Панко Анчев

1.

Литературният процес не е механичен сбор от авторите и произведенията на една литература, а нишката, която ги свързва в някаква последователност и ги подрежда по значимост; тази нишка ги обединява по начин на мислене и способност да изразяват идеите на времето, душевността и характера на народа и обществото. Той едновременно изравнява литературните факти от определен период в него чрез вложените и изразените от тях идеи, но ги подрежда според естетическите им стойности. В същото време литературният процес откроява едновременно общото, на което всички са подчинени, и различието и своеобразието, което се съдържа в тях. Литературният процес е, така да се каже, подредеността в историческия ход на литературата. В него има твърде строга дисциплина, смисъл, логика, ред. Но и динамика, която понякога се ускорява, друг път се забавя, ала никога не замира и не изчезва.

Нищо в литературата и изкуството не е само от литературата и изкуството, а е резултат от състоянието на обществото, от неговия характер, възможности, състояние, традиции, от идеите, които то ражда и изразява и които определят посоката и скоростта на движението му в историята. В историята всичко става или по Божи промисъл, или по Божие допущение. Тя е богочовешко дело, което се основава на обективни закони, но и на всеобщата воля на народите, т. е. на хората. Затова е изпълнена с толкова грешки, суета, неправди, изкушения. Литературата, заедно с всичко изкуствата, е натоварена да участва, осветлява и свидетелства за ставащото в историята. Нейната функция е много важна, защото ако тя не фиксира и покаже някое явление (именно явление, а не факт) от нея, то значи не се е състояло. Не науката, а литературата е истинският летописец на общественото време. Този летописец не пропуска и не подценява и не пренебрегва нищо. Погледът му е пронизващ, наблюденията му изключително точни, а свидетелствата му безспорни. Историографите едва ли ще приемат тези мои твърдения, но то е защото прекалено се доверяват на документите и не търсят историята в творбите на писателите, където тя е най-истинска.

В този смисъл литературният процес не бива да се разглежда като обикновена част от общоисторическия, нито като съпътстващ или протичащ отделно или поне достатъчно автономно от националната история. Но той не е самата история, нито е нейно повторение в някаква друга форма. Той е нейният смисъл, същност, свидетел, изразител и тъкувател.

Литературознанието, особено българското, или изучава небрежно литературния процес, поради което не съумява да навлезе дълбоко в неговата същност, а от там и да тълкува вярно и изчерпателно творчеството на отделните писатели или конкретни техни творби; или го отрича - това важи особено за днешното неолиберално и постмодернистко литературознание. Как ще признаеш единен национален литературен процес, когато разлагаш нацията и работиш за регионите, етносите, малцинствата, етническите общности, поставяйки тяхната култура и литература над или в най-добрия случай наравно с националната. Такова разделение е преднамерено и направомерно, защото противоречи на принципите на научното изследване. То преследва чисто политически цели, поради което следва да се оцени и като неморално.

Невъзможно е да се разбере, почувства, тълкува и оценява което и да било литературно произведение или творчеството на отделен автор - особено от миналото, извън литературния процес. Те могат да бъдат описани добросъвестно, проникновено; добрият изследовател ще намери в тях невидяни от други особености, тънкости, подробности, ала те ще останат неразбрани и неосмислени, ако не се познава характерът на времето, в което твори авторът, и същността на обществените идеи, които те изразяват. Защото всичко в литературата, както вече стана дума, се ражда от нацията и обществото, свидетелства за тях и ги изразява и им принадлежи. Неразбраната творба е неразбрано общество; познаваме ли добре обществените идеи, ще разберем, осмислим и осъзнаем литературата и нейните конкретни произведения.

2.

