Донка Колева

разкази

ЗА ЛИЧНО ПОЛЗВАНЕ

- Здравей! - бута ме някой по лявото рамо и се скрива зад дясното. Светла. Като я видя, тъмно ми става и в най-ясния ден.
- Къде си ходила? Как си? - изстрелва първите си въпроси.
Сякаш кой знае колко я интересува моят хал. В капка вода ще ме удави, удаде ли й се удобен случай.
- Добре ли си?
Сякаш, ако й кажа какво ми има, ще ми помогне. То джипито не може да ми улучи диагнозата, че тя ли…
- Как е синът ти?
Сякаш, ако го срещне, ще го познае!
- Мъжът ти на работа ли е?
Сякаш не е чула, че скоро почина и аз съм сама-самичка.
- Имаш ли пари, назаем да ми дадеш?
Сякаш не знам за какво ме спира и се прави на любезна.
- Ще почерпиш ли? Приемаш ли гости? - продължава да досажда…
Сякаш не съм събирала стотинки по джобовете на дрехите си, за да си купя поне хляб…
- Не ми изглеждаш добре… Що не си хванеш някой мъж, да ти промени настроението?.
Сякаш ме е взела за кандидат-пациент на някой от нейните психотерапевти!
- Намери си спонсор! Издай книга! Знам, че писателстваш…
Сякаш спонсорите никнат като маргаритки по канавките.
- Що мълчиш, ма? Кажи нещо!…
Какво да й кажа?… Разговарям със себе си: „И да ти отговарям - няма да ме разбереш. Ти обичаш да говориш, аз обичам да мълча. Не ми се говорят баналности. Такава ми е природата.”
- Довиждане! - казва ми намусено и продължава пътя си…
Облекчено изпускам дъх и отминавам.
Не си мислете, че съм някоя сухарка или темерутка. Просто… някои въпроси имат само безгласни отговори… Само за лично ползване.

——————————

ПЕТИМАТА И ШЕСТИЯТ

Те били петима братя от една майка и петима бащи. Дето има една дума, както пръстите на едната ръка не са еднакви, така и те били различни, но за майката, който и пръст да порежеш - еднакво боли, нали?
Порастила ги тя с много лишения и без втора родителска грижа. Тъй й се стекъл животът… Всеки си поел по своята житейска пътечка.
Първият й син - Стоян се изучил за даскал. Взел гражданка и станал директор на начално училище.
Вторият - Иван бил няколкократно кандидат за кмет в родното си село, хеле, избрали го и вече не знам кой мандат кара.
Третият - Костадин, изкарал курсове за дърводелец. Хванал се в държавно предприятие, от частни поръчки си докарвал и нещо допълнително.
Четвъртият - Васил се запопил. Надянал расото, мятал една кадилница, натъй-натъй и ръсел със светена вода миряните по светлите празници. Ама… комулки правел от парите, оставени за Господа Бога…
Петият - Цветослав, бил цветето немирисано на мама. За него, каквото и негативно да се каже все ще му пасне като ръкавица с пет пръста. Прост като свински цървул. Едва избутал основното с тройка … Записали го в града, в Автото, за шофьор да се изучи, ама той вместо да посещава часовете, цял ден стоял край оградата на близката гимназия да зяпа гимназистките в часовете по физическо, облечени в тънки бели тениски и къси, черни шортички. Естествено, че не можал да се изучи за шофьор, само колело можел да кара, поне за него документ не искали. Пиел и препивал постоянно… то за пиенето акъл не се иска, нали така? Заради едното пиене ходел да помага на старите селски хора. Я дърва ще нацепи, обора на животните им да изчисти, на паша да ги изкара. Ей заради такива услуги получавал черпнята си с вино, ракия или с каквото друго натурално го дарят. Иначе хич не му било до работа, по му било хубаво да лежи под сенките лете, а зиме да седи зад кюмбето на селската кръчма и да пита всеки, който влезе: „Няма ли да почерпиш?”
Тъй си живеели петимата братя от петима бащи, всеки за себе си. Кой както я наредил…
Докато не дошла изневиделица новината за оня непознат мъж, дошъл от не знам къде си, който разпитвал из селото за майка им: „Къде живее? Как преживява? Семейство, челяд има ли?”
Братята и майка им били сюрпризирани от появата на този млад човек, който се оказал в тясна роднинска възраст с тях, в качеството си на техен брат и син на майката, която ревниво го била пазела в тайна от всички. Голяма тревога им запалила главите, люта треска ги затресла… За рентата от нивите се затюхкали, че с него трябва да делят. И другото, което по закон му се полагало…
Майка си почнали да притискат, да я тормозят и упрекват за минали грехове… Не издържала жената, наскоро след това се споминала…
Ами сега? Кой да я погребе? Разходите кой да плати?
Директорът казал: „Аз пари нямам!”
Кметът се отчел с надгробната реч, прочетена от секретарката му.
Дърводелецът склонил да направи ковчега… от крадени материали.
Попът кандисал да я опее „за едното нищо”…
Нехранимайкото Цветослав така и не разбрал, че майка му си е отишла от този свят, защото от три дни не се бил прибирал в къщи, ами лежал кьоркютук пиян на поляната, дето уж пасял овце. А те, горките, кривнали към стопанската люцерна, подули тулумите и се натръшкали покрай него..
Шестият брат - Валери, извадил някой лев от малкото спестени, които бил изкарал с честен труд от работа тук-там, дорде се скитал немил - недраг по родната ни земя, платил масрафа, за „Бог да прости!” в местната кръчма. С майка си, която не бил виждал отдавна, така се простил - с колективно пийване.
Казват, че й простил…
Намерил си работа в селото, малко по малко заделял пари настрана и къщичка с градина си купил, зеленчуци засадил, животинки завъдил… Булка си намерил, челяд му се народила… Всяка събота на гроба на майка си ходел с вода и вино да прелива, свещица за душата й да запали.
А другите му братя все време за път към гробищата не намирали…
Валери се опитвал да се сближи с братята си, канел ги на гости с домочадията им, но те нито го посетили, нито жените си пускали да се срещат с неговата. А аз си мисля… завист и злоба ще да ги е гризяла. Завист и злоба!
И за какво, да ги питаш? Нали те са обирали каймака от майчината обич, а не той, „натрапника”, както го наричали помежду си. Нали ги е изучила и хора са станали?

