Иван Енчев

Ситовския надпис

На 8 ноември 2017 г., сряда, на връх Архангеловден с краеведа Тянко Вълчинов тръгнахме към Ситовския надпис. Не да го разчетем, разбира се, а само да се докоснем до античността поне с поглед. Знаем, че Ситовският надпис е открит за научните среди през 1928 г. от археолога д-р Александър Пеев от Пловдив. Вече цели 90 години именити археолози, историци, езиковеди все не могат да разчетат текста. Възможно е да е тракийски, келтски, сармато-алански или славянски. Може да е на повече от 5-6 хилядолетия.

На Ситовския надпис са посветени три от общо 62 статии от авторитетни специалисти в сборника „Тайните на вековете”, издаден в Русия /Изд. „Млада гвардия”, Москва, 1977 г./. Тази антология на тайнствените случаи по целия свят е издадена и у нас. /Преводач Гено Ц. Генов. ДИ „Техника”, С., 1982 г., 396 с./. Статиите са: „Каменната загадка на Родопите” от Стефан Христов, „Безименният „родопски автограф”, от к.и.н Г. Босов, и „Ще заговори ли „каменният автограф” от проф. А. Титов, езиковед.

В уводната част на статията  „Каменната загадка на Родопите” авторът Ст. Христов пише: „Загадъчният паметник от миналото, за който става дума по-долу, може с право да бъде сравнен с такива археологически чудеса, каквито са великаните от Великденските острови, огромните рисунки на животни и насекоми в пустинята Наска, Баалбекската веранда и т.н.” Той посочва част от доклада на археологическата експедиция, водена от д-р Александър Пеев през лятото на 1928 г. и коментира характера и значението на неразгадания древен надпис…

Нека да се върнем при нашето пътуване към Ситовския надпис. Беше облачен есенен ден. От Хасково тръгнахме в 10 ч. След около един час пресякохме южния Пловдив и по Коматевското шосе завихме наляво към Родопите. Оставихме зад гърба си зеленчуковата борса в с. Първенец. Не свихме на изток към „виладжийското” с. Марково, а продължихме по стръмното шосе към „бунтовното” с. Храбрино. И оттам нагоре се гмурнахме в един пухкав облак право към сърцето на Родопите. Позаблудихме се из гъстата мъгла към с. Бойково, но с помощ от местните селяни се завърнахме по шосето към с. Лилково в дълбокия речен пролом. По-късно налучкахме и разклона за с. Ситово. Пък пътят - само за джипове и камиони! Добре че бяхме тръгнали с една стара руска лада, всъдеходна като родопски катър. Неусетно се възвисихме над есенния облак. Баш по пладне се озовахме в центъра на Ситово.

На празното площадче с овехтяла асфалтова настилка, закърпена тук-таме като стара протъркана овчарска абичка, ни посрещна гостоприемно едро куче. Хем върти миролюбиво опашка, хем посяга да ни целуне ръцете, сякаш сме му най-скъпи гости. Пък очите му - самата човещина! Да имаше ръце, сигурно щеше ни поднесе хляб и сол като самопровъзгласил се губернатор на ничия земя. Наоколо жива душа не гъкваше. Оглеждаме се за някого, за да го попитаме къде, аджеба, се намира древният Ситовски надпис. Гостолюбивото куче ни се радва, усмихва ни се, ама нали си няма говор, горкото, не може да ни упъти. Отстрани по вратите на стара сграда, уж магазин или нещо като сладкарница, висят катинари.

Селото хич не е малко за тази котловина между извисените отвсякъде склонове на Родопския рид Чернатица. Къщите са застроени по двата насрещни ската към клокочещата рекичка с бели камънаци. Надвесват се една зад друга като в огромна художествена инсталация, композирана от художник-импресионист с твърде смел размах и въображение. Красиви са - от гиздави, по-гиздави! Съградени с мерак хем преди миграцията, хем и подир демокрацията - с каменна зидария и покрив от родопски тикли. Сега са празни като хамбари без дъно, дето се вика. Над комините на повечето от тях вместо следа от пушека на бумтяща балканджийска печка се развява националният ни флаг. Да се чуди човек дали да се възхищава или да викне да заплаче с глас. Такава накичена безжизненост е трудно да се опише, без да изхлипаш от мъка и обида за съсипията на красивата ни Родина.

