Васил Милев

Очите й не бяха на зверче,
човешки бяха - с топлина на глина.
Не дишах, та от мен да изтече
към нея трепет и да си замине.

Ръждиво пухче като детски глас
с внезапна нежност връхлетял душата,
от сладка мъка отмалял съм аз.
Не се плаши - слепят те очилата.

Познавам разни пориви. С перо
съм пускал кръв от старите им вени
на листа бял. За зло и за добро,
така живял съм, топчице червена.

Но сред природата, сред този лес -
същински взрив, събудил естеството,
разбирам себе си и тебе. Слез
при мен, невинност! Моля те, защото…

Защото всичко - радост и тъга,
и ек от вече минала епоха
в разновалентни строфи е загрял
животът ми, превърнат в синекдоха.

…Зелен прибой и рошав пламък ти!
И моя милост - с шапка стар синигер!
Ще станем спомен, с който ще платим
на бъдещето, дето ни намига.