Тази история ме кара да се замисля: „Кое прави хората ЧОВЕЦИ? ” Дали добрите условия на живот или мочурливите и трънливи пътища на живота? Разбира се, условията за живот са сериозен фактор за развитието на личността, но това, което носиш в себе си като даденост, като свое златно зрънце в мисълта си, като душевност в стъкленичката на сърцето си, не е ли то определящото, водещото начало? Защото ние не сме някакви житни сламки, насметени от вятъра, нали?

——————————

МОРМОН

Той беше магнетичен, обаятелен мъж. Мъжественото му излъчване очароваше и покоряваше женските сърца. И нейното попадна в любовния плен.
Еуфория! Лудост? Не! Не беше безразличен. Личеше си… Толкова обич в очите му… Заведе я у дома си.
На прага я посрещнаха трите му съпруги и техните дечица…
Красивата й рокля се напои от неудържими сълзи!

——————————

ТЕЛЕШКА СУПА

Оня ден жена ми сварила телешка супа. От ония пакетчета, дето ги рекламират по телевизията. Сложила там картофки, морковки, фиденце… Поднесе ми я гореща, знае как я обичам.
Седи настрани и ме поглежда плахо, ще я похваля ли или ще я смъмря, както всеки път, че не готви като майка ми…
- Дено - викам й - к’во й туй, ма?
- Супа, Мите - отвръща ми - по войнишки.
- Аа-а… супа… Вкусна е… мммм… бива…
Пък ми се пиеше, та чак свят ми се виеше!
- Тая супа - думам й - иска да пие вино.
- Ей сега, Мите! - доволна от похвалата, припна до мазето. Донесе, забърса литровата бутилка от прахта и ми наля в най-голямата винена чаша. От сервиза за гости.
А друг път, думата „вино” много я мръщеше…
И аз й хванах цаката.
Допие ли ми се (то кога ли не ми се е пиело!) - хваля, хваля и прехвалвам жената за било и небило. Тя - радостна и аз - доволен, „дума дупка не прави”, нали?
Само си викам: туй, жената, е голяма работа! Особено в домашното, семейното управление. Веднъж я потупай по рамото, похвали я, кажи й блага дума - десеторно ще ти се отблагодари. Де да беше тъй и с жените от обществения сектор!

