140 години от Освобождението на България

Лалка Павлова

Сто и четирсет години!
Костници, паметни плочи, братски могили -
по площади и паркове,
по планинските тесни пътеки
и оная страхотна балада за „низшите чинове”,
дето останаха в Плевен навеки…

487 години, под унизителния и унищожителен ярем на робството, Плевен очаква мига на своето избавление. В тези мъчително дълги векове на грозни изпитания надеждата има едно име: „Русия!”

Нищо в този свят не е случайно!

В продължение на три века (ХVII, XVIII и XIX), Русия води 12 войни с Османската империя. Дори числото им носи своите внушения - чашата на изпитанията трябва да бъде изпита до край, защото робството не е просто робство на един народ над друг, но и на една вяра над друга. Може би и затова победна се оказва тъкмо 12-тата - войната от 1877 / 1878 година.

Нищо в този свят не е случайно!

Сто и четиридесет години ни делят от онзи знаменателен ден, когато в 17 часа на 19 февруари (стар стил) в Сан Стефано (сега квартал в Истанбул), граф Игнатиев и Александър Нелидов, от руска страна, и Савфет Мехмед паша и посланикът в Германия Садулах бей, от страна на Османската империя, подписват Сан-Стефанския мирен договор и възкресяват България на картата на света.

Датата сякаш е предопределена свише - пет години след трагичния миг, когато Апостолът на свободата Васил Левски увисва на бесилото, е постигната заветната цел на неговата житейска мисия.

И съвсем не е случайно, че първият огромен жертвеник по пътя към свободата, става именно Плевен. Паднал под турска власт през 1390 година, градът буквално е обезлюден от друговерците:

Жени, деца и старци - като черни снопи
лежат след страшната им жътва в долината.
Мъжете мрат безгласни в гробове-окопи
и моли се за тях единствено реката.

Настава тишина… И грак на гарвани
сред улиците опустели се понася.
И само кучетата - не повярвали,
че туй е краят - с вой полетата огласят.

Минават много години, докато градът отново се възстанови чрез насилствено преселване на българи от близките села.

Но плевенчани имат корав и издръжлив характер, дори и в най-трагичните периоди на своето робско съществуване, те откриват онази жизнена опора, която им помага да надмогнат страданията и да съхранят вярата си, че робството не е вечно.

Нищо в този свят не е случайно!

Историческите летописи разказват, че върху останките от стар дворец турците построили висока крепост, която нарекли „Сараят”.

Дебелата й дъбова врата била обкована с желязо и железни плочници с релефи, вероятно донесени от някой протестански храм в Австрия, с която турците тогава воювали.

Един от релефите върху железните плочници представял сватбата в Кана, на която, според легендата, присъствал Христос.

Под релефа, на немски език, бил изписан цитат от евангелието на Йоан. Не знаейки немски език, турците дори не подозирали, че на вратата на собствената им крепост, на видно място, стои Христос и с благия си поглед не само лекува душевните рани на християните, но и им дава надежда за избавление.

Видни плевенски мъже се включват в Добродетелната българска дружина, в четите на Филип Тотю и Христо Ботев, а градът се превръща във важен център за дейността на Васил Левски, чийто верен помощник в комитетските дела е Данаил Попов.

Още от онази страшна 1390 година, когато градът е превзет от османските пълчища, та чак до заветния 19 юли 1877 година, когато Кавказката казашка бригада на генерал Шиндлер влиза в първата атака срещу укрепилия се в Плевен Осман паша, плевенчани не престават да вярват, че само братският руски народ ще подкрепи усилията им за освобождение.

Въпреки неуспеха и многобройните жертви, в следващите дни генерал Николай Криденер отново атакува града.

След тежките боеве в Сулуклийския дол, на Гривишките редути и на Зелените хълмове остават над 7 хиляди убити и ранени руски офицери и войници.