Последователността и подредеността на литературния процес са естествени и не подлежат на съмнение, но това не означава, че те именно са предметът на литературоведските изследвания и тълкувания. Ако това се прави постоянно и от всички, няма как да не се види, че и последователността, и подредеността на литературния процес не са толкова безспорни; че в тях има особености, които не са очевидни, но са изключително важни и чието правилно и точно описание, а след това и тълкуване, могат да ни помогнат да разберем какво в края на крайщата става в литературния процес, как той свидетелства за случващото се в обществото и нацията, каква е литература и защо се създава такава именно в един или друг момент от историята на нацията. И че той не протича никак гладко и непременно в една посока; че видимото проявление крие истинското лице на явлението и че затова също има съществени причини.

Не е продуктивно литературата да се чете само „затворено”, подчинена единствено на собствените си правила и закони. Тя не съществува сама за себе си и колкото и да е автономна, е обществено явление. И колкото писателят да изразява себе си; колкото да е свободен от каквито и да било обществени връзки, той също е обществено явление, продукт на обществото и негов рупор и свидетел. Литературата говори със свои средства, но не и от свое име. Само посредственият писател може да твърди, че изразява свои лични чувства и думи. Думите на великите писатели са думи на времето и нацията, на обществото.

В различните времена наблюдаваме в литературния процес редица особености, които литературознанието констатира и описва, дори ги анализира като характерни специално за дадения период или автор, но почти никога не търси породилите ги причини - литературни и обществени. Появата на нов тип литеатурен герой е знаменателно явление и то в никакъв случай не е случайно или просто откритие на някой писател или дори на цяло поколение или на отделен литературен кръг. Ако и тези причини не се потърсят, опишат и анализират, няма да разберем какво всъщност се е случило и какъв е този нов тип литературен персонаж. А те са в появата на този тип в обществото, което е преживяло съществена промяна в своя характер, структура, начин на устройство и управление, роден от нови потребности, идеи, начини на мислене и възприемане на света. Литературата ги е забелязала, съсредоточила е вниманието си върху тях и ги е изразила художествено, за да накара обществото също да ги види и осъзнае.

Събитията в историята, колкото и големи и да изглеждат изключително значими, не винаги са толкова важни и съществени за живота на обществото, щом не са родили нов мироглед, нови идеи, нов начин на мислене, нов стил на поведение и говорене, ново съзнание. Дълбоките изменения, колкото и да са в начален етап и да не се улавят още нито от документите, нито от социологическите проучвания, се забелязват от литературата и тя непременно ги изразява. Но за да ги улови и изследователят, е необходимо тя да се чете не просто внимателно, а по съвсем друг начин.

Социалната проблематика и обвързаността на литературата с обществените процеси не са в сюжетите, нито в само тематиката. Когато в една творба се говори примерно за природа, любов, пролет, зима, луна и т. н., това не означава, че в нея не можем или че не бива да търсим социални измерения или социален смисъл. Обществото може да е уморено от тежки изпитания, да се е отегчило от себе си и от постоянните борби, да е станало егоистично или просто да е променило някак си отношението към чувствата, природата, спойствието, съзерцанието. Това трябва да се установи и се потърси смисълът му. Нищо чудно тогава да се установи някаква съществена трансформация, изразена в литературата.

А точно тя е най-важната! Затова трябва да я търсим и върху нея да основаваме изводите, тезите и теориите.

3.

Българският литературен процес е достатъчно подробно и добре описан. В общи линии фактите и явленията са подредени в тяхната последователност и значимост. Каквито и опита да се правят за „нов прочит”, йерархията на ценностите остава неизменна - дори и след коварните опити на постмодернистите да изключат всякаква йерархия. Тя съществува и никой не е способен да я променя или отменя, защото чрез нея очертават човешките постижения в историческото развитие и се поставят жалоните, отмерващи етапите, през които преминава литературата на един народ. Най-големите писатели са постигнали най-пълното и точно описание и тълкуване на времето, в което са живели. Извън тях, т. е. в творчеството на всички останали ще открием само допълнение и уточняване на това познание и пресъздаване.

