Атанас Славчев

БИВОЛЪТ

От малък сирак - майка му откраднали и заклали цигани. Уж бивол, ама с още път - не бе изпитал биволско щастие, наполовина бивол, наполовина дете.

И от сукалче само с един приятел - пастирът. Мунчо го яхваха (това при биволите може, позволяват обаче само на приятели), показваше рога на непознати - пази така най-близкия си.

Мунчо “Лудия” плашеше с биволски поглед, а сърцето - добро. От петдесет километра намираше дома си. От километър познаваше гласа на пастира. И чакаше благодарност по детски, по биволски.

Дойде, благодарността, човешката. С име - “добра цена”. С нея да се купи телевизор “Панасоник” или видео, или спален комплект “Приста”…

Биволите могат да говорят по-добре, отколкото хората, говорят с поглед. Страшен е тоя език, биволският. Както е страшно на обич - да се отвръща със смърт.

- В следващия ни живот - каза със страшните си биволски очи Мунчо - човекът ще съм аз, ти - биволът. Купи си сега “Панасоник” или “Приста”, или видео. С мен си купи, сиракът, де майка му откраднали и заклали цигани.

Сбогом, Човеко! Обичай като бивол.

ФАЗАНОЯДЕЦА

От хълма заслиза към блатото. Тракаше зъби, душеше, облизваше се. В гъстака бе видял фазан. Подхвръкна пъстроперестият към другия край, закряка. Писъкът бе писък-респект, предупреждение, предчувствие за опасност…

Към фазанката наближи Фазаноядеца. С дълга метър и половина вилица - ще набучи птицата Фазаноядеца и с един хап - както го прави жабата с муха - ще я глътне.

Така мъжкарят видя Хищника. И, дали е вилица или пушка, дали жертвата е печена или сурова - искаше смъртта й, а фазанката, тая глупава птица-жена - не чуваше ли…

Едва когато Кръвопиеца наближи, тя отвори широко човка и издаде звук: “хххъъъ, хххъъъ, хххъъъ”…, значещ повече страх, отколкото заплаха. Великанът, висок един и седемдесет и шест и тежък цели осемдесет и пет килограма, де обичаше най-вече птиче, но фазанско, обаче да си го обстреля сам, спря.

Тя бе на яйцата си и за нищо на света не искаше да ги изостави. Страшилището - голямо и космато, със зачервени от пиянство и безсъние очи - наведе се над нея изотзад, така че да не може тя да извърти главата си и да го ухапе… погали я. А наблизо фазанът-мъжкар се дереше, крещеше, пискаше - какво друго да направи.

Това, което не разбра той е - защо страшният звяр пожали нея - майката.
Месоядецът също имаше майка, която обезумяла като фазанката, неведнъж беше скачала срещу великани - да го спасява.

Това си спомни Фазаноядеца, Хищника, Кръвопиеца, великана, Страшилището със зачервените от пиянство и безсъние очи и със сърце, давещо се в жалост, мислейки за майка си, погледна за последно птицата, де толкова силно искаше да стане майка - отмина.

СТРАХ

Отрязък от пътя от Б. до П. Време на деня - около обяд. Годишно време - пред първа пролет. Светът е красив през прозореца на автобуса - особено за романтичните мързеливци. Автобусът обаче спря. Пътниците възторжено хукват към храстите. А около им - греят минзухари.

Много минзухари - живи жълти огньове - дали така не греят и през нощта… “Ах, их, ох, ех!” - след секунда унес - минзухари за любимата, любовницата, съпругата… Господари сме на природата - защо не! Цветята - децата на природата - нали я красят. И ние, Господарите, късаме тия деца - пролетни изгрели пламъчета. Природата пищи, но човекът чува само себе си.

Има ли над нас господар? Технически по-зрял, със светлинни години по-зрял. И живеещ от нас на разстояние светлинни години. Да наблюдава нас, самоходните растения, иначе за него низши, но “венецът на вселената”.

И да спре летящия си невидим обект пред някое слънчево наше чудо с име дете - безценен наш цвят. С радост да се нахвърли на нашата радост и да го хербаризира, мумифицира, препарира. Глух да остане на писъка му. И да го отнесе на Андромеда. На любимата, любовницата, съпругата.

А?

Милост за минзухарите!

СЪНЯТ

При черния паметник всичко е черно - черен мрамор, черни камъни, кръстът черен. Земята около него - черна. Невиждано чудо ли? Има такъв паметник. Около му - смърт, смърт, смърт. Погребани там 50, 100. Или 200. Толкова - 50, 100, 200. Или повече. И заради това и името му - черен.

И почва да го сънува едно дете - да сънува - бой, бой, бой. Бой руси, белоруси, украинци, румънци, молдованци, поляци, - срещу турците. Сънува, сънува, сънува - ямите се пълнят и пълнят. И така - много черни паметници.

За Плевен. За плевенчанин, за свободата му - петима загинали. Руси, белоруси, украинци, румънци, молдованци, поляци.

Седмица сънува черния паметник. Ямата се пълни, пълни. Черна забрадка върху черна забрадка на Изток - на сестри, майки, жени. За плевенчанин - пет забрадки - само за един.

Сънува човекът-джудже, бълнува. Те и за него са се били, чичковците. Черни забрадки сънува. Кошмарът после - в мечти. Да съживи загиналите. Детски мечти. Смели.

И една нощ не сънува черни забрадки - черния паметник - него сънува.

Разкопава и вижда костите - на руси, белоруси, украинци, румънци, молдованци, поляци, - без страх събира костите им - да ги сложи в чудо-машина, от него конструирана, машина чудо, машина детска любов, де я няма никъде.

Сглобява тя кости, тела, съживява ги - тях, покойните освободители-воини и моментално съживените изчезват - на Изток, де черните забрадки нямат брой. То слага кости, те възкръсват и възкръсват, и възкръсват.

Сънува едно дете, сънува машина вълшебна, измислена от него…, замечтава се после - да осъществи съня.

*
Черният паметник е там - не е конструирана още машината за възкресяване - след толкова години. Мечтателят даже не е отчаян - знае, невъзможно е.

Само дето понякога си спомня старецът, някогашното дете, за една измислена машина, де възкресява. Освободителите, напълнили ямите за свободата на Плевен - и го боли, боли, боли.

Боли го старецът.