ПРЕДЧУВСТВИЕТО

Весела Страшимирова

В една ноемврийска вечер закъснял пътник бързаше към кея. Край него тичаше кучето му Балкан. То ту го изпреварваше и като го посрещаше, жално скимтеше, ту оставаше назад, разтваряйки широко ноздри, душейки въздуха, сякаш ловеше с вдигната нагоре муцуна някаква тайнствена следа. Цял осветен, италианският параход „Сперанца” се готвеше да отплува от бургаското пристанище. От двата му комина се издигаха струи дим и се разпиляваха във високото звездно небе. Пътникът се отправи към стълбата, когато с един скок Балкан му препречи пътя, лаейки с всичка сила.
- Хайде, Балкан, мирно! Ще пътуваме.
И както държеше в дясната ръка ръчната си чанта, с лявата пътникът погали кучето, изкачвайки се. Тогава то яростно залая и захапа дрехата му.
Побесняло ли е? Инстинктивно той се отдръпна назад, отпъждайки го. Слезе на кея, направи две-три крачки, като помисли с хитрост да го отстрани. Но когато се спусна бързо към стълбата, кучето наистина като бясно се хвърли насреща му. После легна до краката му, тъжно и умолително го загледа и зави злокобно. Тъй предано го гледаше то, че пътникът се смути:
- Това куче винаги ми е било другар и никога не ми е правило така. Винаги ме е слушало. Да го послушам ли и аз сега?
И той махна с ръка, обгледа парахода, който шумеше от приятната тревога на отпътуването, и тръгна обратно към града.
- Доволен ли си, Балкан?
Кучето съвсем се промени: весело скимтеше, тичайки наоколо му, заобикаляйки го в зигзагите на своята обич и радост.
- Чудно животно, наистина!..
Когато бяха при вратата на пристанището, сирената на „Сперанца” продължително изсвири, сякаш го викаше. Бодрият и ясен звук настойчиво напомняше:
- Заминавам, заминавам. Утре ще осъмнем край друг бряг, не, само сред море. Сбогом, довиждане.
Пътникът се обърна и почти със съжаление погледна назад: параходът се бе отдръпнал едва от кея. Как бавно се отделят параходите от кея. Почти с усилие. Но как стремително поемат своя път, веднъж излезли из оградата на вълнолома. Мястото на отпътувалия параход ще стои малко празно и после ще бъде заето от друг параход. И така до безкрайност по всички кейове по света. Но защо Балкан зави тъй тревожно. Мълчи, Балкан!
Сирената на „Сперанца” замлъкна. Млъкна и Балкан. И между двете червени светлини на вътрешните фарове, „Сперанца”, светнала празнично, бавно премина.
- Хайде, Балкан. Колко ли ще се учуди Мария, като види, че не съм заминал. Ела, ще й се обадим - тя не си е още легнала. Тя ми каза, че ще чака на прозореца си, докато лампите на „Сперанца” изчезнат от хоризонта.
Те тръгнаха по безлюдната улица. Ето къщата на неговата любима. Тя е горе в стаята си, прозорецът свети. Пътникът леко изсвири. Младо момиче се показа на прозореца. След миг той беше горе.
- Защо се върна, Владо?
- Домъчня ми за теб, поисках още веднъж да те видя, преди да замина, каза той през смях.
- Но параходът вече е при изхода на вълнолома, мой пътешественико! А знаеш ли, делим се за малко, пък плаках, тъй ми беше тежко, сякаш за Америка ще отпътуваш. Добре, че се върна. Но кажи защо?
- Подчиних се на Балкан. - И той й разказа за странното държане на кучето.
- Наистина, чудно - каза тя, - но добре си направил. Балкан те обича не по-малко от мен.
И тя се притисна към него, гледайки го със същия предан поглед, с който го бе гледало кучето. И той целуна с предпазлива нежна целувка тия очи, като че се докосваше до кадифени цветове развълнуван и богат от толкова много обич.
Мария се отдръпна бавно от прегръдката му, отиде до прозореца, разтвори го.
- Каква тиха нощ, тъкмо за пътуване, - каза Владо, гледайки лампите на парахода, устремени на изток.
- Никога не е късно да се пътува - отвърна Мария, и се засмя, щастлива, че той все пак е при нея, а не на път.
- Никога не е късно и за целувки - каза той, засмивайки се със същия щастлив смях и затвори прозореца.
Навън остана високото звездно небе, резкият студен дъх на ноемврийската мощ и пътят пред лампите на „Сперанца”.
… Един час по-късно. Над малкото градче на северния край на залива се изви силен вятър. Изведнъж морето запя на хиляди гласове.
Във втория етаж на голяма дървена къща един мъж внезапно се събуди. Къщата скърцаше с всичките си дъски като кораб, който се върти около котвата си при бурно море. Мъжът скочи от леглото, бързо се облече и приближи до прозореца.