Литературният процес се изучава по образците му, защото те отбелязват последователността му и защото в тях е събрано цялото познание за епохите. По тях виждаме как се сменят методите на художественото изображение, средствата, типовете герои, тяхното мислене и поведение. Литературата не се променя безразборно, а по някаква система от правила. Тази промяна не е толкова в средствата, стиловете и начините на изображение (макар че е и в тях), а в начина на мислене и изразяване на обществените идеи, в изобразяването и изразяването на различни типове обществено устройство. Новият тип обществено устройство непременно поражда нов тип личност, нови характери и някаква промяна в литературата. Тогава непременно се раждат и утвърждават писатели, способни да ги уловят и опишат адекватно и така да отбележат новия етап в литературния процес. Защото новите герои не са просто приумица на който и да било писател, нито преобладаването на едни или други начини на изграждане на художествения образ, а са обективно съществуващи в живота. Писателите само са ги открили и въвели в творчеството си.

Аз говоря за типология на общественото устройство. Типологията означава обобщаване на сродните елементи, на основното и главното в начина на организация на обществото; то се повтаря на различни места и сред различни хора, макар че се открояват различия и своеобразия. Типологията събира и подрежда общото, повтарящото се навсякъде и във всякакви условия и среди. Т. е. сходството е „по принцип”, по дух и смисъл, а не е еднаквост, не е повтаряне на едно и също. Сходството е достатъчно открояващо се, видно е - в него е заложен някакъв основен принцип, съвкупност от общи правила и закони, по които се подреждат различията. Върху тази основа се изгражда вече самото конкретно общество, съставено от живи хора, които един с един не си приличат, но в определени моменти и в главното мислят, преживяват, говорят и постъпват по един и същ начин. Защото крайна сметка непрекъснато, дори и в различията си, спазват еднакви правила и норми.

В цялото продължение на литературния процес на всяка национална литература от модерната епоха лесно се установява периодичното повтаряне, всеки път на различно равнище, на едни и същи типове общества, а от там и на едни и същи типове личност. Аз обяснявам това явление с необходимостта системата да се обновява постоянно, запазвайки се в крайна сметка една и съща. Тази смяна-обновление обаче се осъществява от една особена механика, която не откриваме в литературите на предходните епохи. Тя може да бъде определена като движение от „пълнота” или „цялост” към „разпад”, а след това от „разпад” към „пълнота” или „цялост”. Когато целостта се разпадне, започва обратният стремеж към възвръщане към първото състояние. Когато то бъде постигнато, центробежните сили се задействат и все повече преодоляват центростремителните, за да се възстанови цялото. И така отново и отново.

Понеже говорим за тип обществено устройство, ще уточня, че „пълнотата” или „целостта” съответстват като понятия на „колективистично общество”, а „разпадът” - на „индивидуалистично”. Впрочем, този проблем подробно съм описал и анализирал в книгата ми „Философия на литературната история” (С., 2004). Сега тук искам малко по-подробно да проследя как се конструира механиката и как и кой я задвижва и поддържа движението й, за се получи нещо като обществено и литературно „перпетуум мобиле” в историята на литературата и обществото.

Буржоазното общество е основано върху принципа на превъзходството на личното „аз”  над колективното „ние”. Личното аз постоянно се стреми да утвърждава себе си, поставяйки се над всички и всичко. Егоизмът е двигателят на предприемачеството. Но той е основата и на цялото общество, в което вече е провъзгласено, че „всичко е позволено”. Това е отказ от традиционния морал, придобиване и утвърждаване на нови правила. Буржоазният човек става господар на природата и живота, отказвайки това право на Господа.

