ПОСОКИ
ПОСОКИ
Лично всеки от нас си имаше своя посока.
И преследваше страстно илюзия своя висока…
И на двама ни беше достатъчно тясно.
Просто ти все вървеше до края надясно.
А аз имах също човешки изконното право
да последвам посока безгрешна най-вече вляво…
И всеки от нас имаше свои идеи високи.
И такъв бе компасът за лично избрани партийни посоки…
Днес се срещаме с тебе и двамата на Терминала.
Тук събра ни в чакалня пристрастно летищната зала.
И летим… И летим след поредна голяма промяна
с тебе с нискотарифни билети отвъд океана.
Там, където децата ни са десетина, не - двайсет години,
да погледаме внуците също и ние в нашата обща чужбина…
И посоките вече са точни, безспорни и ясни…
Не са нито вляво за мене, уви,
ни за тебе са вече посоките вдясно!
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА БЪЛГАРИЯ
Където и да си, си чужденец ти…
И свободата е навсякъде мечта,
останала у нас с мечтите детски,
че красотата ще спаси света.
И вземаш влак, и самолет, и автобуса,
оставаш по чужбина месец-два…
Какво пък толкова ти може да пропуснеш!
Нали мечта е за екскурзия това!
И сетне ще се върнеш, да разкажеш
за хилядите приказни места…
Най-малко двеста снимки носиш даже
и в селфи запечатал си света…
Уж все отиваме на по-доброто място,
а кой, кажете, никой досега
не ни е казвал, че е най-прекрасно
там, точно там, било и на шега…
Един мой близък също тъй замина,
открил американската мечта.
Разбрах след туй - внезапно се споминал
и там е още урната с прахта…
2.
Не тръгвайте…
Не тръгвай без мечтата!
Лас Вегас също не е както у дома…
И винаги помнете: красотата
е в истинската българска земя!
Пази, ти в длан човешка пазиш
с любов и в песен огън и вода…
България завинаги е тази
мечта
с последна
глътка
свобода…
5 март 2018
ЛИРИЧЕН ЪГЪЛ
Все в ъгъла те тикат още
и мнозинството не чете
написаното вчера, снощи…
Защо не те приемат те?
Все в ъгъла без вот оставаш,
без хляб, без въздух и вода…
Коя е твоята държава?
Къде е твойта свобода?
Там в ъгъла и без поанта
стихът виси, мълчи. Мълчи…
Кой днес цитира Лорка, Данте
и двете хубави очи…
Кой препрочита още Ботев?
Кой Смирненски ще прочете?
Там в ъгъла ли е животът,
щом в ъгъла са всички те?
Кой шепне там: “Настане вечер…”
и търси рима за любов?
Нима животът е обречен
да бъде в ъгъла си нов!
2.
Поезийо, прости, оставам
край теб самичък, глухоням.
Не е тук моята държава
със стих в лиричен ъгъл сврян…
Животът не е романтичен
без рими между нощ и ден…
Поезийо, от ъгъла лиричен
излез и остани край мен…
15 март 2018
СЛЕД УТРЕ…
Утре след като разсекретят
стенограмите и документите лице в лице и на четири очи,
ще стане ясно пак за кой ли път
кой кой е бил и кой и за какво и досега за същото мълчи…
Утре пак ще яздим своите коне
и на лоста ще въртим коремно свое упражнение,
ще играем футбол или шах и карате поне
и ще ровим в папки за поредно досие и назначение…
Утре, утре щом разсекретят
европейски файлове и директиви,
ще узнаем за пореден кой ли път
кои са истински били, кои - фалшиви…
Утре ще е късно, да, но знам, ще разберем
колко проста е била играта помежду ни.
И ще знаем истината за поредния тандем:
прости с прости имат общи изречения и думи.
И ще знаем вече свойто дередже
в Еврозоната и в тоя луд и прословут Шенген…
Само че ще бъде късно за въпроса „Накъде?
Накъде и за какво, кому е нужен вече утрешния ден?”
ДИПТИХ ЗА ДУШЕВНИТЕ ГРАНИЦИ
1. КЪДЕ И КАК
А къде са нашите душевни граници, къде!
Имаме ли още памет за история?
Може ли сега ей тъй за цент да продадем,
за желязо пак на чужди свойте корени!?
Може ли без вик за цент да предадем
миналото си и бъдещето на децата ни!
И къде са нашите душевни граници, къде
е републиката -
чистата и святата!
И дали за всичко туй Апостолът ще ни прости!
И след като пролята кръв и кости предадем,
как ще виждаш днес и утре ти, самият ти
вчерашния, днешния и утрешния ден!
2. ЗАЩО
Нашите духовни страници
имат своя свидна памет…
Моите душевни граници
са при гроба вечен на баща ми…
И в пръстта край София, където
мълчаливо чака мама от години…
Паметта е още пареща и светла
за деди, приятели, роднини…
Моите душевни граници
са под трите наши вечни цвята,
в историческите прашни страници
с костите, с кръвта за нас пролята…
И в стиха завинаги от химна ни,
в песента за рая прелестен и земен,
с Ботевото „не оставяй да изстине”
по чужбина нейде твоя дъх последен…
ЗАБЛЕЯЛО МИ Е АГЪНЦЕ…
Приижда Тунджа в песен, в книга…
И стадото е в тази памет.
Една Рогуша днес ни стига
за истинската селска драма…
И агънцето пак е в нея,
заблеяло е от години…
През сълзи Тодор с мъка пее.
Не може болката да мине…
Приижда Тунджа все в съня ми,
ала Рогуша пак я няма…
Как дума Тодор да изпълни!
Търговците са вече в храма…