Небето на запад беше още звездно, виждаха се светлините на Бургас в дъното на залива. На изток се замъгляваше. Бяло-сиви воали се спускаха един след друг, късани и пилени от вятъра. Високи вълни се разпукваха и пяната им хищно светеше с блясъка на големи алчни зъби. Един параход влизаше в залива, друг излизаше от светлината на Созополския фар към открито море.
Мъжът запали лампата. Беше точно полунощ. Той предпазливо се докосна до рамото на младата жена, която спеше върху широкото желязно легло. Тя отвори очи, усмихна се все още през сън.
- Има буря - каза той. Стани, ще слезем долу.
Тя скочи бързо. В един миг се облече и взе малкото едногодишно момиченце, което лежеше на нисичката маса до леглото. То спеше все още. Може би тая разклатена от урагана дървена къща да беше голяма люлка, а дивият вятър, който искаше да изкърти врати и прозорци и да нахлуе вътре, да бе най-добрият приспивател, засвирил чудната песен на морската буря. Детето не знаеше, че на открито море кораби са заварени от нея. Ето, звездите и на запад изчезнаха. Бели парцали сняг западаха. Небето изведнъж плътно се притисна към морето. И облаците се смесиха във вълните.
В долния етаж, в стаята с най-малкото прозорци (старите дървени къщи имат тъй много прозорци) се бяха струпали, полусънни, изплашени всички обитатели на къщата. Фаровете потънаха в снежния хаос, светлинките на парахода изчезнаха. Страхотен мрак, прорязван от бялата фосфорна пяна на разпукани вълни, и стихиен вятър, късащ от облаците големи парцали сняг.
Светлинните на двете лампи, поставени върху скрина, потреперваха безпомощно, откачен дървен капак се хлопаше, всичките дъски стенеха. Голямата крайбрежна къща се люлееше, като че всеки миг щеше да бъде изтръгната из основи и захвърлена в морето. Едно десетгодишно русокосо момиченце изплакваше при всеки по-стремителен напор на вятъра, притискайки силно ръце към лицето си, като че ли да се зашити от ужаса, който беше зад стените на къщата. Кандилото гореше пред образа на Божията майка…
В морето имаше мъже, силни и смели, които се бореха за своето право на живот. Право на живот?… В едно мигновение всичко можеше да се разпилее пред дивия устрем на необузданата стихия. И надеждата, която винаги плува над вълните, в тая нощ, може би, умираше. Вятърът и морето беснееха в диво заклинание. Срещу кого?…
Към 1 1/2 часа след полунощ. Моряците войници при поста Емине седят в своята стаица и се вслушват в страхотния вой на бурята. Вратата се отвори. Цял обсипан със сняг, влиза старшият войник.
- Кораб вляво от Месемврия.
Всички изохкват:
- Кораб!… По това време!…
Най-младият се обръща и скришом от другите се прекръства. Двамата моряци излизат и след малко се връщат.
- Не се вижда вече, мъглата го скри. И моливът отбелязва с груб неравен почерк: „В 2 часа корабът се скри”.
Всички седят мрачни около нажежената печка, вслушват се с тревожно напрегнати лица: там в морето има борба на живот и на смърт. Кой ще победи?… В отвесния бряг не вълните, а самото море се ломи. Тук, при скалистия завой, който се образува от последния склон на Стара планина, потопила каменна гръд в морето, водите са дълбоки и неспокойни. Но сега?…
Старият войник стисва несъзнателно юмрук, по изгорялото от слънцето и вятъра лице минава мигновена тръпка. После чертите окаменяват. Само погледът е вперен неподвижно. Часовникът като че ли е спрял. Най-младият войник долива зехтин в кандилото, слага ново фитилце и молитвена светлина затрептява върху книжната икона на св. Никола.
Загръщайки се в шинелите, всички излизат навън. Светлината на фара блясва, но като пречупен меч пада и угасва всред хаоса. Снежни иглички се забиват в очите, които напразно се взират. Изведнъж, ясно и рязко, сред ураганния шум, проехтява гръм.
После остава пак воят на вълните и зловещият грохот на вятъра.
Войниците неволно вдигат ръка и се прекръстват:
- Параходът е загинал.
Това беше взрив от машините. Ще се спаси ли някой?… Не се ли чуват писъци и викове?
Не, това са само странните стонове на вятъра, който притихва за миг, за да политне с още по-дива стръв. С приведени глави и с предпазливи стъпки, както се пристъпва при мъртвец, войниците се прибират вътре. По обсипаните със сняг шинели се оцеждат капки, сякаш сълзи за незнайните жертви на бурята. И грубият неравен почерк отбелязва:
„В 2 часа и 25 минути след полунощ силен взрив откъм морето, в посоката дето корабът се скри”.
