Таньо Клисуров

Писателят Йордан Стоев на осемдесет години

Най-трудно се пише за приятел. Толкова отблизо го познаваш, все едно ,че разглеждаш снимката му с лупа от сантиметри. Виждаш подробностите, но обобщения поглед ти се губи. С Йордан Стоев е точно така.

Всеки ден си пием кафето в близко квартално кафене, споделяме планове - житейски и творчески, шегуваме се, самоиронизираме се, знаем си и успехите , и загубите, тайните си.

За мен той е просто Даки, както го знаят стотици старозагорци. Но да се отдалеча, да го погледна цялостно, да го оценя обобщено - ми е трудно. Ако се опитам да го направя, то на следващия ден, ще попадна под критичния му и ироничен поглед: „Абе, Танка /така ме нарича той/ може ли по този начин да ме издокараш?”

Познавам го от края на шейсетте години на миналия век. Още не съм студент, а работя в бояджийската бригада на бай Иван Лозев и съм вратар на футболния отбор на „Септември” Стара Загора. Пиша стихотворения, но те не виждат бял свят, заслужено. Въртя се около редакцията на старозагорския окръжен вестник и не смея да вляза.

Там културния отдел се завежда от Йордан Стоев, млад човек с къдрава оредяваща коса и строг, според мен, мустак. В един миг го виждам, че излиза от редакцията и се скривам зад ъгъла. Значи сега е моментът да вляза и да оставя на бюрото му двете си най-нови стихотворения, пък каквото ще да става с тях…

Вече сме 1972 година. Току-що съм завършил Великотърновския университет и подавам документи за работа в старозагорския вестник. Константин Колев, известният белетрист и главен редактор, ме пита: „Познавате ли Даки Стоев? Срещнете се, поговорете, щом пишете стихове, защото журналистиката е нещо много различно.”

По-късно Даки с присъщото си чувство за хумор разказва: „Идва при мен един такъв с гъста къдрава коса, поет. Абе момче, мисля си, опитай си късмета по София, вие поетите сте с претенции. Тук пада яко бачкане, няма да ти хареса.”

Така или иначе, хареса ми или не, във вестника изкарах дванайсет години, всеки ден редом с Даки. А да се работи с него е все едно да изкараш школа по журналистика - учих се на стил, на подход към темата, на умение да водя разговор с хора от разни сфери на живота, на редактиране.

Като му занеса поредния си материал, той ще го нашари и съкрати с пълнителчето си от химикал, после ще ми го върне да си видя грешките…

Тази година Йордан Стоев навърши осемдесет години. Умееше да съчетава журналистиката с белетристиката. Във вестника е почнал като коректор, минал е през всички длъжности, за да стигне до главен редактор. Издаде няколко талантливи прозаични книги, вече десетина години е член на Съюза на българските писатели.

Наскоро издаде поредния си сбирник с новели, разкази и спомени, озаглавен „Градината на праведни грешници”. На премиерата му се събраха стотици старозагорци, беше интересно, весело, мъдро.

Защото Даки, без да е проявявал амбиции за това, се е превърнал в еталон на талантлив белетрист и журналист, но и на гражданин - обичан, познат на мнозинството свои съграждани и уважаван и от възрастните, и от по-младите.

„Градината на праведни грешници” сякаш е събрала късчета живот. Живот, който Йордан Стоев умее да превърне в художествена реалност, да го погледне освен това от неочакван ъгъл, да вникне психологически надълбоко в душите на героите си, да ни изненада с неочаквани творчески решения.

Героите му са „обикновени хора”, ако използвам клишето, но в тази обикновеност Даки умее „да инжектира” ииндивидуалност, радост и болка, нещо от нас самите.

Това със сигурност ни прави съпричастни с размислите на бащата от разказа „Видрата”, който се радва и малко тъгува за сина си заради постепенното му израстване и отдалечеване, кара ни зад поезията в „Краят на една приказка” да боледуваме със светлата болка на умиращия мъж, да изстрадваме интимните вълнения на онзи, който изневерява на съпругата си и се надява това да е истинската му, закъсняла макар, любов във „Вече нищо не искам”.

Основното чувство в книгата е характерно за онези хора, за които промените през 1989-а се превърнаха в житейски вододел, разтърсиха живота им, нерядко им вдъхнаха усещането за аутсайдерство и загуба на посоката.

Но въпреки това „Градината на праведни грешници” ни дарява и с проблясъци на хоризонта, че доброто е живо и вероятно ще можем да го докоснем.

В споменната част най-ярките страници са посветени на дългогодишната дружба на Йордан Стоев с големия поет Христо Банковски. Това не е разкрасен и измислен портрет на поета.

Това са реални снимки от младите години на Банковски с неговите странности, приумици, талантливи избухвания, приятелска обич. Не се сещам някъде да съм чел текст, където Банковски да е толкова жив, от плът и кръв, но и с толкова точни щрихи на богатата му душа.

Щастлив съм, че имам приятел като Йордан Стоев. Не смея и да си помисля, че може би съм запълнил в някаква степен необхомистта му да има приятелство с поет, след като мястото на Банковски е толкова значимо и толкова незаменимо.

Но се гордея дори с това, че мога да напиша страничка-две за човека, устоял на житейските превратности, горчиво-мъдър, строг и ироничен същевременно, от когото продължавам да се уча и на творчество, и на живот.