КЛОШАРКА
КЛОШАРКА
С парцалена дрешка през рамо
смълчана отмина пеша -
видя се, че носеше само
една беззащитна душа…
Къде ли нощта я отвлече
и скри я в града ослепял?
Студен, уморен, безсърдечен
Животът сам бе се предал.
Подадена длан не дочака,
не срещна усмихнат човек.
Отмина, погълна я мракът
на Двайсет и първия век.
ДИВЛЯ
На М. Бежански
Там, гдето Дивля дивен връх виши,
а в корен на хайдушка бука
целебно изворче бълбука
и няма сила да го пресуши;
там, гдето и за помен вече няма
старинна песен да ме позове
и всеки път обратен е измама,
разпънала душата ми на две.
Там времето немилостиво скрива
на детството ми голите пети,
а то - през бурен и коприва -
към мен, протегнало ръце, лети!
Небето там е като топла пазва,
цъфти омайниче на връх висок…
И аз, каквото пиша и разказвам,
е дар за теб - свидетел ми е Бог!
НИЕ ОТ СТАРОСТ НЕ МРЕМ
Ние от старост не мрем -
мрем от бездушие - като рана,
като кръв, която не можем да спрем,
като болест, късно разбрана…
Ние от старост не мрем -
мрем от алчност и злост, от обиди.
Всеки - зажеглен като в ярем,
който само душата може да види!
Ние от старост не мрем -
ние дълго узряваме само…
Всичко, което можем да си дадем
носим ей тука, под лявото рамо!
ПАМЕТ
На проф. М. Калонкин
Ще ни покрие прах, а после - пръст.
Понякога човек се лута,
но нека се огледаме в цял ръст
в една решителна минута!
Тогава всичко ще ни спомни тя:
съдбата ни неповторима
и Ахилесовата ни пета,
която българинът има…
но и стрелите вражи - до една
душата ни окървавили,
откакто в нас, макар и без вина,
отровно острие са впили!
И може би, ще разберем и ти, и аз
дали животът ни прощава,
почернен от безумна страст
в една разлюбена държава.
РОДИНА
Кой пръв те е нарекъл кът от Рая,
навярно влюбен като мен е бил -
това аз никога не съм го крил:
Обичам те! Сега! И винаги - до края!
Обичам твойте пролети и зими,
и есените твои, и лета -
сред хилядите хубости в света
не срещнах други, като теб любими.
И щом безродник те петни, или
подлец над твойта болка се надсмива,
обичам те в съдбата ти горчива,
а повече - когато те боли!
ПЕСЕН
Сбогом, птици, сбогом! Где ли
чакат ви земи, моря?..
Там - в далечните предели
сейте песни и пера!
Хлад повява с дъх на зима,
глъхне мил, прощален звук.
Но догдето на света ме има,
моето гнездо е тук.
Тук - в полите на Балкана,
както векове преди -
мойта люлка е люляна,
вързана за две звезди!..
РОДОСЛОВИЕ
Роден съм в беден селски дом, забравен
във времето преди два века цели…
Но в двора, до зида се гушел здравец,
в градината пък ружите цъфтели!
И чувал бях, че - още пеленаче -
покръстили са ме с вода пречиста,
за здраве и добро било!.. Обаче
отдавна бях отвикнал да го мисля.
В безкраен път орисница води ме
през времена неведоми и груби,
за да оставаме с едното име,
когато всичко временно се губи!
ОТ КОРЕНА ДО ВЪРШЕТО ЗЕЛЕНО
На сухо място раснах аз като дръвче,
от вятър брулено, от дъжд поено,
но в жилите ми слънчев сок тече -
от корена до вършето зелено!
Другар с пчели и мравки бях - сами
светулките гостуваха ми лете.
Ела!.. И колко искаш си вземи -
аз даром ги раздавам плодовете.
СЪН
На Ал. Геров
Над всяка суета въздигнал своя трон невидим,
цигара пали, с кърпа бърше очила
и пита ме с очи: „Кога ще минеш да се видим?”,
а на ухо: „В четвъртък по обяд ела!”.
За миг долавям как с неподражаема походка
към него бавно приближава се една
по-древна от Египет, пухкаво-гальовна котка,
ревнива повече от влюбена жена.
До него ляга тя - това е миг от ритуала -
какво си казват, знаят си го само те!
А после, без да позволи дори да я погаля,
загърбва ме, обидчива като дете…
От стихове преситени, мълчим и пушим двама,
Тамара е до нас… Отвън е вечерта…
И всичко ми изглежда като Шекспирова драма,
в която равна с главния герой е тя!
Сега, олекнал в тържества, обръгнал от обиди,
сънувам го как пуши, бърше очила
и пита ме с очи: „Кога ще минеш да се видим?”,
а на ухо: „В четвъртък по обяд ела!”
АВТОЕПИТАФИЯ
Всяко чувство, всяка мисъл -
всичко е
в сърцето ми било…
И каквото досега съм писал,
писах го
в единствено число!
