолетния изстрел на главния организатор и както очаквах, скуката веднага я хвана:
- Че това ли е кушията, дядо? - после добавя като размисъл: - Същото като велосипеди на четири крака, само че превърнати в коне!
- Какво си мърмориш? - питам. - Как така… велосипеди на четири крака?
- Искам да кажа, че това начало много ми прилича на състезание с велосипеди или мотори, гледала съм ги по телевизията… Е, видях кушията, хайде да си ходим!
Започвам да я ограмотявам, че най-интересното на тия традиционни народни кушии не е стартът, нито неспокойното очакване на състезателните коне, а самият финал. И награждаването на победителя, наречен баш и двамата му съперници на второто и третото място.
Докато очаквахме да се появят в далечината първите състезатели, внучката отново ме учуди със своята критично-аналитична мисъл, присъща на децата и внуците ни, за които на шега се казва, че се раждат с полувисше образование в този компютърен век.
- Дядо, бе! Я ми кажи, щом самото състезание се провежда зад баира, далече от погледите на публиката и зяпачите, каквито сме сега и ние с тебе, тия кушии честни ли са?
- Най-честните! - отговарям машинално, загледан в далечината, откъдето очакваме всеки миг да се появят конете.
- Хич не ми се вярна! - чувам да си мърмори внучката. - Защото във всички състезания, конкурси, кастинги и други такива има хитреци, мошеници и въобще много нечестни работи стават!
- В тия традиционни народни състезания такова опорочаване не може да има, защото морала в нашите села е все още по-запазен. - Казвам го с голяма доза съмнение, но уверен, че така трябва да се говори на децата и внуците.
- Че какво като са народни състезания? - пита неуморната жива питанка. - Народни мошеници и хитреци има навсякъде. Не може ли например ездачите да се договорят кой да бъде първи, втори, трети, пък после да си поделят парите и другите награди? Или да спънат някак коня на първия, да кривнат за по-направо от определения маршрут…
Гласът на внучката потъва в избухналата гласовита врява около нас. В далечината се появяват първите два коня, а над тях и прашният облак. От всички страни се чуват възгласи, подвиквания, коментари, призиви… Първият и вторият ездач пристигат почни едновременно на финала. Конят Страхил печели кушията само с половин дължина. Организаторите са се постарали да монтират портативен електронен финиш. Победителите се радват на бурни ръкопляскания и овации, обградени от десетки протегнати ръце, които искат да докоснат жокеите и конете. Останалите ездачи пристигат един по един, на свободен ход, някои дори не стигат до финала, омърлушени и болезнено засегнати от несполуката си.
Награждаването на победителите е шумно, тържествено. С грамота и куп материални награди - живо агне, жив петел, каса водка, хиляда лева в плик, 50 литра бензин от собственика на селската бензиностанция. После започна народното веселие. Но ние не му дочакахме края. Скуката хвана яко внучката и тя упорито ме задърпа към колата. Не пожела нищо да й купя от циганските сергии - да не била малка!
И пак ме изненада с разсъжденията си, когато след дълго мълчание в колата я попитах, кой момент от кушията ще запомни за по-дълго време.
- Коня! - каза рязко. - Оня, победителя Страхил… Видя ли го, колко беше изморен, потен, едва се държеше на краката си… замислен и с наведена глава. Той спечели състезанието, а наградиха ездача! И оня дебелак… стопанина на коня! Казах ли ти аз, че и в тези народни състезания може да има някаква несправедливост!
- Каква несправедливост? - попитах машинално.
- Ами каква… нали видях! Награждават хората, които яздят състезателните коне, стопаните, дето печелят с тях кушии и пари, а самите коне…
Замълчах си гузно, изненадан и безпомощен да й отговоря разумно. Защото в разсъжденията й, без да ги осъзнава напълно, имаше доста остра метафора за нашето време. А как исках да й кажа в този момент: „Мило мое дете! Недей отсега да разбираш, че животът ни е всъщност една безкрайна кушия!… Поживей си още малко щастливо детство!…”