Процесът на обуржоазяване на човека е доста дълъг, макар че в късно навлезлите в модерната епоха народи и общество то протича ускорено. В тях „ветхият човек” не е в състояние да съществува и работи в новите условия. Това поражда остри и дори трагични душевни конфликти, мъчителни терзания. Те не са само лични, а и обществени. Обуржоазяващото се общество не приема охотно новите правила, защото не е съгласно с тях. Съпротивата на моменти е успешна, ала не за дълго; после тя пак се възбужда, организира се и успява да доведе обществото до ново състояние. Подобна борба вътре в обществото няма да видим в предходните системи. Само буржоазното време ги поражда. В крайна сметка обаче тази борба не е вечна. В епохата на т. нар. постмодернизъм тя е съвсем избледняла и е на път да стихне напълно. Егоцентризмът и егоизмът вече са окончателни победители и ще става все по-трудно да проследяваме смяната на колективистично с индивидуалистично общество. Или поне цикълът на индивидуалистичното общество е по-дълъг от този на колективистичното, което ще промени характера и начина на устройство и проявление. А от там и на типа личност, който то поражда.

Двата типа общество не се сменят рязко и спонтанно. Между тях протичат междинни преходни периоди, в които промените постепенно узряват, за да се стигне до окончателното състояние на обществото. Това са най-драматичните моменти в литературния процес. Драмата е най-силна при разпада на колективистичното общество. То още от момента на установяването си е подложено на активна агресия. Разрушителните сили не престават да го нападат и ерозират. Докато центростремителните сили вътре в него са живи и надделяват, то не позволява ерозията да се разширява и задълбочава. Но те не доминират вечно. В един момент не устояват и процесът на разпад става неудържим. Започва отмъщението на индивидуалистичното общество.

Разпадът на колективистичното общество е разрушаване на всичко: начин на живот, мислене, говорене, общуване; морал, разбиране за живота, духовни ценности, традиции. Човек отново трябва да разчита единствено на себе си, да воюва с другите, за да оцелява. Никой не желае да му помогне, той е самотен, безпомощен, отчаян.

От друг характер са преживяванията в периода, когато индивидуалистичното общество се преобразява в колективистично. Тогава настъпва разведряване; надеждите стават повече. Общество заедно с отделната личност усещат прилив на сили и енергия, на духовна мощ. Постепенно се утвърждава нова обществена структура и нова йерархия вътре в тази структура. Нараства увереността, че злото може да бъде победено, а животът да се подреди по друг начин, за да бъде свободно и удобно на всички. Забелязва се някакво смиряване и готовност за общуване. Литературата става по-ведра и епична, понеже и мисленето е по-мащабно и конструктивно.

Модерната българска литература започва в исторически момент, когато обществото е колективистично, изпълнен с енергия и жажда за съзидание. Затова схемата и механиката на литературния процес от началото на Възраждането е: колективистично общество - период на разпад - индивидуалистично общество - междинно време - колективистично общество. Тези четири такта се повтарят върху спиралата на историята. Именно върху спиралата на историята те са движение от епичност и универсалност към индвидиуализъм, романтизъм и различни форми на модернизми, след което започва обратното движение. Всеки следващ цикъл носи в себе си опита на предишните. Затова повторяемостта е само условна, типологична, а не буквална и абсолютна.

4.

Литературния процес не протича в линейна последователност и едното не настъпва непременно след другото. Много често явения, които по принцип са от различни времена, а и на наистина следват едно след друго, протичат паралелно и едновременно. Защото когато животът на едно такова явление приключи (а неговият жизнен цикъл е не повече от едно десетилетие), заедно с него не приключват животът и творчеството на писателя или писателите, чрез когото и чрез които то се е появило и утвърждавало. Не всички се приспособяват физически, а и идейно и психологически към новото, за да станат изразители на новия тип общество и продължават да пресъздават „своето” време и то не само като сюжет и тема, но и като идеи, тип обществено устройство, настроение, чувствителност, присъщи само на него и чужди на новото.

По тази причина е трудно да се опишат някакви идеални състояния на типа общество, но това не означава, че всичко е размито и невъзможно да се види с просто око.

Да започнем с колективистичното общество и с неговите основни характеристики.