Наоколо всичко е занемяло. Сякаш гледаш миражен селски пейзаж, който хем е безмълвен, хем пищи в душата ти като подхвърлено бебе пред вратата на близката църква „Св. Петка”. Тя се издига като средновековен замък на една скала над близката рекичка. Високо разкривено стълбище от големи плочи води към храмовите двери. Уви! И божият храм е заключен с грамаден катинар и ръждясали синджири. А е построен в далечните години през османската робия, когато селото е кипяло от живот с всякакви християнски и народни празници.

С ужас забелязваме, че е спукана предната лява гума на колата ни. Сигурно е  от назъбеното шосе. Крикът ни се оказва повреден. Мобилният телефон няма обхват! На всичкото отгоре сме гладни като вълци. Бяхме тръгнали без храна. Кой да ти предположи, че ще попаднем в такъв вълчи капан. Обиколихме пеша половината село. Джан-джун не се чува. Спукана ни е работата!

Изведнъж из близките небеса от изток се зачу бумтеж на мотор. Докато си мислехме, че е хеликоптер, иззад стръмния завой се спусна един камион, натоварен като за последно с дълги борови трупи. Тутакси спираме шофьора като същински пратеник небесен. Питаме го къде е Ситовският надпис. Обяснява ни услужливо, както би сторил всеки родопчанин: „Такъв стар надпис няма никъде по света! Пък и селото си го бива! През 2015 година Ситово е класирано на първо място в конкурса за най-красиво и малко известно място в България. На 1280 метра надморска височина е. Същински курорт! Зимата - мека. Лятото - прохладно! Преди години тук живеели към 1800 жители. Сега през лятото идват временно към двеста-триста човека, пък през зимата остават съвсем малко хора. Старите къщи са към 180, а новите вили - сигурно гонят двеста. Ние малко се усъмняваме в цифрите, но учтиво мълчим. Уважил ни е човекът. Зарязва си обедната почивка заради нас. Сигурно е с тукашен корен. Ако беше някой друг, отдавна да е избръмчал надолу по пътя си към Пловдив. А той започна да ни помага да сменим спуканата гума на колата. Работеше хем с ръце, хем с уста. Не спираше да ни разказва за околността.

Посочва ни с ръка нагоре, където на километър-два се намира прочуто аязмо с лековита вода за кожни болести, за очи, за уши. Дори Баба Ванга го препоръчвала! Там е издигната още в стари времена черквата „Св. Богородица”, където правели голям събор на празника на селото - 15 август.

Усещаме неговата гордост, че сме уважили тази „екзотична дестинация”, както би се изразил всеки добросъвестен агент на авторитетните туристически агенции по света.

Шофьорът ни разказва, че още по-нагоре в планината са руините на древната крепост Щудград. Местните родопчани наричали мястото Щуда града. Името му в превод означавало каменен град. До крепостта личат следи от стар римски път към Асеновград. Мястото е с много силно енергийно излъчване. Някога там имало тракийско светилище, което се свързвало на изток с другото тракийско светилище на Белинташ. Току добавя някак срамежливо: „Ама по-добре да не бъхтете пътя чак до там, за да не се ядосвате и вие като мене. Доста е съсипано от иманяри и всякакви простаци. Унищожили са една каменна скала като квачка с пиленца, змия и стрелки, които сочели към Ситовския надпис.”

Ние и без това не смеем да затъваме повече в планината, защото вече нямаме здрава резервна гума на колата. Тръгваме след камиона по шосето надолу. Шофьорът ни посочва къде да спрем. На малка отбивка в ляво от пътя има неголяма указателна туристическа табела, но ние на идване към селото не сме я забелязали в мерака си по-скоро да се докоснем до античността. /Преминали сме покрай нея транзит като край демократично закритата гара Златарица по изоставената ж.п. линия Горна Оряховица - Лясковец - Елена/.

Засилваме се да вървим по почти отвесната стръмнина към Ситовския надпис. Стълбичките само в началото на пътечката са що-годе здрави. По-нагоре са били изровени направо в ронливата пръст. Накапалите листа ги закриват. Изкачването хич не е пригодено за нетренирани хора. На едно от многото завойчета съзираме полуизгнила обяснителна табелка, подпряна, а не закована, на чаталестия дънер на криво дърво - аха да падне. Нагоре вече няма нито някакви стълбички, нито упътване къде точно е надписът. Тия петдесетина метра по стръмния склон ни се струват като километри. Крачим с изнемога нагоре, пък се чудим как ли ще се върнем надолу. Ако не бяхме толкова упорити, можеше и да не видим надписа сред огромния каменен масив. След доста лутане, спираме пред изсеченото в скалата навесче, приличащо на „стаичка”. Местните хора по онова време го наричали „еврейското дюкянче”, защото предполагали, че надписът е знак за скрито голямо съкровище. Взираме се нагоре. Усещането ни е неописуемо с думи. Човек не всеки ден се докосва до самата античност.

