БЯЛА СЪМ
БЯЛА СЪМ
Бяла съм, мамо - бяла и хубава,
с тихи стъпки към него вървя…
Виж го - чака ме, гледа ме влюбено,
обещава ми целия свят!
Не плачи!
Знам, че плачеш от радост,
ала днес не желая сълзи…
Подарявам му своята младост
и букет от безумни мечти!
Виж ме, мамо - бяла и хубава,
на ръката ми пръстен блести.
Той ме взе!
А сега да празнуваме,
само, моля те, ти не плачи…
ДЪЖДЪТ
Дъждът почука, влезе и остана…
Приседна до камината на топло,
погали тихо старите ми рани,
наля ми чаша вино.
И си спомних
онази ненаситна моя пролет,
светулките, липите, хоризонта
и чайките в соления им полет,
чертаещ любовта над Пантеона…
Дочух отново шепот в раковина,
от дланите потече топъл пясък,
изпратих краткоснежната си зима,
крилете си събрах в жадуван плясък.
И после отлетях.
Но под небето,
до нечия угасваща камина,
дочух в нощта един дъждовен шепот,
приседнах и подадох чаша вино…
ДЪЛГ КЪМ ДУШАТА
Бих искала да бъда непозната,
безименна за този грешен свят,
да не дължа услуга и отплата,
и всички чужди нужди да заспят,
да бъде като сън - за миг поне,
да чувам само своите копнежи,
и вятърът далеч да отнесе
на хората безумните брътвежи.
Да бъде само моя тишината
и изгревът да бъде само мой,
и никой да не съди и пресмята,
какво съм дала, и на кой…
Бих искала да бъда непозната,
да не дължа усмивки и сълзи.
Защото всъщност само на душата
човек наистина дължи…
РИСУВАМ ТИ ЛЮБОВ
Не говори! Рисувам ти любов -
внезапна, премълчавана, последна,
онази, за която си готов
над пропасти бездънни да ме следваш.
Не са ми нужни цветове за нея,
за нашите очи е светлина,
на тъмно ние с тебе я живеем -
на тъмно се живее любовта.
Рисувам ти любов, не говори!
Рисувам я на капки по телата ни.
От твоите проблясващи очи
трепери ненаситна тишината.
За тази нарисувана любов
не са ми нужни клетви, обещания,
душите ни са нейното платно -
телата ни са само очертания..
***
Бургаско ми е… Скрила съм се в себе си
и дишам тишината си на глътки…
Мъглата се отпусна над морето,
отдаде му се, призрачно безплътна.
А аз ги наблюдавах в тишината,
от пейката, от моста, от копнежите…
Смутена (може би) се скри мъглата,
морето се разля по бреговете си.
Лъчите озариха синевата му,
а вятърът разнесе нечий шепот.
Навярно нейде там, в далечината
отново акостираше сърцето ми…
Бургаско ми е, скрила съм се в себе си,
но ти все пак, все пак ще ме намериш…
***
Пореден понеделник- шепа сняг
и няколко разхвърляни усмивки…
Излизам гола, само по душа -
не ми отиват цветните преструвки.
Убива тази тъжна голота,
но истината шепне в моя храм.
По-страшно от самата самота
е в себе си да се почувстваш сам.
Разхождам се сама и по душа…
Сред цветните съм нещо черно-бяла,
навярно подминавайки греша,
но ничия ръка не ме е спряла.
Огледах се, сред цветните видях
и други черно-бели да се лутат.
Усмихнах се, навярно между тях
ще се намеря.
И ще се изгубя…
***
Ще пусна вече мислите за теб…
И нека се разпръснат под небето,
да литнат с устремени ветрове,
дъждът да стане пролетен и цветен.
Душата да запее с нежен глас,
защото от години се е свила,
събира си надеждата за нас
и после си я храни мълчаливо.
Ще пусна вече мислите. Върви!
Калинките… Ливадата с пчелата -
те всичките са чакащи съдби,
които все отлагат и отлагат…
Но ето, след години отлетях.
Не се нахрани моята надежда.
Ливада имах, имах и пчела.
Мечта обаче с обич се отглежда…