Това е хармонична среда на разбирателство, взаимопомощ, единство и солидарност. В него по-рядко се говори за личното аз и не се оспорва личността, избрана доброволно да бъде водач и организатор на единството. Хората са заедно, защото осъзнават колко е важно да не се делят и да не си противоречат. Само тогава те ще преодоляват успешно изпитанията. Хората тук са по-добри, по-благи, разбрани, по-весели и готови да си помагат. Но това не е идилия, защото колективистичното общество винаги е нападано отвън, а и отвътре. То също има своите противоречия и неразрешими конфликти. В него също се надигат съпротивителни сили, които бързо обезвреждат смутителя и възвръщат спокойствието и реда. Но най-важното: в това общество има ред. Редът е може би най-важната му характеристика. Той е доброволно приет и всички го спазват - но не насила или от страх, а защото само така е възможно да се живее добре.

Колективистичното общество не е продукт на идеология, а формирование на разумни и добри хора, успели да преодолеят различията си и заедно да бъдат в служба на общото благо. Както казах по-горе, то не е уравниловка, а разбирателство. В това е неговата сила. Дори и в най-трудните и трагични моменти от съществуването му неговите членове разбират колко е важно да са заедно и заедно да възпират натиска на „поднебесните сили на злобата”, да съхраняват единството. Разколебаят ли се или се разочароват и отчаят, всичко рухва. В колективистичния тип общество тези състояния са не само недопустими, но и немислими. Енергията на съзиданието не ги позволява - те биват надмогвани още докато са в зародиш.

Личностите в това общество са силни и благодорни, озарени от светлина и красота, винаги готови да помогнат на изпадналите в беда. Те са цялостни и не са подвластни на декадентски размишления, поради което не изпадат никога в отчаяние. Когато са в трудни моменти, успяват да съберат сили и да излязат от тях. Светът, в който живеят, е мащабен, а идеите, които го изпълват, универсални.

За да изляза от общите думи, ще дам пример с обществото в творчеството на Иван Вазов и особено в романа „Под игото”. Или с творчеството на Йордан Йовков, поезията на Валери Петров или четирилогията на Димитър Талев за Македония. Там се вижда отчетливо какво представлява този тип общество и какъв тип личност то създава.

Нормално е да кажа сега, че индивидуаллистичното общество е коренно различно от колективистичното. И ще го кажа, но ще трябва да уточня все пак главните му особености, които литературата установява и пресъздава. То е общество на разкъсаните връзки между хората, на изгубените надежди и невъзможното щастие. Конфликтите са обичайни и неразрешими. Все се появява нещо, което пречи да се постигне мир и хармония. При това са предимно социални, между групи хора, но и принципни, поради което трудно се преодоляват. Причините за личните нещастия обикновено са социални и политически, което още повече задълбочава отчаянието и обезверява хората, безсилни да се справят с натиска на обществото. Над тях постоянно тегне заплаха, а раздорите са дълбоки. Затова и литературата, изразителка на този тип общество, обикновено е драматична и трагична, изпълнена е с неутешителни размишления. Защото надежди няма никакви.

Хармонията на колективистичното общество сега е заменена с предателства, измени, остри спорове, които обикновено не водят до нищо добро, а само смрязават участните в тях, тласкат ги към отмъщения.

В това общество най-трудно е за човека с изострена чувствителност. Той е главният герой на времето. И понеже е лишен от упорство, съзидателна мисъл, увереност и подкрепа, изпада в някакво отчаяние. Спасение той вижда или в смъртта, или в бягството от реалността, в затварянето в някакъв свой измислен свят. Там уж е по-лесно и удобно. Но много скоро разбира, че и в него не се живее и че никъде не е възможно да се живее. Какво по-голямо нещастие може да се случи на човек?

Необходимо е едно уточнение: типът общество, което литературата пресъздава и изразява, не се определя по сюжетите и темите, разработвани от писателите - дори и в мемоарната и документалната литература. Всеки тип общество има свой поглед и определение за тези сюжети и ги разработва типологически сходно. Времето определя подходът, а талантът внася особеностите и разнообразията. Затова не е трудно да установим какво и защо става в едно или друго произведение или авторово творчество. Необходимо е само да четем внимателно.

