Георги Майоров

Отдавна от печата имах бегли впечатления за поезията на Георги Ангелов, но неотдавна дълбоко ме възхити майсторски омесената ,,Глина”. Тази електронна книга виждам като нескончаем репортаж в стихове, тя е поетична снимка на деня, на голямата тревога на автора за смисъла на живота.

Натрупал пъстри жизнени сокове, той дълги години осмисля и ,,какъв е смисълът на поезията”. И отговаря: ,,Истината е да показва / неразкрасената истина за човека”.

Но се и страхува, че човекът ,,няма да иска да я научи”. Не! Повече от всякога, подобно на гаврошовото време на Хр. Смирненски, сега имаме крещяща необходимост от такава поезия.

И понеже знаем и сами сме изпитали тази действителност, едва ли не ,,поетите са безполезни”. Не и на тази теза! Вероятно поетът е изрекъл тези думи в момент на скепсис, принуден от скачените съдове в държавата да се бори за оцеляване на неговия непримирим дух. А тъкмо поети като него са необходими днес.

Те първи слагат пръст в раната и бинтоват болките. И вярата му още не е сломена. Вярва в глината, като първична библейска материя, ,,която още не е станала човек”. Щом Бог и Природата от хаоса не са създали богоравния - честен и достоен в днешния побеснял свят - поетът също се труди неуморно за неговото усъвършенстване. Затова пуска писмото си към нас ,,по стръмните води”. Аз също го получих по бързея на електронната поща. То ни прави още по-добри, отколкото е възможно днес човек да бъде добър.

Имам съмнение, че Георги Ангелов несъзнателно ненавреме е забелязан и оценен по достойнство (както и аз едва сега го виждам цялостно. Защото всеки влачи свой хомот в браздата и извън таблета не вижда нищо друго.)

Съзнателно или тактично е заобикалян, но не може да бъде подминат. И продължих да вървя по историята на неговото слово.

А да се обхване богатото му творчество в една публикация е невъзможно, може да се маркира само главното.

Професията на историк и журналист, и не само те, помагат на Георги Ангелов още с първите книги да открие ,,Ненамерени хроники” (2000 и 2013) от древността до наши дни.

В тях преосмисля мъдростта от създаването на света, за да сложи днешната действителност на везната на времето. И кое натежава? Естествено, преобладава съвремието, но той влиза дълбоко в древните ,,неоткрити” хроники, за да ни разкрие някои коренни истини, които само историкът може да прецени и ,,възстанови”, а поетът да ги пресъздаде в стихове.

Двете части на ,,Ненамерени хроники”, търсено или не, са изградени от по 52-а фрагмента, откъса, епизода, глави. (Както и да ги назовем, ще сбъркаме, защото са единствено негови, самобитни, нестандартни и само той може да ги определи правилно.) Но броят им не е случаен. Толкова са седмиците в годината, че все пак да ни напомнят за хронологичния ред на живота и историята.

Първата част обхваща изпитните на човека от времето на Ной, минава през древен Египет, Елада, Рим, Европа и света и стига до геноцида на човечеството в изтребителните войни на ХХ век, че и днес да се питаме защо още сме на дъното. Не на библейското, на реалното.

Втората част обхваща предимно късове от нашата история - от Зората на България със заветите на дедите (да не се събираме с отродници), там да търсим здравия ,,български темел./ Опорна точка. И последна истина.” През всички изпитни, победни битки и крушения, че да стигнем до днешното ни разродено племе.

Георги Ангелов се наема в една книга да обхване славата и позора на човешката цивилизация и го прави успешно - ненатрапено, оригинално. Хрониките са ненамерени, защото хронистите целенасочено на са искали всичко да кажат, а само което е изгодно на времето, и това преобладаващо се повтаря до днес.

Затова ,,хронистът-поет” се заема под свой ъгъл на зрение да търси и намира неказаното - където материята и духът са в непрестанна борба. И ако в миналото се води борба с реални оръжия за материални владения, то днес битката е с най-тънко префиненото оръжие за вярата, за духа на човека.

И се води безкрупулно в едно брутално модерно време. Време, в което най-силният, водачът, лидерът, лети в небето на своя апогей, а хората долу сред кучета - реални и духовни - ,,са кървав епизод”. Жестоко се къса човешкия дух, където само ,,великият вятър” милостиво шепти: ,,Напразно родът ни човешки не чува, крещи / и когато духът ни към Него все някога литва”.

Във всичките си стихове поезията на Георги Ангелов е дълбоко социална, поезия на борещия се дух за по-справедлив свят. Защото човекът е ,,отлюспван, пренебрегван, клеветен” и можеш да добруваш единствено и само ,,ако на свой човек си водоравен”.

И поетът, пребродил историята, с право пита ,,спектакъла кой дирижира”. Защо гинат самоосъдили се на смърт? Защо безлично се продава млада женска плът, а мъката от бедността си остава страшно страдание. Защо има бездомни и онеправдани?

Защо вилнее съвременният лачен ботуш? И под неговия натиск забравяме своето Свещено Слово, обхванати от нихилизъм. Защо взаимно не се четем и не се поучаваме от опита? Защо не проумяваме песните за безславно падналите в борбата? Защо издигаме модерни здания, а в тях вграждаме сянката на бедността?

