Георги Майоров

ПОБЕДНИЯТ БОЙ

Към пет и половина часа вечерта Серафимов бе вкарал в боя всичките си резерви. Разполагаше единствено със знаменния взвод и полковата музика. От височината на турския център се сипеха куршуми и му трябваше поне още една свежа дружина, та с пресни сили да сломи невероятната съпротива на неприятеля, да си разчисти пътя към Палас.
В същото време той почувства прелома. Улови го по интуиция, свойствена на добрите, на даровитите командири.
- Музиката и знаменния взвод, към мен! - каза тихо той, изтръгнал се от напрегнатата размисъл.
Разтичаха се да ги извикат…
Лицето на Серафимов излъчваше спокойна решителност, не трепваше по него нито един мускул. Приближиха се тичащи войници, строиха се бързо и прилежно пред него. Отпред се опъна фелдфебелът със знамето. До него - двамата асистенти, всички запасани и стегнати: с портупеи, с бляскащи кании на сабите, със затъкнати револвери. Зад тях застанаха войниците от знаменния взвод, по четирима в колона, с оръжие в ръка.
Серафимов дръпна повода на лисата кобилка, тя се завъртя към строените редици. Командирът на полка огледа строя, после вдигна поглед към пушечните отблясъци на югоизток и премислил нещо, каза уверено:
- Юнаци, синове мои, вижда се краят… Ние сме последни!
Никой не разбра за какъв край става дума - за смъртта или за победата. А можи би всички го разбраха?!
- Знамето и музиката, напред!
Серафимов изрече пълната команда, не бързаше, не се ядосваше, стори всичко, което можеше, което бе необходимо за Отечеството.
Капелмайсторът капитан маестро Георги Атанасов вдигна ръка, даде знак. Иначе открит, благ и мек по характер човек, в този момент Маестрото имаше суров и решителен вид.
Тъпанът удари, звъннаха чинелите, палките изтрополиха по обтегнатите барабани, флигорните гръмнаха. Взводът се понесе, знамето се люшна. Тръгнаха. Надолу. По шосето за Палас. Към смъртта, към победата! Никой не можеше да знае, не искаше да знае. Отиваха последните.
Полковият командир изчака строят да се изниже, постоя така, прекръсти се и сбута лисата кобилка. Тя се понесе в галоп, сивата наметка се развя на раменете му. Някъде напред войнишките редици чуха тържествените звуци на ,,Шуми Марица”, музиката възбуди духовете до краен предел. Знамето затрептя над атакуващите като заветно крило. Марна се фигурата на Серафимов и с устрем влезе в кървавия въртоп. Сабята пореше въздуха, свистеше, пееше. Неприятелски снаряд падна сякаш в краката му. Изригна фонтан пръст, бухна облак. Кобилката изцвили и се изправи на задните крака…
- Командирът на полка!… - войнишките гласове изразяваха болка, страдание и уплаха. Помислиха,, че е убит.
В следващия миг Серафимов отново се показа - цял, невредим, величествен.
- Напред, юнаци!
Видяха го, чуха го. Той беше сред тях, сред куршумите, сред смъртта! Някаква сила ги тласна и те още по-неустрашимо се втурнаха - с гръмовното ,,ура!”, с тържествените звуци на музиката, със знамето. По франта атаката получи нов прилив на енергия, а отляво неприятелската позиция бе ударена от другата страшна вълна - ужаса на отстъпващите турци, които Шарлаганджиев гонеше. И вече никой нищо не можеше да промени. Серафимовци нахълтаха в неприятелските окопи, застигнаха изостаналите, врязаха се в сините униформи на неприятеля, смесиха се…
Поривът на българските дружини не можеше да бъде спрян от нищо. Нямаше тил, нямаше фронт. Ударите се сипеха отвсякъде…Разгромените неприятелски табори бягаха цялата нощ на юг.