Преходните състояние носят белезите двата типа общества, от които тръгват и към които вървят. В периода на разпад литературата изразява разочарование, тревога, съмнения. Увеличават се спомените по миналото, когато е било друго и когато човекът се е ръководил от други ценности, които сега се отхвърлят и поругават. В междинното време, напротив, се засилва ведростта, надеждата, увереността в бъдещето. Миналото е само лош спомен, от който човек бяга.

5.

Вече няколко пъти стана дума, че за типа общество съдим не по сюжета, а по идеите, които този сюжет въплъщава и изразява. Плъзнем ли се по външното, няма да разберем смисъла на литературата, особеностите на един или друг писател. Примери за такова невярно четене и съответно на неверни изводи е отношението и оценките за Захарий Стоянов и неговите гениални „Записки по българските въстания”.

Творчеството на Захарий Стоянов слага край на Възраждането, скъсвайки идейно и нравствено с него. Той е писател на индивидуалистичното общество, което отрича идеалите на Възраждането, отхвърля неговия морал и нравствени ценности, привнасяйки в изобразяването на Априлското въстание и изобщо национално-освободителните борби идеите на времето след тях. Ореолът на писателя обаче, внушението, което сам той прави за себе си като неграмотно овчарче, самостоятелно образовало се, изучило чужди езици, издигнало се не само до високи държавни постове, но и до ранга на класик на българската литература, ни заслепява и пречи да видим истинските идеи, изразени в творбата му.

Невярно е твърдението, че „Записки по българските въстания” е епическа творба и че е  най-достоверното свидетелство за Априлското въстание. Тази книга е прекрасен пример за това какво представлява литературата на индивидуалистичното общество, а и какво е самото това общество. Захарий Стоянов разказва за постоянни спорове, дрязги, предателства, раздори, съмнения и невъзможност да се постигне общо мнение и се преследва общата цел. В такава среда е наложително да се появи силна фигура, която да наложи своята воля и да управлява като диктатор. Иначе обществото не функционира. Бенковски е тази фигура, осъзнала, че с морала, разбиранията и представите на досегашния българин е невъзможно да се извърши революцията. И методично и насилствено унищожава всичко християнско у селянина, убива възрожденеца, за да го ожесточи и превърне в революционер. Но това е насилие над истината за описаното време.  Излиза, че въстанието е много повече преодоляване на предателства, създаване на индивидуалисти, разрушаване на традиции отколкото борба за свобода и стремеж към създаване на свободна държава.

Ако проследим какво върши Бенковски по време на подготовката на въстанието и след избухването му, ще видим, че той се появява от село в село, за да демонстрира блясъка на своето облекло и да внуши, че той е върховният вожд и нему всички са длъжни да се подчиняват. С това се изчерпва организаторската и ръководната му роля. Самият писател го представя такъв. А го прави, защото книгата изразява не духа и идеите на времето, когато е било въстанието, а на следосвобожденското индивидуалистично общество. И защото тя свидетелства не за Априлското въстание, а за 80-те години на ХІХ век. Отивам по-далеч, за да каже, че дори Бенковски не е апостолът на въстанието, а Стефан Стамболов - министър-председателят на България.

Захарий Стоянов е най-яркият и завършен изразител на индивидуалистичното общество. Белезите на това общество са показани много точно, за да е трудно да бъдат забелязани и осмислени. Но за да бъдат забелязани и осмислени, е необходим друг подход и друг начин на четене на литературата.

Подобни грешки се допускат и в четенето на Йордан Йовков, чието творчество пък пресъздава и изразява колективистичното общество. Те пречат да се разбере защо Йовков е такъв, какъвто е; от къде произлизат особеностите на негови герои, защо понякога ни се струва, че той идеализира. Това не може да се обясни единствено с личните нагласи на автора, с любовта му към Добруджа и носталгията му по нея. Иначе светът на Йордан Йовков е добре описан от изследователите; забелязани са много детайли, уловен е духът му. Но остава неразгадана загадката „защо е точно така, а не иначе?”.

