Йордан Стоев

Най-сетне дойде дълго чаканият ден - нанесоха се в новия апартамент, на втория етаж. Той веднага реши, че събитието заслужава да бъде запомнено и му хрумна да посади отпред една лозичка. Почвата обаче беше лоша - само камъни и тухлени отломъци, едва ли щеше да се прихване. Такова беше мнението и на новите съседи, намираха идеята му за доста самонадеяна. Кранистът Първан от третия етаж даже го подигра:
- Абе, направо си за завиждане! В най-скоро време ще си седиш на терасата и от ей тая пръчка ще си пийваш домашно винце… Въпросът е ще ни поканиш ли барем веднъж да го опитаме! - и смигвайки, погледна към жена му.
- Зависи! - мъжът сви рамене и погледна към жена си. - Само ако си носите мезето…
Жена му не погледна никого, но се засмя:
- Животът ще покаже.
Животът показа друго. Мъжът внезапно получи тежък удар, тръшна се обездвижен и онемял. Съкооператорите му се извървяха да го окуражават кой както може.
- Няма да се предаваме, ей! - раздруса го с тежката си ръка и кранистът от третия етаж. - Млад си и лично гарантирам, че ще се оправиш! Още къде-къде е твоята, ехее!…
Не го забравиха, отбиваха се от време на време по комшийски, за компания, сядаха и на карти. Ракията си носеха те, а домакинята приготвяше мезето - ролите се бяха разменили и това ставаше повод за шеги, които трябваше да развеселят изпадналия в беда мъж. Но не го развеселяваха. Напротив. Проснат на дивана, той само просумтяваше и въртеше очи, додето накрая ги прикове в някаква точка неясно къде. Жена му разбираше, че му става по-тежко и след време почна да ги пресреща още на прага:
- В момента спи… Ако има нещо, ще ви повикам, ама да се надяваме, че скоро ще се оправи…
Но престана да се надява. Измъчваха се и двамата. Тя всякак се стараеше да покаже, че между тях нищо не се е променило и с часове седеше до главата му - с подробности му описваше къде е ходила из града, кого е срещнала и кой е питал за него, разказваше какви стоки са пуснали на пазара, с колко са скочили цените и как тя успяла да намери сергийка с голямо намаление… Притихнал, вторачил очи в нея, той се оставяше в ръцете й като безпомощно дете - самотата го ужасяваше и му беше хубаво само когато е до него… Но се тормозеше, като я гледаше каква се е съсухрила и помръкнал потъваше задълго в мълчание, или безпричинно ставаше раздразнителен, капризен и заядлив… В такива моменти тя не издържаше, затваряше се в другата стая и оставаше там додето отново я потърси… Случваше се понякога да се прави, че не го е чула. Той разбираше това и се измъчваше още повече - от любов, от ревност, от себесъжаление и отчаяние - край, ето, всичко около него ще го надживее, защо тъкмо него улучи, защо сега, на кого попречи? - И извръщаше глава към прозореца, откъдето го заслепяваше еднооко празно небе…
Но веднъж ненадейно там зърна нещо, което го изуми: откъм долното ъгълче на стъклото надничаше едно тъничко… едно крехко зелено клонче, което едва-едва се полюшваше и му махаше с подвитото си мустаче… Не, не беше за вярване, но това наистина беше тя! Лозичката! Неговата лозичка!… Беше я забравил, а тя - безпризорната, през цялото време не беше го отписала и напук на всичко се беше катерила по стената, за да дойде, да го види!…
Просълзен от умиление, не откъсваше поглед от скъпата гостенка - не е прежален, значи има надежда!… И пак отново и отново я галеше и я прегръщаше с очи, а тя - милата! - бързаше да му разкаже всичко, което знае, което помни и което вижда по широкия свят… Никой не вярваше и ни се подиграваха, помниш ли - казваше й, - а ти заради мен направи такова чудо, че повече не е нужно, стига!…
Беше щастлив. И всеки ден оттогава я търсеше с поглед и й се радваше, говореше й, възхищаваше й се като я гледаше как все повече се разхубавява, весело разперва нови листенца и за минутка не го забравя, като жена му и тя - макар и слабичка, но обичлива и неизтощимо предана, готова да му угоди, да му даде кураж, да направи страданието му по-леко и поносимо.
Една сутрин случайно, необяснимо защо… някак съвсем между другото му се стори изведнъж, че край него нередно нещо става, някаква промяна заканително е надвиснала и го дебне беда… Не можеше да разбере откъде идва това нелепо усещане. Беше сам, нямаше никой и инстинктивно потърси с поглед лозичката - тука си беше тя, слава богу, весела и наперена, както винаги… Но на мига трепна попарен - също и с нея като че ли нещо ново се беше случило и уж си е пак същата, но друга, прехласната сякаш по нещо там някъде, което той не можеше да види, но със сигурност където него го няма…
Реши, че само така му се е сторило, побърза да го забрави. А вечерта жена му влезе в стаята, спря до него.
- Забелязвам напоследък, че все те тегли към прозореца, а никак не е удобно разположението ти - каза му, в ръката си държеше незапалена цигара. - Помолих съседа от третия етаж, знаеш го, Продан… Повиках го да подместим дивана ти.
Той се смръщи. Опита да й възрази - не е нужно, добре си ми е така, но тя не му обърна внимание, двамата с краниста поизвъртяха дивана. Не много, но се наложи да поизместят и шкафчето със сервизите. Накрая онзи пътем му смигна през рамо - как е? - и се изниза от стаята, тръгна си. Тръгна с него и тя - да го изпрати. Чу ги, че за нещо се заприказваха отвън в коридорчето или в кухнята май, замириса на цигарен дим и нейният смях на няколко пъти се смесваше със смеха на съседа… Тя сигурно после щеше подробно да му разкаже всичко… И с любопитство подири лозичката - сега наистина я виждаше доста по-добре… И остана без дъх: тънкото й връхче вироглаво се беше протегнало подмамено кой го знае накъде… Не, не беше възможно, нечестно беше, стаята се завъртя пред очите му…, но не беше лъжа - ден след ден тя незабележимо беше припълзявала малко по малко и беше продължила да се катери по-нататък и по-нагоре, по-далече от него…
Нищо не й каза, нищо не му каза и лозичката. Нищо. Беше от ясно по-ясно - тя си тръгваше. В прозорчето оставяше само шепа листа, а цялата нейна душа вече се беше устремила нагоре към третия етаж и нямаше на света сила, която да я спре!…
Към същия този проклет трети етаж - към който тайно се примъкваше напоследък и жена му… и вече нямаше на света сила, която да я спре…