Недялко Чалъков

През есента на 1973 година михайловградчани честваха 50-годишнината от Септемврийското въстание. Очаквахме от София голяма група писатели и поети, които щяха да посетят и Лом.

В семейството бяхме решили да поканим на гости мои приятели-поети. Съпругата ми отишла на пристанището, за да купи предварително заявения сом. Той се оказал обаче по-голям от нея. Едва го домъкнала до вкъщи. Тъщата ми и тя се разтичала. Поръчала печена телешка глава, пълнена с езици, специално приготвена от Марин Ефремов - един от най-близките хора на семейството.

Групата поети и писатели пристигна от София, водена от Матей Шопкин - тогава Секретар на Съюза на българските писатели. Не си спомням по какви причини Матей не дойде в Лом. Приятелите с радост приеха моята покана.

Тръгнахме следобяд с пет коли за дунавския град. Когато приближихме, дърветата от двете страни на булеварда с леко пожълтелите листа, ни напомняха за есента. Колите спряха пред дома. Учуден бях, когато всички тръгнаха след мен и нарушиха протокола.

Съпругата и тъщата ми, вече подготвили обяда, ни очакваха. Сърдечно усмихнати, настаниха всички гости около масите в хола. Беше подредено като в най-шикозните ресторанти: бели покривки, кристални сервизи, сребърни прибори… И покрай цялата тази изтънченост, разкошни цветя освежаваха пищната трапеза.

След поканата за обяда, се вдигна първият тост за гостоприемните домакини. Сервирахме паниран сом и печена телешка глава. И тостовете се увеличиха. Лееше се руйно лопушанско вино.

И всички запяха: „Хубава си, моя горо”, а след нея - „От как се е мила моя майно льо, зора зазорила…” Усещах как кипи кръвта ми на българин. Колко много бях щастлив в този миг. В дома ни се бяха събрали най-добрите поети на България…

Слушах стиховете, които рецитираха. Те бяха тъжни изповеди. Мислех си, колко малко му трябва на поета, за да открехне своята душа. Забравиха протокола и останаха верни на себе си. Редяха се стих след стих. Бяха минути на откровение. И едва ли някога ще забравя този щастлив миг от живота си.

Мракът се спусна над града. Но една светлина огряваше душите ни - на поетичното вдъхновение. Някои от поетите дори от умиление накрая се просълзиха. Спомням си: Воймир Асенов, Петър Парижков, Велин Георгиев - мои добри приятели, колко много се вълнуваха преди раздялата.

Късно колите потеглиха за София. Но аз дълго през нощта не заспах. Застанал на балкона, поглеждах изгрялата месечина, която светеше на небосклона. Градът, блеснал от уличните лампи, изглеждаше тих, като потънал кораб под водите на река Дунав.