Тази загадка не е разгадана и от най-проникновения изследовател и ценител на Йордан Йовков Иван Мешеков, чиято книга „Йордан Йовков. Романтик-реалист” (С., 1947) макар и не кой знае колко обемна, е забележителен труд за нашия велик писател. То не разбира, а и не оправдава хармоничното единство на Йовковия свят, съставен от господари, ратаи, слуги и животни. Това за него е нелогично и неестествено. Големият критик възприема социалното служение на литературата твърде механично и буквално. Щом в обществото зреят социални конфликти и се надига политическа съпротива, литературата трябва да ги показва открито. А Йовков, който за него е велик писател, оставал чужд на действителните проблеми и събития.

Йордан Йовков вижда и описва политическата обстановка, но като гениален художник и изразител на обществените идеи и настроения реализмът му е над конюнктурата. Не винаги събитията вярно и точно характеризират времето и неговите потребности. Те не са истината за същността на това време и неговото общество. Големият писател усеща и вижда повече отколкото нас, обикновените хора. Той вижда не събитията, а тенденциите и явленията, духа и същността им. Йовковото творчество ни показва как колективистичното общество се е устроило и колко то е монолитно и хармонично, неподвластно на събитията отвън, които искат да го разрушат и да му наложат война. Да, в българското общество вече се води такава война, но тя е чисто политическа, наложена и не довежда до резултата, който й е поставен от политическите фактори. Обещството е изпълнено с други енергии и те надделяват.

Подобно „разминаване” с политическите и публицистичните изводи на времето, а и от свидетелствата и документите, които то е оставило, забелязваме дорри в творчеството на т. нар. „септемврийски поети” - особено в поезията на Никола Фурнаджиев. Тези поети пишат за погромите и пролятата кръв на българи в една жестока и непримирима гражданска война - въстанието от септември 1923 г. Историческата наука твърди, че то е породено от непреодолимите класови борби и е реакция на насилието, което властта налага над народа. И това е така, ала септемврийските поети свидетелстват и за нещо друго, което е по-важно и по-съществено, но което не е на повърхността и трудно се забелязва: в обществото се е надигнала съзидателна енергия. То преодолява разделенията, притъпява враждите и вече се е съсредоточило към нови цели. Колективистичното общество, каквото вече се е установило, не позволява войните вътре в себе си. То е силно с единството си и винаги прави верен избор.

В този смисъл Септемврийското въстание в истинското тълкуване и свидетелство на септемврийските поети е открит и радикален израз на една друга необходимост да се разреши от колективистичото общество изключително важен и сложен исторически проблем: изборът между лявото и дясното в развитието на държавата, обществото и народа. От този избор зависи много, но той е различен по характер от идеята, която вдъхновява и ръководи въстанието. Сам по себе си той не провокира, а и не изисква насилие, смърт, жертви, национална омраза.

Ще повторя още веднъж: всичко това може да бъде видяно, анализирано, разбрано и осмислено само при четене „по друг начин” на литературата. И когато се знае, че нейните свидетелства са не толкова на външното, протичащото на повърхността, събитийността, а на явленията в дълбочина, на същностите.

Литературата не може да се чете и изучава само за себе си, затворено. Но на нея не бива да се приписват и функции, които тя или не е в състояние да изпълнява, или ще ги изпълнява изкривено и не в полза на истината. Става дума за вулгаризирането и изобапачаването както на нейната автономност, така и на социалното й служение и връзката й изобщо с обществената действителност. Литературата трябва да се чете такава, каквато е и каквото съдържа в себе си като истина и смисъл за човека и обществото. Тя е познание, начин на мислене, а не самоцелно занимание, задоволяващо единствено лични потребности и необходимости.

А щом е познание и начин на мислене, трябва да бъде изследвана като познание и начин на мислене…