Защо сме разединени пред всяка заплаха за поробването ни? Защо гинат славните водачи на племето ни от предателска ръка? Защо още сме богонемили? Защо славим и целуваме ръка на лукавия и се събираме с отродници, противно на заветите на предците ни?

Много катарзисни въпроси поставя поезията на Георги Ангелов. Затова наистина е неизмеримо морално социална, а нашият зализан век не иска да я приеме. Този век е гузен от допусканите безчинства и ненаказани беззакония. И всеки който иска да промени статуквото, в която и да е сфера, е крайно неудобен и изхвърлян зад парапета на истината.

И авторът се рови дълбоко в историята на човечеството, за да прозрем колко несправедлив си остава и днешният ни ден. Но тази поезия е тиха, дълбока и като дълбоката вода ни отнася в океана на познанието. Не крещи, не сваля звезди, а е мъдра като астралните знаци.

И всеки има свободен избор за лошо, добро и полезно. Това е и поезия безшумна ,,Ниагара”, в която следва ,,капката да опознаеш”. По тази причина и съдбата на поета не е лека. ,,Дори когато е сеяч на бъдеще / големият поет е винаги античен”. Ако видим пък заглавието ,,Ариергард”, то предвещава нашата (или въобще) охрана откъм тила.

Оттам идват най-големите изненади. Можем да се предпазим, ако се върнем към чистотата ,,на някога близкото слово”, за да опазим ,,изчезващия вид”. Че дори в бездуховния ни ден ,,човека дума може да убие”. И поетът с ,,разумния мир” търси ,,съзвучие с мъдрото цяло”. Та както ,,животът е височина”, така и поезията води борба за овладяване на най-високата кота на духа.

И Георги Ангелов не изсмуква стиховете от електрониката, нито от виртуалната действителност, а от живата реалност (независимо че има и електронни книги). Той вади жилото от житейския опит, от непомръкващата мъдрост на живота. Затова и неговите стихове са мъдри като историята на човечеството.

Разкрива ни непрекъснато повтарящите се катаклизми, ,,все тъй на точен интервал”. И защо във ,,всеки век върху храма, наречен България, / тъмни птици гнездят…”. Нестихващо загрижен за себе си, за близките, за България, за света и главно за тяхното бъдеще. Защитава ни от всичко, което ни дебне в гръб. Приканва ни да се тревожим и заедно да победим хищничеството в света.

И подобно на всеки творец, като Одисей с духа си отива на бой и се връща в своята Итака - ,,ту мил, ту наежен”. Въпреки че животът е ,,понякога зъл, а в повечето случаи - мъдър”. Непрестанно се терзае как да надживеем проклетия си ден. Оставяме зимата да вилнее между нас и студеното слънце над нас да грее.

А много не ни трябва - само капка роса ,,за изпътя нагоре”. Принудени сме да живеем с ударите, и, люшкани от вятъра, не на всеки навреме идва бялата лястовица. Плащаме скъпо, като се къпем в ,,своята капка тъга”. По думите на поета наистина е трудно да се живее ,,в измислена и временна държава”.

С право търсим къде трайно гнездо да свием и своя ,,гоблен” да бодем. Явно, неудобна поезия. Изповедна и строга, отива далече в бъдното, че да отседнем твърдо в яркия си ден. Търси опорна точка дори в ,,несбъднати прогнози”. И независимо, че всичко земно е временно, още вярва ,,че стихът спасява. И че отеква в други след това”.

Тези стихове отекнаха в мен, затова пиша тези редове. И ако житейският ни път е труден, адски по-труден е духовният живот. Защото земя и извор български продаваме, предаваме и своя дух. Продава ги и ги предава нечий низък интерес.

А българинът, освен всичко друго, умее и талантливо да лъже. Та поетът намира единствената опорна точка в истината, която в края на краищата, рано или късно, побеждава. И поезията му е така истинна, че можем да й вярваме. А дори и Бог не я вижда. Понеже и ние не вярваме в Него.

А вярата ни е така нужна истински, когато слизаме ,,дълбоко в себе си”. Тогава виждаме и истинското Небе - повярвали в трите опори - ,,Бог, семейство и България” за да вървим крепко по неравния си път. Тези опорни точки спасяват поета от всякакви пропасти.

Защото премълчаваното пък е взрив, който ,,далече от очите ви /ни/ узрява” по простата причина, че ,,за себе си самите… не сме толкова познати”. Докато ,,нощното бдение” не ни подготви ,,за друга непозната светлина”.

А ако Георги Ангелов се намята с поетичната тога на древността, то е, като съдия, да върви правдиво облечен. И пише, понеже хората от цял свят ,,изпращат своето сияние” което вдъхновява, което казва, че ,,животът грее в простите неща”.

А как да се отървем от илюзорния свет? Може би като разчекваме илюзиите?! Не зная! Само историкът-поет може в едно стихотворение да ни разкрие цялата съдба на Самуил и неговите наследници, а и на България. И да ни отърве от илюзиите.

Затова Георги Ангелов, с простите, но мъдри обобщения, върви ,,пеш до сърцата ни” и дори когато стане пепел, ще бъде ,,пепел, но звучаща”.