ПАРА
Мама обича да разказва за баща си, дядо Марин, на когото са ме кръстили.
Дядо бил човек с широко сърце, работлив, изкарвал добри пари, но не треперел над тях, харчел ги без да му мигне окото. И другите учел да не ламтят за имане.
Аз вярвам на мама. А и в село още живее един луд човек, Цоката, връстник на дядо, който или има минути на просветление, или пък и лудостта не е могла да заличи спомена, но тоя луд често идваше в късните следобеди на прозореца на старата ни къща, слагаше ръце от двете страни на очите си, взираше се в стъклото и викаше:
- Тук живее Марин Радулов. Кой как мине - циганин, българин - нахрани го, напои го, пари му не взима…
На Бъдни вечер, разказва мама, в къщи идваха всичките приятели на дядо ти. А приятели той имаше много. И всичките бяха добри хора - работливи, весели, сговорчиви. Само един - Петър Парата - се цепеше от тях, стиснат човек беше, скръндза. Всяка крачка премисля, носи ли му печалба - прави я. Затова му и викаха Петър Парата…
По традиция на Бъдни вечер пускаха в паница с вино пара и я взема този, който я извади с уста. Направиха го и тази вечер. Опитваха поред мъжете, ала паничката дълбока, отказваха се. Тогава я подадоха на Петър Парата. Десет минути се мъчи, два пъти се задавя, киха, три се с кърпа и пак навеждаше глава, докато накрая извади парата. Тогава дядо ти донесе още по-голяма паница и пусна в нея сребърна пара. Петър се хвана пръв, не даде на друг да опита. Дълго се рови той, дълго се смяха мъжете, подхвърляха му остри думички. Петър разпъне гърди, поеме въздух и пак се зарови в паницата. И изведнъж вдигна глава - сребърната пара белееше на устните му. Взе я той с едната ръка, с другата извади кърпа от джоба си, постави я и завърза кърпата на възел.
А като сте герои - засмя се предизвикателно Петър - сложете жълтица.
Добре, ама в кофа! - рече Балабанеца.
Съгласно! - блеснаха очите на Петър.
Дядо ти донесе кофа, напълни я с вино, постави я на сред стаята. Иван Митин откачи от Мита, жена си, жълтицата, дето висеше на врата й, и я пусна в кофата. Петър съблече палтото, завъртя ръкавите на ризата, коленичи до кофата и наведе глава. Рови той из нея, а виното прелива и мокри пода. Мъжете се смеят с глас, жените завиждат, че Петър ще вземе и жълтицата. Най-притеснена в завистта си е Мита, от чиято огърлица свалиха жълтицата.
Дълго стоя Парата с глава в кофата, после се изправи, пое дълбоко въздух, а виното потече по гърлото, по шията, по ризата му. Постоя, постоя и пак завря глава. Виното бълбука от въздуха, който издишва, мъжете се смеят с всичка асила и подмятат:
Не е шега работа жълтица от кофа да извадиш!
Петър за жълтица и в геран ще рови.
По-леко ще му е да изпие виното и после да я търси…
Така и баба знае…
- Вече ще я е набарал, щом не се обажда.
Шумотевицата става голяма, а Петър като да не я усеща - стои коленичил на земята и не помръдва.
- Сигурно вече му е пред устата, ще я захване…
И пак се смеят мъжете, времето минава, а Петър не вдига глава. Мъжете престанаха да се смеят. Спогледаха се един друг, почудиха се. Тогава дядо ти хвана Петър Парата и повдигна главата му. Оня не мърда…
- Човекът се е удавил, бре…
Дядо ти го обърна - на устата му светеше жълтицата и от нея жълтееше цялото лице. Опитаха да го наведат, да изтече виното, прибираха му ръцете до гърдите и ги отпускаха пак, разтърсиха го… Не помогна.
Така си умря, с жълтица в устата.
