НЕ ТЪГУВАЙ
НЕ ТЪГУВАЙ
Не тъгувай, макар да е тъжно.
Не тъгувай, макар да боли.
Идва зима! Защо да се лъжем?
И студено е. Падат мъгли.
И понявга се свива сърцето.
Губят стойност най-скъпи неща.
Няма птици! Угасват в небето
светлините. Ще дойде нощта.
Не тъгувай, животът е кратък.
Всичко тук е - и пъкъл и рай.
Всичко вземай и дай без остатък,
работи и обичай до край.
Сбогом, слънце! Защо да се лъжем.
И студено е. Падат мъгли.
Не тъгувай, макар да е тъжно.
Не тъгувай, макар да боли.
ВИДЕНИЕ
Ти си с мене сега, както в минали дни,
в мойта бедна и мъничка стая
и спокоен съм аз, цял облян в светлини,
в поетична омая.
Мойте грешки прости. И обичай ме ти.
Забрави зигзагите прежни.
Нямам нищо, освен стихове и мечти,
и надежди.
Нека вземем спокойно спокойни весла
и заплаваме пак неделими.
Погледни ме с очи разведрени! Ела,
целуни ме!
НЕ МЕ ОСТАВЯЙ САМ…
Не ме оставяй сам. Вратата отключи.
Аз искам тая нощ да бъдем двама.
Навън е мокър мрак и вятър зъл фучи.
Зове ме нечий глас, зове ме пак измама,
сред четири стени. Не ме оставяй сам
в печална самота, в обятия беззвездни,
където няма път и оня вихрен плам,
живот и красота, а само тръпки ледни.
Не ме оставяй сам… Постеля приготви.
Лицето да цъфти - планинско нежно цвете.
Блажено да заспят калинки сред треви,
звездици да искрят в очите и ръцете
и в миг да се стопи оная тежка скръб,
позната в късен час в безмълвната раздяла,
където всичко спи и пада дъжд и гръм,
безсънна самота хлад зимен е простряла…
Не ме оставяй сам! Не искам да умра
сред книги и слова на мъртвите поети.
Жадувам оня мир с взаимната искра,
където жива жар и вечно слънце свети
и няма мраз и дъжд, зла буря не ечи,
далече е страха от подлост и измама.
Не ме оставяй сам! Вратата отключи.
Аз искам тая нощ да бъдем двама.
***
С две ръце като птица безкрила,
с поглед плах, в нощта устремен,
безнадеждно очаквах те, мила,
всеки миг,
всяка нощ,
всеки ден!
Крачех тъжно в смълчаната къща.
И се питах: „Къде си? Къде?”
Мойта младост запя и се връща.
Ти дойде!
Ти дойде!
Ти дойде!
Стана ширно във стаята. Слънце
на прозорците пак затрептя.
В миг поникна посятото зрънце
и разцъфнаха в мене цветя…
С две ръце закопнели те чаках.
Моят трепет във тебе расте.
Ти разпръсна в сърцето ми мрака.
Ти дойде!
Ти дойде!
Ти дойде!
САМ В НОЩТА
Кой пак в стаята стихнала с мрака се киска
и от вазата синя откраднал цветя,
и с тавана раздвижен без жал ме притиска
с полилея кристален - пет свещи в нощта?
Жив съм аз още… жадувам за искрена ласка,
не заключен да срещна безвъзвратния край,
и отново прозорците с мен да проблясват,
с лъч спасителен звън на забързан трамвай.
Уж заспал съм спокойно с уморени клепачи.
Уж сънувам, бълнувам, а буден съм пак.
И усещам как в мене умират и плачат
нероденият стих, неизсмятият смях,
нецелунати устни и ръцете на мама,
с неизказани думи в прощалните дни…
Сам в нощта съм! Будувам! И мисля за всичко:
за години без плод - безводна река -
за труда всеотдаен, за хора обичани,
отминавани с присмех и лека ръка…
Късна нощ е! И късно е всичко, аз зная.
Сам в нощта съм и тегне този нисък таван.
Докога аз ще бъда в заключена стая
с неизпитата чаша, с живот неживян?