Не се наемам да правя фриволно описание на уникалната загадка. Нека читателят да пие направо от чистия извор, вместо да му се предлагат жълти шербети с лъскави етикети от измишльотини. Ето извадка от доклада на първооткривателя д-р Александър Пеев, цитирана в статията на Ст. Христов „Каменната загадка на Родопите” :

„При по-внимателно вглеждане в южната стена на „стаичката”, която е всъщност почти отвесна и гладка естествена скала, открихме, че на около два метра от основата на скалата е изгладена много добре с длето една ивица, един вид лента, с широчина на западния край 30 см и на източния - 23 см, цялата дълга 2,60 м. На тази ивица по средата има врязани някакви неразбираеми знаци. Това безспорно е интересен надпис, издялан от човешка ръка, на език и азбука, които още не са ни известни… Надписът напомня т. нар. рунно писмо, с което си служели германските народи, преди да попаднат под културното влияние на Рим… Северно от тази кухина и по на изток има голям неравен каменен блок, който служи за източна преграда на „стаичката”. Обаче какво бе нашето учудване, като открихме, че зад този каменен блок в естествената скала, която образува южната стена на „стаичката” и продължава на изток на същата височина, е изработена изгладена ивица за надпис с височина 23 см и дължина 80 см. И тази ивица има издълбани отдясно наляво докъм средата знаци…Този завършен и добре запазен надпис, който несъмнено крие ценни сведения за далечното минало на нашата страна, заслужава сериозно внимание и проучване. Ако нашият родопски надпис принадлежи на древните траки, което е най-вероятно, той ще хвърли нова светлина върху тяхната културна роля на Балканите в дълбока древност.”

Науката все още не е прибавила нищо категорично  към този текст на първооткривателя.  Който има очи - гледа. Който има душа - чувства. Който има знания - предполага и доказва с убедителни факти…

ПОСЛЕПИС КЪМ ПЪТЕПИСА

Следващия ден на главната улица в града запитахме тоя-оня какво знае за Ситовския надпис. Първата жена бързешката отсече с усмивка на клюкарка: „За ситовското сирене ли ме питате? Бива си го.” А един брадат мъж ни каза: „За ситопечат ли става дума? Не разбирам от печатници.” Трети ни погледна с неудобство: „За Мадарския конник ли е въпросът?” Друга жена отговори присмехулно: „Абе вие да не сте тръгнали за Перперикон. Там има всякакви тракийски находки и артефакти. Сверете си компаса, господа!” Някой ни пращаше към Ситняково. Друг - към Силистра. Трети - към Ямбол. Четвърти: „Абе питайте някой поп. Само старите попове може да ги знаят тия ситни надписи. Нали четат стари кондики.” Доста хора ни вземаха за събирачи на маскирана милостиня и бързешком ни заобикаляха. От всички запитани само един ни рече: „Ситовският надпис е в Централните Родопи. Световна антична мистерия! Ама ние, българите, не знаем как да харчим древните си ценности. Не вземаме пример от хитрите гърци, дето трупат милиони от всяко камъче, което може и да не е помирисвало Древна Елада.”

Изпратихме го със съучастнически усмивки и спряхме нашата импровизирана анкета. Дано не сме прави, но заключихме, че само около три процента от българите поназнайват нещо за Ситовския надпис - тази уникална археологическа антика в България. Домораслите ни туроператори дори и през плет не са чували за подарената ни от Бога хилядолетна находка. А всяка уважаваща себе си държава би се гордяла с подобна античност. Дори би припечелвала не малко валута от интелигентните туристи от цял свят.

Вероятно не са необходими чак толкова големи финансови средства, за да се обновят някакви си десетина километра път пред селото. Един по-надежден мобилен оператор би спомогнал за възраждане на този дивен родопски кът. До самия Ситовски надпис може да се изгради трайно стълбище с парапети. Подстъпът би могъл да се пригоди и за посетители с увреждания. Общината може да кандидатства за някой Европейски проект, който да финансира съживяването на тази изключителна забележителност. Ситовският надпис е една от тайните на световната човешка цивилизация. Със своята уникалност цялата околност заслужава да се превърне не само в атракция за културен туризъм, а и в база за целогодишен отдих. Защо археолозите, общината и държавата пропускат да осъвременят едно общочовешко богатство в Родопите? Защо България нехае за това свое хилядолетно археологическо съкровище, което се намира само на трийсет и няколко километра южно от Пловдив???