Настъпи утро. Сиво, мрачно утро след буря, но все пак утро. За живите. Развълнуваното море бавно се успокояваше. Върху мъртвите води водовъртежите очертаваха пенливи кръгове. Дебела снежна покривка застилаше крайбрежието. Саван, който смъртта бе хвърлила, преминавайки тая нощ оттук.
Скалистият старопланински склон Емине, бял и безмълвен, се издигаше, както винаги, непреклоним над водите, дето изчезна „Сперанца”.
Какво бе станало с моряците? Навярно те са били вързани един о други, за да не ги отвлече вятъра, а пътниците заключени в кабините си. Когато избухна внезапна буря, параходът не е могъл да се върне назад. При завой грамадните вълни, биха го преобърнали. И той е следвал пътя си на североизток, срещу вятъра и вълните. А после… преобърнати от някоя водна планина, машините са се спукали с оня страшен взрив, който чуха постовите войници, и той разрушен, е потънал. Този взрив беше последният земен знак на парахода. Нито късче от него да плува по вълните, нито някой труп. Водолазите, които по-късно дойдоха от Цариград, напразно търсиха. А на парахода е имало и каса с много злато. Но морето не даде това, което е било само нему обречено. То не отбули тайната на „Сперанца”, тайна на страшните подводни пещери…
Когато на утрото, след бурята, господарят на Балкан научи за гибелта на „Сперанца”, той повика кучето си.
- Балкан, мое предано куче, благодаря ти, че ме спаси.
И той се наведе и с двете си ръце го заглади по муцуната. Голямото бяло куче с мека като кадифе козина, го гледаше радостно със своите умни кафяви очи.
Мария се почуди, когато видя своя любим да иде тъй рано. Вечерта те се разделиха малко преди полунощ. Но тя веднага се затича към него и извика:
- Добре, че не отпътува снощи! Каква страшна буря избухна. Цяла нощ не спах…
- Мое дете - каза Владо бавно. - Параходът, с който щях да замина, е потънал.
- Потънал?… И ти щеше да пътуваш с тоя параход.
И ужасена от мисълта за не щастието, което е дебнело тъй наблизо, Мария заплака с изобилни сълзи.
- Защо плачеш, Мария. Нали аз съм при теб?
- А екипажът, пътниците? Какво е станало с тях?
- Безследно изчезнали.
- Ако не беше Балкан! Изведнъж Мария се развика:
- Балкан, Балкан! - И тя се спусна надолу по стълбите.
Балкан се втурна с весел лай към момичето. Мария се наведе към него, обви шията му с ръце и притисна лице към топлата муцуна.
- Балкан, как ти предусети гибелта, която хората със своя разум не можеха да предвидят. Как те обичам, Балкан!
- А мене? - каза пътникът от параход „Сперанца”. - Аз ще те обичам с нова, по-хубава и по-силна любов. Защото от днес започвам втори живот! И него искам да изпълня само с обичта си към теб. Кое друго може да осмисли живота тъй както любовта?
- Кое може да осмисли живота ми? - каза Мария и се засмя. - Ах, аз никога не съм имала време да мисля за това, защото всякога моя мисъл почва и свършва с тебе. Когато бъда твоя жена, аз още по-малко време ще имам да мисля въобще, защото ще трябва тъй много да се грижа за теб, да те заобиколя, проникна с всичките тия дребни и мънички грижи, които са нежният пух на птичето гнездо. Моята жива мисъл - това си ти!..
И те стояха трима: мъжът, момичето - кучето, свързани помежду си с тайнствената неръкотворна верига на любовта, която често пъти е най-верния пътеводител към щастието.
Чудни неща има в живота. И знаем ли ние къде ще дойде помощта или гибелта? Разумът не мълчи ли безпомощен пред инстинкта на сърцето?
Фаровете на св. Анастасия и Созопол все така просветват нощем над красивия заливен път. Емине все така се издига, отвесен и рязък, по непреклонна воля над вълните. Волята на човека, който въпреки всичко, пътува срещу неизвестността. Ако смъртта е неизбежна, животът е тъй много щедър. Когато морето притихне и се избистри, хоризонтът тъй неудържимо мами! Надолу, в подводните скали навеки е включен железният скелет на „Сперанца”. На мачтата й се е веело знаме, като символ на вяра и победа. Пъргави моряци са бдели по местата си. И в един порив на необузданата стихия, всичко това изчезва. Колко много планове, радости и скърби почиват заедно с разрушения кораб! Една удавена надежда. Но колко други плуват към Колхидата на бляновете, за да гонят тоя мираж който непрекъснато увлича напред и който рано или късно извежда пред един гроб. Къде? - не е ли все едно? Да украсим тоя път с блясъка на възторга, да го обвеем с чара на любовта, не е ли това най-голямата земна мъдрост? А гибелта винаги е тъй близка! Предупредителният вик, откъде ще дойде той?..

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 11, бр. 10, 1934 г.