Марина Матеева

СЕЛО ВРАТА

Селцето е наречено Врата.
И на вратата странник щом похлопа,
повежда тя към горда красота
в сърцето на безбрежната Родопа.

Там буките са с цвят на векове,
а в боровете шипки се преплитат.
Пророчески далечни гласове
между тревите тайнствено прелитат.

Към Белинташ пътеката върви.
А Белинташ белее магнетичен,
издигнал над пресъхнали реки
вселената на своето величие.

По камъка човешките ръце
превръщали въпросите във знаци.
Събирали родопското небе
в очите тъмни на бездънни кладенци.

Навярно тук посрещали слънца
дедите наши - мъдри и смълчани.
За внуците на своите деца
навярно са оставяли послания.

Но е заключил в бяло Белинташ
молитвените тайни на предците.
Останало е селото Врата -
да можем за пътека да попитаме.

АРДА

Да припалиш със букови дънери черната печка,
а край теб да вали безпределната тишина.
И нощта да е много дълбока, дъждовна и млечна,
да звъни като чан и да има безброй имена.
Да пламти този огън нечакан във майската вечер,
да разказва легенди незнайни за златния стан,
който в някоя близка скала е вкопан и обречен
седем жертви да чака под камъка, в слънце облян.
Да заспиваш, пиян от бездънната нощ на Родопа,
да се будиш, омаян от звъннали в песни гори,
да събираш във шепи гласа на прозвъннали хлопки,
да потъваш в очите на хора с усмивки добри.
Каменисти пътеки, дочакали твоите стъпки,
да те водят към бялото було на скрит водопад
и небесна магия над теб да вали преди мръкване
и да вярваш, че раят прилича на речния бряг,
покрай който минаваш и който със шепот унесен
ти разказва за своите стари и идващи дни.
Помълчи, за да слееш душа със скалите отвесни,
на реката повярвай и в нейния глас остани.

4 май 2017, село Арда