Марин Ботунски

Моят свят е едно продължение на тая голяма война. Някой може да позабрави, нечии спомени може да избледнеят, но за нас, синовете, които търсят бащите си, войната не отшумява. Ти казваш, че не си виждал Черно море, сега за пръв път го виждаш, но не откъм българската страна, откъм Новорусийск. А аз всяка година идвам тук… Сигурно и татко е заставал често на този бряг и си е мислил за нас. Татко тогава е бил на двадесет и една година, аз съм на двадесет и седем, затова го наричам по име - Стьопа…
Вълните при вятър са като пийнал човек, непрестанно бърборят. Аз не разбирам от тяхното бърборене, стоя, докато се изморя, после тръгвам из улиците. Токовете ми чукат по пътя, в мислите ми чукат. И ме водят мълчаливо към Мала земя.
Мала земя сега е легенда, но тогава и име не е имала. На трети срещу четвърти февруари подполковник Куников повел своите десантчици. Две седмици по-късно получихме писмо от татко. „Ние оставаме тук, на Мала земя и няма да я отстъпим никога. До мене в окопа е Филип Рубаха и братя Глинки, и те ви поздравяват…” Тогава мама изплака, запрегръща дрехите на татко, после взе снимката му от масата, целуваше я и говореше:
Няма да се върнеш, Стьопка мили, няма да се върнеш…
След около два месеца получихме ново писмо от татко. „Метър по метър уширяваме Мала земя. Нашата територия сега е около двадесет и четири квадратни километра. Граници - гората, морето, градът. Бомбите на немците ни помагат в направата на укрития. Филип Рубаха е забележителен…”
Какво може да разбере човек от едно писмо. Сега като гледам мястото, косата ми настръхва. Цялата земя е равна като длан. А наоколо - хълмове и възвишения, заети тогава от немците. Земята изровена, като че вулкан е изригвал - няма дърво, тревичка няма. През април четиридесет и трета по радиото предаваха заповедта на Хитлер - на всяка цена да се унищожи Мала земя. Аз бях дете тогава, но си мислех - как така ще унищожиш земята. Може да се унищожават хора и птици, живи същества може да се унищожават, ама земя да се унищожава - не можех да си обясня. През април е рожденият ден на Хитлер и по радиото един през друг се изреждаха военачалници, готови да му поднесат такъв подарък. В началото мама все плачеше, очите й все зачервени бяха, после лицето й взе да става студено и сурово, очите й пресъхнаха. По радиото пак съобщаваха за Мала земя. Седемнадесет хиляди и петстотин бомби хвърлили немците. Мама бледнее и все пита хората - може ли да остане жив човек, ако на двадесет и четири квадратни километра хвърлят седемнадесет хиляди и петстотин бомби. И питаше още какви са тия „елитни” войски, дето са тръгнали да унищожават Мала земя… От Москва съобщаваха, че Мала земя се държи героично, че Филип Рубаха е унищожил със снайпера триста четиридесет и шест немци, че във въздуха Александър Покришкин защитава нашите и свалил тридесет фашистки самолети. А мама все си правеше сметка, колко земя е това, двайсет и четири квадратни километра, че да се изсипят седемнадесет хиляди и петстотин бомби, да излизат в боя „елитните войски”, тридесет самолета над нея да свали само Александър Покришкин, да няма дърво и тревичка и нашите пак да се държат, и пак да са живи…
Двеста петдесет и пет дена се държаха нашите. Когато войските ни настъпиха и започнаха боевете за Новорусийск, откъм Мала земя атакували десантчиците. Казват - не приличали на хора. Немити и небръснати, сраснали се с Мала земя, само очите им светели… В тая атака Стьопа не участвал…
Десет години поред идвам тук, ходя по Мала земя, вглеждам се в големите ями, изровени от бомбите, в преораната пръст. Цялата земя стъпка по стъпка съм пребродил, вървя и тръпна, все ми се струва, че някоя от тия стъпки е била последна за Стьопа. Вземам с шепи от тая свещена земя, пускам я през пръстите си, а в ръцете ми остават я куршуми, я гилзи. С крак се опитвам да разровя, изритвам парче от мина. Мала земя е била желязна, затова е издържала…
Миналата година близо до паметника правеха цветна градинка. Някакъв момък с булдозер подравняваше пръстта. Застоях се там, взех лопата да помогна. Оправям алеята, а по ръбовете се стича олово… Някакво едро парче от мина стърчеше на единия край, хвърлих лопатата и с ръце взех да ровя около него, да го изхвърля, защото цветя върху мини не растат. И както си ровех, нещо остро ме бодна в пръстите. Отхвърлих две шепи пръст и в очите ми светна огледалце. Взех го с треперещи пръсти - беше същото онова огледалце с нащърбения край, дето мама свали от масата и изпрати на Стьопа.
- Стьопа! - шептях аз и стисках огледалцето в ръцете си, притисках го до устните си, до бузите. Нащърбеният край бодеше, както в ранното детство бодеше необръснатата буза на татко.
До крака ми леденееше едрото парче от мина. Грабнах го с две ръце и го хвърлих далеч от цветната алея. Огледалцето падна от ръцете ми с огледалната страна към земята. А на обратната страна под буйния кичур къдрава коса светеха очите на Стьопа, вгледани в мама и очите на мама, вгледани в Стьопа - снимка от деня на сватбата им. Към нея, в горния десет ъгъл е закрепена малка бебешка снимчица. На нея съм аз. Най-долу на голямата снимка татко е изписал с разкривеният си почерк:
„Стьопа няма да посрами своите.”