ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Димчо умря непризнат. Никой от големите ни поети и критици не му обръщаше внимание.
До смъртта му никой не написа статия за него.
Димчо никога не е обичал аристокрацията. Той търсеше народа и сред него най-добре се чувствуваше. Той много малко грижи отделяше за външността си.
Живееше в голяма мизерия, но не обичаше да бъде в тежест на никого.
Отказваше помощите на братята и сестрите си и ако получеше пари от тях, той винаги си купуваше книги.
Дори след написването на „Легенда за разблудната царкиня” той ходеше без чорапи и със скъсани обувки и по цели дни пишеше адреси на вестник „Вардар”.
Тогава Георги Райчев беше писар в Шеста прогимназия. и въпреки, че много малко получаваше, той имаше известни спестявания.
Ние - Димчо, аз и Гьончо Белев вземахме файтон, отивахме при Райчев и след дълги увещания не само го склонявахме да плати на файтонджията, но и да ни отпусне заем с обещанието, че ще се издължим още на другия ден.
Разбира се, Георги Райчев никога не виждаше парите си. И това се повтори няколко пъти.
Димчо беше влюбчива натура.
Един път К. Кнауер си носеше таксата за университета. Ние с Димчо сключихме от него заем и отидохме на гости на артистката М. М-ва.
Още в първите минути Димчо се влюби в М. М-ва и след това започна да й носи книги от университетската библиотека.
И тази история продължи дълго - дотогава, докато в артистката се влюби и един офицер, с когото Димчо един път е имал твърде голямо обяснение, придружено със свиване на юмруци и дрънкане на сабя.
Четири дни, преди да го убият, ние се видяхме на позициите при Савек. Той беше бодър и весел. Приготвяше се да замине в отпуск и беше дошел да си вземе сбогом. Разделихме се братски.
Но на третата нощ след това, когато се водеха страшните боеве и когато аз бях дежурен на артилерийската телефонна мрежа, поради сплитане на жиците, чух от няколко места: „Господин капитан, какво да правим с тялото на подпоручик Дебелянов?”
Тази нощ беше една от най-страшните ми нощи в живота.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 14, 15.10.1941 г.
