НОЩНА БАЛАДА

Иван Есенски

НОЩНА БАЛАДА

Бях щастлив, бях и лош,
бях и тъжен, и всякакъв бях.
После ти се досети,
че с мен не е свършил живота.
И тогава му каза:
„В тоя космос и шепата прах,
от човека която остава,
е страшно самотна!”
После тръгна на пръсти
към това овдовяло легло -
бях изстискал душата му, бях
изтърбушил из корен
тоя стара ръжда,
това сънено бяло чело,
изранено от толкова нощи
любовна умора.
И приседна - в очите
с вкаменения хляб на нощта.
Светлина прошумя
и праха по косите ти пламна.
И тогава ти каза:
„Позвъни, че е тежка солта -
синевата не виждам,
а от него това ми остана!
Позвъни, позвъни…”
От часовника с глас на петел
милостиво пропя
спотаеното в дупките време.
И тогава ти каза:
„Накъде ли без мен е поел
с това меко сърце,
с тия негови крачки големи?!”
Изведнъж вътре в теб
се обади и друго звънче.
Не повярва, но то
пак затупка оттам упорито:
непохватен възторг,
млечен плач и немирно краче,
дето утре ще спъва
ленивите мравки в тревите.
Оня унес зелен,
в който бях се изтегнал без слух,
то така разлюля,
че забравата даже се сепна.
И тогава ти каза:
„Спи! Баща ти аз вече го чух
как отмества пръстта
и при нас ще се върне по светло!”


ЕТАЖ

В памет на Христо Банковски

Бяха още далече и сълзи, и мълви, и пристрастия.
Маршируваше юни отдолу разгърден и бос -
ти приемаш парада с чаша вино в ръка на терасата.
Тя така и остана за теб най-високият пост.
Като корабна мачта терасата плуваше в синьото -
сред вълните от делничен дим не усещахме как -
примижал късогледо, в оня миг си се взирал единствено
в планината пред теб - лично твоя, спасителен бряг.
Ще си спомняме после как присядаха разни приятели:
ей-така, за цигара-за две. Че дори и за час.
А които отсъстваха, после възпяха тъгата си.
А сега се улавям, че възпявам тъгата и аз.
Неуместни са тия покъртително късни писания -
всяка книжна горчилка в крайна сметка досадно сладни.
Каква полза да имаш дори най-посмъртно признание,
а пък приживе - само невидени от теб планини?
Каква полза от бронза, от мрамора, златото даже?
Пошлостта ще наднича, ще пипа без свян и без страх,
ще помъкне туристи и шумни тълпи към етажа,
откъдето си скочил, спасявайки се от тях.
С колко много лица, с колко пози се кичи забравата,
имитира възторг и бърбори за дълг и за чест,
ала нощем се рови с мазни пръсти в романа на Яворов,
а към вола и лучеца няма никакъв интерес…
В онзи юни блестяха невъзпято и гордо платната ти.
В онзи юни ти падаше вече с най-бавния ход.
Посвещавайте само на живи поети, приятели!
Та какво е поезията? - оцелял от забрава живот.


ДЕКЕМВРИЙСКА ЕЛЕГИЯ

Атанас Иванов си отиде от нас
без тъга -
с декемврийския здрач
се понесе към звездните ридове.
Сняг замете следите му
из пустошта и сега
вече спи побелял
и притихнал в земята Памидово.
Беше ден. Беше нощ…
Бяха толкова нощи и дни,
пълни с вино, с поезия,
глъч и възвишени помисли.
Бяха нашите верни,
прекрасни и нежни жени
надошли от Варшава
и нейните влюбени повести.
Сякаш нямаше смърт…
Но онази невидима длан
пак разтвори пръстта
и прекъсна смеха по средата.
И гласът му попи
между троскот, тамян и бръшлян.
И се падна на мен
да дописвам след него сълзата.
Нека ближе от нея
душата му, жадна за сол
и навръх Рождество
обикаля - петимна за близост.
Посред райския сонм
не по златния й ореол -
ще позная оттук,
че е тя по сирашката риза…
После всичко снегът
ще превърже и ще утеши -
ще затрупа уютно
бетонните топли хралупи,
пълни с нашите сити,
честити и глухи души -
тия мъртви души,
дето никой не иска да купи.


ЗИМНА БАЛАДА

На Георги Ангелов

Неизживяното от мен от кой ще бъде изживяно?
О, августовски дъжд зелен над кипнала от цвят поляна,
среднощна песен на Дасен, звезда в прозореца отворен, -
кой ще ви зърне вместо мен, кой ще ви чуе и повтори?
Кой ще говори с моя глас и ще помилва в час безсънен
загрижения житен клас, косите меки на сина ми?
Отиваме си. За какво и кой така ни отмъщава:
след краткото ни тържество - такава глупава забрава,
такава дълга тъмнина за нас, от слънце сътворени!
Ще ме откриеш ли, душа, ако се преродиш след мене?
Ще ме познаеш ли, любов, в тревата, дето скръб лекува?
И само верният ми враг за мен ли вярно ще тъгува?
Но друга болка ме боли. И все така не ми се вярва,
че пак водата ще вали, че утрините ще изгряват,
че пак под лятната луна, възпявана от кос безимен,
ще скитат стъпки на жена, а мен там няма да ме има!
Сълза ли е това? Сълза, разбира се, но по-различна.
Ала след всички чудеса - звъна на мокрото звъниче,
въздишката и песента, денят, пиян от смях и младост,
синът ми, който днес върви към своя високосен август -
след всички тия чудеса с какво ще бъде оправдано
неизживяното от мен? Ала кое не е живяно?