——————————

ВОДНА КРИЗА

Случи се и това… от кранчето на чешмата потече кафява миришеща на нафта вода.
Почти месец така я караме. Като няма какво да пием купуваме лимонада и минерална вода. Минерализирахме се. За къпане и пране да не говорим…
Какъв беше този нафтен гаф? Тръба ли нейде се е спукала, нафтен дъжд ли е някъде валял, не знам.
Само знам какво се случи в какини Милкини, комшиите ни…
Върнала се кака Милка от работа и за да оправдае поговорката, че навикът е втора човешка природа, механично отвъртяла кранчето и без да погледне, заредила тенджерата с вода, после турила пиле да вари. Хем супичка ще направи за вечерта, хем пиле фрикасе за другия ден.
Направила супата, застроила я.
Върнали се домашните. Настанили се около масата.
Взела черпака кака Милка, но преди да разсипе по купичките, се сетила да я вкуси за сол. Сепнала се, онемяла, а черпакът заиграл в ръката й. „Божичко!! Мирише. На нафта мирише. Ами сега!? ”
Семейството - гладно, чака с нетърпение…
Лъснала от изпотяване домакинята и с треперещ глас си признала поразията. Развикали се децата. Скочил мъжът й на бой… Разправия на високо равнище, до най-горната тераса.
След това петнайсетина яйца виновно зацвърчали в тигана, за да понаситят прегладнялото домочадие.
А кака Милка още се суетяла в кухнята и хвърляла по един разплакан поглед в огледалцето, за да види отблизо „подредбата “на мъжа си…
Та ето до какви проблеми доведе аварията на малкия нефтопровод в иначе сплотеното семейство… Недай Боже пък да се спука големият нефтопровод, който свързва големите държави! Ще ни се спука животът!

——————————

МАНИЕР

Тя изскочи ненадейно иззад ъгъла. Бе изящна мадама.
С перфектни форми. Облечена шикозно.
Като киноартистка.
По французки маниер!

С горд и самонадеян вид говореше по белия си смартфон. Навярно обсъждаше нещо важно. Бизнес сделка?
По американски!

Познах я. ,,Джазовото Ленче” я наричаха момчетата от квартала. Играли сме заедно като деца.
Извиках я по име -,,Елена”! Погледна ме с крайчеца на окото си. Не ме ,,отрази” с внимание. Само ледено мълчание.
По английски!

Отвори вратата на вносното си возило и хлътна вътре. Междувременно закачи силиконовия си чоропогащник и цветисто изпсува.
Типично по български!

——————————

КОНСУЛТАЦИЯ

Дълго време чаках това направление за големия специалист в големия град. Знаех го само по име от добрата слава, която му се носеше в селото, не знаех, че той се е преквалифицирал в нова специалност…
И ето, покани ме сестрата в кабинета му, седнах на половин стол срещу стария лекар и му издекламирах на един дъх оплакването си, както го бях заучил в предишните безсънни нощи:
- Докторе, главата ми често се цепи, ушите фучат, очите не довиждат, сърцето прескача, стомахът ми боксува, гърдите ме стягат, дробът ми тежи, апендиксът ме свива, дисковата ме хецва, хемороидите ме мъчат, склерозата ме гази…
Изслуша ме той внимателно и тъкмо си казвах на ум: „Ей това е то големия специалист! Не като ДЖИПИТО, да ме пита от вратата: „Какво ти е? Защо пак си дошъл?”, когато той ме попита съвсем сериозно:
- Имаш ли си в къщи баба, дядо?
Сепнах се, но му казах истината: „Е па, имам си, да ми е жива и здрава!”
- А с оная работа… как си?
Погледнах засрамен към сестрата, уж си пишеше нещо в ъгъла, но не си сдържа усмивката.
- Да чукна на дърво- казах с малко закъснение - добре съм!
- Е, тогава - вика ми - нищо ти няма!
- ?
- Хайде, върви си сега със здраве!… Следващият!

