Георги Н. Николов

В последно време у нас се случват вълнуващи събития, разнообразяващи скучното ежедневие. Защото не е новина, че и в качеството си на „европейци”, и на рунтави балканци, все сме си ние: най-ниско платени, но най-корумпирани. Умиращи като мухи под рехавия здравен небосвод. С най-много отпадащи от училище деца, но с лавинообразно растяща битова престъпност, която нито един политически алпинист не може да покори.

Впрочем, няма и желаещи да опитат, освен на сладка приказка след преяждане. Думата ни обаче е за водещите светски събития. Едното - посещението на руския патриарх Кирил, какво бил казал и какво му рекъл президентът. То трябваше да засенчи, съвсем преднамерено, грозния скандал около продажбата на ЧЕЗ - България.

Продажба странна, с нови играчи на публичната сцена и с много неизвестни: кой е истинският купувач, стоящ зад фиктивните „бушони” в сделката, кой я финансира и какви крайни последици се очакват.

Спрягат се водещи имена в калния обществен живот, по върховете на който не по-малко кални индивиди правят каквото си щат уж за благото на народа.

Отдавна е ясно, че няма кой да им търси сметка: всички играчи отгоре до долу са навързани, тлъсто опаричени свински черва. Свикнали сме и не се притесняваме, защото знаем, че за електората нищо добро не се очаква.

Страшното е друго - че едва сега, с половин уста, се заговори как енергийният сектор бил в основата на националната ни сигурност. Този факт е плашещ, защото никой не го е коментирал, когато преди години поредното смешно, жалко и алчно правителство го раздели на три чуждестранни компании, без да мисли за последиците.

Нито пък за друго правителство, продало и държавните дялове, с които е можело да се контролира процесът на енергоразпределение. Не сме изненадани, тъй като в днешна България стават чудеса. Например, пак преди време някъде изчезна 1,2 млрд. лв. от уж неприкосновения Сребърен пенсионен фонд, а кой го присвои отдавна вече е заключена тема.

И още: защо продължават срамните договори в златодобива, от който страната ни печели едно голямо нищо. Както с останалите концесии за подземни и надземни богатства, крупни инфраструктури, летища и пр., докато дойде ред и на кърпените ни гащи.

Бедността вече не е пълзяща, а галопираща и някой трябва да е виновен. Оказа се, че сред виновниците са сънародниците ни в чужбина, защото общо в годините продали над 1 млн. недвижими имоти и парите от тях, заедно със спестяванията, взели със себе си. Вместо да ги инвестират у нас, та да им бъдат по-лесно откраднати…

Има и други дунанми: например, Законът за охранителната дейност. Според проекта му не може българските села да се пазят хем от полицията, хем от частни фирми. Сега у нас, по данни от миналата година, работят 130 хил. охранители в над 2800 лицензирани фирми, от които с право на дейност в цялата държава са 1000 фирми.

Броят на тези хора е, за справка, четири пъти повече от армията, в която „дръзко и боеспособно, със завета на дедите”, кретат към пенсия 30 хил. люти солдати. С незаетите си пък щатове полицията е доста по-малобройна от охранителите.

Обременена допълнително и от висше политическо ръководство, административни чантаджии и хора, оперативно неподготвени за длъжностите, които заемат.

Тук именно цъка искрата на раздора. Някои може би си спомнят последните предизборни обещания, сред които и „във всяко село - полицай”. Нищо такова не се случи, защото клетата държава нямала ресурси.

Но пък я е страх, че кметовете, в огромната си част, въоръжени с частна охрана за населените си места, ще се превърнат в самоволни дерибеи. Управляващи еднолично тук и там, загърбвайки пълномощията на държавната власт.

Какви са пък нейните пълномощия? Никакви, обути в празни думи и неслучващи се намерения.

Затова административният феодализъм отдавна е факт, а местният кмет държи ножа и хляба, най-често маскиран като обществена поръчка (за приятели и роднини - б. а.).

Но поне досега в нито едно телевизионно интервю никой не се оплака от частната охрана там, където е факт. Мируват и бандите „неизвестни извършители”, населяващи крайните квартали. Изпонакичени с безброй висящи дела и пробации. Добри приятели на Темида, системно пък изнасилвана от разните си там по длъжност служители.

Тогава, какво да се прави? Кой е верният път, щом полицията не може да се справя и България ще се събуди с частна полиция, със свои правила и начини на процедиране?

Странна е нашата държавка. Водена от либертариански слепци, тя хариза всичко свое в частни ръце с извинението, че не била добър стопанин. Но щом и реалната власт взе да й се изплъзва, веднага нададе вой. Кой ще посочи вярната й позиция върху територията, която все още контролира и как ще се осъществява контролът на практика? Какви ще са людете и защо да се прави въобще нещо, когато те са партийно подчинени?

Отдавна е видно срастването на партийност и държавност. Обикновеният човек е само статистическа бройка, незначеща абсолютно нищо: обезправена, подчинена на борбата за физическо оцеляване и скрита за най-сигурно зад стените на дома си. Интересуваща се какво става „там горе” само на чашка.

България днес е с две лица. Едното, в светлината на историята - славно и достойно. Другото, в ХХI век - смачкано откъм народ като стар вестник. Измъчено. Уплашено какво още има да се страда. И традиционно лъгано, че самото то просперира в границите на уважавана от света държава. Че заплатите били добри, а безработицата - спаднала до 7%. Че може да спи спокойно, защото бъдещото добруване му е в кърпа вързано.

Поредното повишаване на цените заради стойността на промишления ток - в транспорта, храните, битовите услуги и какво ли още не - нямало да се усети. Пък и не било толкова важно за дискутиране, колкото щастливите фанфари как сме фактор на Балканите. Как съседските политици ни целуват ръка и благодарят, че сме се сетили да правим тръбопроводи, магистрали и АЕЦ върху общо финансиране. И с протоколно уважение ни потупват по гърба.

Уважението си е уважение, а българският народ се топи като сняг на слънце. Злите езици говорят, че друг един етнос след 20-30 г. ще се превърне в народ.

Защо да са зли езици, щом фактите го потвърждават? Те за жалост не са радостни: общо 7 014 563 сме всякакви нашенци. Родените тази година са 13 173, предали Богу дух - 21 128, а заедно с този отрицателен растеж не е ясно и колко са посетили Терминал 2 без обратен билет, поради бодящите очите причини.

Пак ще има затворени училища, а кой ще замести тези 25 хил. учители - 15% от всички, в пенсионна възраст, неизвестно. Какво излиза?

Че сме на ръба на демографския срив, след като отдавна стремглаво се търкаляме по стопанското, образователното, законовото и здравното нанадолнище.

На фона на тази картинка не е чудно, че политици от съседни държави бленуват в „духовните си сънища” за все още българското Кърджали. Други мрънкат за някакви добруджански землища, а общо всички комшии нямат нищо против да пораснат териториално за сметка на бай ти Ганьо.

Е, кой както може. А ние какво можем, освен да си налягаме парцалите? Можем ли с празни стомаси, стопени спестявания, загробени права и ритнати по задника национални идеали, да гледаме децата си в очите?

Но те пък, те дали искат да ни погледнат, щом сме такива мекушави баби? Да-а, на маймуни ни обърнахте, политици такива от кол и въже!

Ама, братя, и ние много им помогнахме за това…