За третия решителен щурм на 30 август 1877 година пристигат лично цар Александър II, румънският крал Карл и великият княз Николай Николаевич. Под стъпките на руси, румънци и турци изтръпват Гривишките редути, Кованлък, Иса ага и Зелените хълмове.

В тази трета неуспешна атака руската армия губи 12 814 убити и ранени офицери и войници.

След третата атака, възелът на войната се затяга до крайност, защото става ясно, че от изхода на битката за Плевен зависи изходът на сраженията в Шипченския проход, а от него - крайният резултат от тази 12-та по ред война между Русия и Османската империя.

Нищо в този свят не е случайно!

На 29 септември в лагера на руската армия пристига героят от Севастопол - генералът от инженерните войски Едуард Тотлебен, който е категоричен - четвърти щурм няма да има! Започва трескавата подготовка за затварянето на 50-хилядната войска на Осман паша в непробиваемия пръстен на обсадата.

Обсадната линия е разделена на 6 части, като за всяка една от тях с войнската си чест отговарят генерал Александър Гернат, генерал-лейтенант Николай Криденер, генерал-лейтенант Павел Зотов, генерал-майор Михаил Скобелев, генерал-лейтенант Михаил Каталей и генерал-лейтенант Иван Ганецки.

Прекъснато е снабдяването на обсадената войска с храна, взривени са 24 воденици и отприщената водна маса повлича по пътя си складираните запаси на турците. Два месеца са достатъчно дълго време за изпитание.

В града настъпва глад. Провизиите свършват.
Мъртвешки фигури с очи горящи дирят,
сред отвратителните купища от мърша,
коричка хляб. И в смрад и болести умират.

През нощта на 28 ноември (стар стил) Осман паша се решава на последен опит да се измъкне от капана на обединените руски и румънски войски.

Над река Вит се спуска гъста мъгла. В тъмнината на нощта и гъстата мъгла, по шосето от Плевен към моста на реката, черните зловещи птици на турските табори остават незабелязани. Казашкият патрул пръв дочува шума от стъпките на движещите се по пътя и подава тревожен сигнал.

На пробните оръдейни изстрели турците отговарят с ожесточен огън. Сигнална руска ракета осветява небето, забиват барабани, яростно фучат шрапнели и озаряват поречието на Вит.

В атака влизат Московски гренадирски, Сибирски и Архангелогородски полк. Срещу тях, с огромно зелено знаме, символ на пророка, турците се разгръщат във верига, използвайки за прикритие впрегатни животни. Гъста верига от стрелци върви напред, следвана от втора и подкрепяна отзад от резерв.

В настъпващите табори албанци и сирийци вървят редом с турския башибозук. Възбудените викове, ревът на ранените, тътнежът на оръдията и свистенето на куршумите се смесват в ужасяваща музика. Турското настъпление се врязва като клин в руската отбрана, но попада под кръстосан огън.

Започва сеч. Земята се превръща в тиня
от кръв и пръст. Под свода - ужасени викове.
Човекът там, като божествена светиня,
възкръсва, вдигнат върху вражи турски щикове.

Притиснати от едната страна от няколко руски полка, а от другата от настъпващите румънски войски, турците са принудени да приемат поражението. Към 14 часа на 28 ноември (10 декември, нов стил), Осман паша нарежда над моста на река Вит да се развее бял флаг. Личната му сабя приемат последователно полковник Михаил Черкез и генерал-лейтенант Иван Ганецки.

Първата крачка към свободата на България е направена. За освобождението на Плевен руската армия губи 38 хиляди, а румънската - 3 хиляди ранени и убити.

Сто и четирсет години
сърцето жигосано все ни боли
за измрелите българи в тежка обсада,
не предали рода си и своята вяра,
за онези витязи от руската степ,
свойта обич дарили на мен и на теб,
за мужика с русите къдри на внука
и румънеца, дето заряза дома си
и остана завинаги тука…

В текста са използвани фрагменти от стихотворението на Лалка Павлова „Размисъл” и от поемата й „В усоето на времето”.