Христо Черняев

(Странички от дневник)

С. Огняново
Гоцеделчевско
4 април (четв.) 1996

В Огняново се отбих в сладкарницата, стопанисвана от учителите Мария и Георги. Мария преподава в града математика, а мъжът й - биология. Месечният им доход от сладкарницата е към 5000 лева. Имат дъщеря и син, завършили висше икономическо образование в София, където са останали да живеят. Там те плащат месечно за квартира съответно 4000 и 1500 лева. Мария - майката - казва: „Преди тук имаше работа за всички, които завършваха учението си, а сега няма. Затова децата ни не се връщат.” Георги - бащата - е едър и сладкодумен южняк. Член е на БЗНС „Александър Стамболийски”. Той е човек с високо патриотично чувство и ненавижда „варваризма на днешната „демокрация”. „Тук има няколко помашки села, - споделя той - всъщност чисти българи - мохамедани, които по-рано въобще и не помисляха че са турци или някакви други. Бяха си солидни и съзнателни българи. Но напоследък, откакто Ахмед Доган им пусна мухата, че са турци и откакто им се обещава „обетованият турски рай”, ха им свирнат, те с територията си ще се присъединят към Турция… Преди държавата ни умееше да води умна и справедлива политика с тях, както и с всички ни, а сега…, не е за приказване. Я им вижте новата джамия в Огняново; да не би те да са си я построили. Лъжат ги с религия, с ходжи, с долари и това си е…”

6 април (съб.) 1996
На километър от профилакториума, където също има минерална баня, беше спрял автобус. Изкъпани и светнали, от банята излизаха жени - и млади, и възрастни. Все хубави. Гласовете им бяха напевни, думите им - меки и гальовни. По всички краища на Отечеството ни българският език, макар и с различни местни оттенъци и диалекти, е хубав, но тук е още по-звучен и омаен. Дрехите на помакините бяха пъстри. Цял автобус жени. Една по една, те почнаха да се качват в него. Имаха вталени престилки и цветисти шамии. Носеха лачени обувки. Та коланчета, та нагръдници… Попитах една от тях откъде са.
- От Дебрене, накъм Дъбница. Не сте ли ги чували?
Бих казал, че толкова чист български език не говорят и всички софиянци. И сигурно ще съм прав.
И нито половин турска дума не знаят тези помакини и децата им, както не са знаели и техните бащи и деди. Само че са българи мохамедани. И ги лъжат, че уж са турци. Родени и закърмени от българския Бог, те се кланят, макар и не всички, на чужди национални богове. Къде е голямата, загрижената майчинска състрадателна и благородна ръка на България - да ги помилва и стопли, да ги покровителства в това смутно време и да им вдъхне силата на животворния си дъх! Питам, но кого… Има ли кого…
Българский Боже, вярвам, че си жив.

7 април (нед.) 1996
Цветница. Връбница.
Денят е изключително слънчев. Пролетен.
Тръгвам нагоре по буйната и шумна река Канина да откъсна жълтовесели върбови клонки, които старите върби спускат чак до земята.
До горната минерална баня заварвам отново групата жена от Дебрене. Оказа се, че автобусът всеки ден ги докарва да се окъпят. Ето и същата млада жена, с която говорих вчера. Окумуш жена, едра, симпатична, с пъстри големи очи. Казва се Наиле. На стоплената от слънцето пейка до Наиле са седнали още две невести. Пред тях играят децата им - момиченца с цветни роклички, с невинни и любопитни кръгли очички. И в техния говор, и в говора на майките им основното е напевността, мекотата, присъща на тукашното македонско наречие. Такова, каквото е в Банско, в Добринище, в Гоце Делчев. Което все звучи като гальовно питане. За каквото и да става дума, накрая е все това своеобразно уж питане, с което се предразполага другия, с когото се беседва.
Заговорваме на злободневни теми. Не работят никъде. Нямат нито общо стопанство, нито свои ниви.Отглеждат тютюн под аренда, но не могат да прокопсат от него. Пари няма за нищо. Казват: „Добре беше преди. Сега не е.” Изоставени са от държавата във всяко отношение. В този затънтен край никой не идва да ги окуражи, да види нещата, с нещо да помогне за хала им. (Разбира се, идват хората на Ахмед Доган, че и други. Тук е обетованото царство на ходжите. Като гъби никнат новите минарета.) В някои райони, ако някой рече, че са друга държава, няма и кой да му оспори. Отчуждени поради религията си, тях ги отчуждава и държавата. Никой не милее за тях. Веднъж ли са променяли имената си, само съдбите им са същите, непроменими са.
Разбираме ли безмилостните сърцетръси и конвулсии на кръвните им телца?!
Те са като подхвърлени деца на съдбата, като изоставени сираци. Държавата е мащеха за тях. Тези райони са някакви особени злочести затворени гета в две посоки - и от самите тях си, и от държавата.
Питам жените: - Знаете ли турски?
- Не. Нито дума - отговарят Наиле и дружките й.
Само имената им са турски. И са мохамедани.
…По-нататък срещам десетина жени, също от Дебрене, току-що излезли от топлата вода на изоставения открит басейн. От дума на дума (а в разговора най-запалено участва една дебренка на средна възраст) запитвам за името й.
- Теменужка - казва тя.
Друга, леко смръщена, я смъмря шепнешком, но аз разбирам това. Теменужка бърза да добави:
- Асибе. Теменужка съм, макар че съм Асибе.
В цялата трагичност на същността си разговорят е, бих казал, весел. Иначе няма как да се разговаря. И това е още по-трагично.
На тръгване питам направо:
- Какви сте? Помаци…
- Да, помаци, чисти българи - отговарят.
…По-късно прескачам по моста оттатък река Канина, където над коларския път по стръмния оголен скат цъфтят диви теменуги, иглика и кошнички… Малко по-нагоре Осман от Дебрене, жена му и дъщеря му залесяват млади борчета. На същия въпрос Осман отговаря:
- Помаци.
С точка.
Тоест, нито българи, нито турци. Този номер вече е известен.
А хитринката в Османовите очи е Хитърпетровска, българска. Не може да я скрие.
И той изкривява душата си, като иска да натърти и да подчертае, че, видите ли, помашка нация… Пък и се смущава донейде, не му приляга да лъже като циганин.
…И така: доколкото знам, в Смолянско, в Средните Родопи има хора, които говорят турски, но се прекръщават в православната църква и сменят имената си, защото дълбоката памет на кръвта им диктува това. А тука: солта и кръвта на майчиния език, с който са закърмени, са български, а националното съзнание е сложено като зарче на таблата.Хвърляш и, без да тачиш българския градус на кръвта си, щом ти се падне по-голямо число, бягаш натам. И това шикалкавене, аз такъв, аз онакъв, какво означава. Вече имаме един световен пример в това отношение: Македония.
В края на краищата, никой няма да избяга от всевиждащия поглед на Господа у себе си. Той е единствен. Като раждането и като смъртта. Като началото и края, като края и началото.