Ни жив, ни умрял пристъпих като на сън към вратата, затворих я внимателно и чак тогава прочетох табелката, на която с едри букви пишеше:
СЕКСОЛОГ - В. Димитров

——————————

ПЕДЯ ЧОВЕЦИ

Няма да ви разказвам за хора-джуджета в миниатюрен вариант. Природна даденост! Съдба…
Думата ми е за ония човеци, които са останали „джуджета” в своя духовен свят; за дребните душици с голееемите претенции.
Казват, че „човекът е толкова голям, колкото големи били мечтите му.” Макар че не всяко дете с големи мечти става голям човек, нали?
Мисля, че трябва да си направим сами инвентаризация на мечтите и да отделим в отделен опис, като брак, тия… недостижимите, наречени „химери”.
Да вземем като първи пример: ПЕДЯ ЧОВЕК С ЛАКЪТ МЕРАК. Мечтата му е да стигне до тавана, но дори не е в кондиция да се отлепи от пода си. Надигне ли се на пръсти, вече си мисли, че лети, че е постигнал някакъв чутовен подвиг и повече няма накъде да расте.
А какво да кажем за оня: ПЕДЯ ЧОВЕК С ЛАКЪТ ИЩАХ? Това не е ли човекът с голям замах и възможности за печалба, трупайки я за няколко бъдещи поколения, с непресъхваща жажда за още… и още… и още?
Да споменем и оня: ПЕДЯ ЧОВЕК С ЛАКЪТ ИНАТ. Срещу такива човекоподобия няма още палки и куршуми, следователно битката с тях е предварително загубена. Те те стъписват в крачка, хвърлят те в „огъня и леда”, „взривяват” те от яд и доволни ти гледат сеира…
Да не забравим и оня: ПЕДЯ ЧОВЕК С ЛАКЪТ ДОВОЛЕН МУСТАК!
Той е сбор от всичките „хубости” на предходно споменатите индивиди. Дребнаво човече, живуркащо си харно и славно, без притеснение за собствената си незначителност…
Не, няма да спра да питам: кой е отнел самопреценката на тия ПЕДЯ ЧОВЕЦИ? Кой им е разбил вътрешното огледало на хиляди парченца? И дали техният физически модел е човешки или дяволски проект?

——————————

СЪН

Както си вървях с поглед, забит в земята, с глава, натежала от житейските ми проблеми, забелязах една запъхтяна мравка, понесла на гръб много по-голямо от нея пшенично зърно. Догонваше края на една безкрайна редица мравки, натоварени също като нея, поели към „някъде”.
Полюбопитствах да проследя мравешката пътека, макар че те сякаш напредваха с отрицателна скорост, пък аз от сума ти време стоя на едно място. И си викам: „Така не става… само с гледане! Я да питам, закъде са тръгнали.”
„В странство - отговориха ми мравките в хор - тук за нас няма повече живот. Закъсахме с прехраната. Преди хляб и зърно, под път и над път, а сега - гладория. Разбутахме последния резерв и ей ни на - пътници-емигранти. Носим си храната за из пътя”.
„Тогава идвам с вас! - реших на мига. - И аз тука съм без работа, без пари, без надежда за добро бъдеще… По-добре с вас да си диря късмета в богатата чужбина… Но имам едно предложение, ако сте съгласни… Аз ще ви услужа с моите крака, а вие - с част от вашата храна. Става ли?”
„Съгласни сме, отвърнаха веднага мравките, но ще ни трябва време, докато се настаним на гърба и раменете ти”.
„ Добре - рекох, - аз ще ви нося товара”.
Когато и последната мравка допълзя върху мен, тръгнах, накачулен с многохилядното мравешко семейство. Много път извървях…много граничари видях…
Никой никъде не ме спря. Дори паспорт не ми поискаха на последната граница. Който ме видеше - туристи, граничари, митничари - бягаше да се крие някъде.
Представете си: целият аз, без очите, в черни, леко помръдващи мравки-бегълки. Нещо невиждано и нечувано, с перо и микрофон неописано…
Така стигнахме до една богата, и с природа, и с ресурси, и със хуманна социална политика, страна. Там с моите приятели, мравките, постъпихме в един цирк, след като половин година търсихме работа, никой другаде не ни искаше. Но в цирка, за година време, спечелихме купища пари.
На всяка мравка дадох по десет хиляди и пак ми останаха за девет поколения напред…
И тъкмо се канех да пиша имейли до всички братовчеди от махалата, веднага да идват… когато изведнъж се събудих! Огледах се предпазливо, стреснах се и се разтреперих от гледката: накачулен с мравките, все още бях в задния двор на големия цирк!
И чух заповедния глас на Шефа-гранд Прислужника на цирковата менажерия:
„Хайде, стига сте почивали! Почистете обора на Понитата и конете, измийте задните части на маймуните!…”