Филип Хорозов

ТЪГА ПО ПЕСЕН, КОЯТО НЕ ИЗПЯХ

Отмини ме този път.
Замени ме с някоя пътека,
където не е стъпил никой още -
попитай птиците - те знаят.

Попитай птиците, песен.
Тихичко стъпвай по клонките.
Струните са тънки, мила моя -
отмини ме този път.

Ти искаш много неща,
даже есените да забравя.
Безнадеждно и безкрайно питаш -
не мога да говоря за тъгата.

Кръвта ми ръждясва от мисъл.
Главата ми дотежа от небе.
Мили мои, незапомнени, забравени,
аз не мога да плача за вас.

Не мога! И по тебе, песен.
Пътищата не обичат сълзи.
Ако те запея - ще ми е криво.
Затова отмини ме този път.

МОНОЛОГ НА КОНЯ

Не се предавам още
на тази каруца.
Имам чест, уважаеми!
И какво ли още имам:
четири оръфани копита
с две подкови,
дебела козина
за камшичен път.
Спомени - конски за юнаци
и живи коне…

До есента каруцата
ще остарее, ще се разпадне.
Аз също ще остарея.
Стопанина задух ще хване
и ще легне от мъглите.
После сняг ще завали.
Искам само да ме подковат.
Ще се разиграя и от умора
ще падна пред вратата.
Вместо плач снегът
ще се топи в очите ми.
Аз имам чест, уважаеми…

МОНОЛОГ В ЕДНО АТЕЛИЕ

Не обичам натюрмортите.
Зная, че една усмихната диня
не може да възвърне лятото.
Нито състоянието.

Не обичам натюрмортите…

Учителят ми по рисуване -
оня неосъществен Пикасо,
дългучът със счупения молив,
всяка седмица ни караше
да носим по нещо:
круши, дюли, орехи…

Слагаше между тях
някое увяхнало листо
и казваше: Рисувайте,
искам натюрморт.

Всяка седмица. После
хрускаха плодовете на нашата
о с ъ щ е с т в е н о с т
в учителската стая.
Оттогава мразя плодовете рисувани…

Натюрморт със семчици.
Натюрморт с риба или рак.
Безпомощност с две леви ръце.
А толкова исках човешка ръка
да рисувам или прегръдка…

Остави този натюрморт.
Продължавай да рисуваш момичето.
Тя отиде да набере жълти листа.
Като си дойде,
може нещо друго да си кажете
и за есента…

***

На Стоян В.

В такова време не идват гости.
Каквито и да са. Дори непознати.
Намират си пейка или любима,
стара кръчма и нещо друго.

В такова време не идват мисли.
Прииждат като зимни единаци,
шумят в ушите ми, бъркат
с ръка по очите…

А писма отдавна не съм писал.
Даже мама не знае къде съм.
Точка, тире, точка. Морзът не работи.
Остаря и тази азбука.

Напук на добрите години
посивявам активно, професоре,
напук на зеленото в мене
и на момичето, което ще ме залюби…

Иначе нощите са много дълги.
Толкова цигари съм изцедил,
подредя ли ги една след друга,
кълбото земно ще обходим.

Ще обходим. Ще намерим.
И все за бъдещето ще спорим.
С този, когото чакам да дойде.
Все за бъдещето. В сегашно време.

***

Тревата вече не боде.
Тревата отдавна е подгизнало сено.
Нещо джафка под краката ни -
кал от нашите чувства.

Раните са много, но не болят.
Раздираш си ризата - редовен ритуал.
Обличаш ми раните, да им е топло.
А превръзките, пощурели от вятъра,
белеят като знамена за капитулация.

С това школско смирение
и чувство за отговорност
поне един от нас не посмя да каже
„Отивам си”.

А си отивахме всеки ден по малко.
Момчето стана мъж, момичето жена отдавна.
Вината ни всъщност беше в нашата невинност,
оттогава очите се разминават.
Никой нищо не казва.
Научихме се на безмълвна механичност.
В калта от подгизнало сено
се търкалят смачканите ни чувства.
Като на милосърдна сестра се моля -
намери някак сили да си отидеш.

Имам много рани, нека малко поболят…

НОЩНО ПЕЕНЕ

Все за една улица говорят тези песни.
Все за едни момчета и някакъв барабан.
За раздяла без сълзи на непозната гара,
за скършена китара, за последно докосване.

Не се говорят песните, пеят се.
Пеят се на висок или тих глас.
Понякога можеш да поплачеш с песента,
позволено е,
но не се говорят и не се обясняват.

Но песните не се и пеят, нека се доуточним.
Те се носят като рана, като жерав -
политат наесен и оставят крило или шепот.
И ние се чудим
защо
на китарата
струната е скъсана.

Тя е скъсана - струната, Булат Окуджава!
Ти само движиш пръстите си.
За раздяла без сълзи на твоята гара
и ние понякога мислим и пускаме грамофон.

Не… Войната не е романтично животно.
Нито пък е пореден кадър от измислен филм.
Няма вътрешни и външни метафори войната -
на китариста дясната му ръка е протеза.

Ние мислим само и отглеждаме гълъби,
стреляме ги със собствено чифте.
Ядем се после, ръфаме се
и войната
от твоите песни
ни служи за фон.

ДУМИ ЗА АРГИРИС

Сред мъртвите поетът
идва с бяла риза.
Един миг - време, превърнато в поглед.
Птичи полет и вик на звезда:
умиране без избор на място,
любов до полуда, без прилагателни.
Винаги има за какво да умрем…

Една родина ще носиш в кръвта си,
седем рани по тялото, лай на кучета.
Лекарите, светии на живия разум,
ще забранят даже да танцуваш -
сърцето трябва да се пази…
Ах, наистина трябваше да се пази сърцето,
но това вече няма значение…

Някъде по високите гори
момчета свиреха със сазове.
Един миньор
и ти
с още един поет
танцувахте за вечния мир по света.

А как те гледаше Русата лястовица
от ъгъла на живото ни полезрение -
отдадена, отлитаща и вечна…
Ти откъсваше листо от здравец
и кичеше с тайнствено движение косите й.
Не ме целувай по завоите -
казваха сякаш очите ти…

А животът е хаос от завои.
Едва ли всички те заслужават внимание.
Така че позволи да ни целуват лястовици -
отдадени, отлитащи и вечни.
Някъде там след завоите започва болката
и спомена за мъртвите поети с бели ризи,
със седем рани по тялото и лай на кучета.

За живите остава търпение
и здравец…

ГРАМОФОН

Бърза иглата,
прескача думички,
малко мелодийка,
бърза да надскочи себе си.

Песента е една.
Без тия думи,
без тези звуци
се получава Нищо.

Според тебе
това е равно на успех.
Даже модно е
да си казваме нищо.

Нека си прескача иглата.
Думите нека ги няма,
звуците също.
Само намерението…

Да, намерението,
виж, това е нещо друго.
Аз съм за цялото
и за тялото изцяло.

И за главата, косите ти,
краката и очите,
дъха на поникващото лято,
за утринния дебют на слънцето.

Сбогом, недоказани мълчания.
Гръм удари високото дърво.
Говори ми се, искам
песен да послушам.

А иглата прескача.
Дращи по възела на нерва.
Сбогом, влюбчиво намерение.
Аз отивам да довърша своето.