Пенчо Чернаев

Името й е известно отдавна от страниците на литературния печат, от радиото и от други медии. Публикациите й нерядко предизвикват възражения и спорове, но никога не оставят читателя равнодушен.
Упрекват я, че много пише. Да, пише, защото за сравнително недългия си живот досега много е наблюдавала, събрала и натрупала, та има какво да каже и да разкаже.
Пишела в различни родове и жанрове - поезия и проза, стихове, поеми, сонети, афоризми, приказки, фентъзи, документални разкази, романи за деца и възрастни, та и криминалета. Но кой е разпоредил и узаконил да се твори само в един жанр? Нали талантът търси различни форми и средства, в които да се прояви и реализира, а Павлина Павлова, сама по себе си, е едно явление в съвременната българска литература.
За нея са писали - Благовеста Касабова /очевидно най-добрата й познавачка досега/,
Александър Геров, Иван Попиванов, Евтим Евтимов, Георги Георгиев, Анжела Димчева, Банко П. Банков, Иван Есенски и други.
Творчеството на Павлина Павлова е обемно и многообразно /авторка е на над 60 книги!/. Не е по моите сили и възможности да го обхвана цялостно. /Това е работа за дисертация на млад и амбициозен литературен работник/. Стиховете й, както и криминалетата, заслужават отделен и самостоятелен анализ /какъвто опит направи Георги Н. Николов/.
Ще се огранича само върху историческия й роман „Спартак. Гладиаторът”/изд. „Български писател”, София, 2017 , 9 глави, стр. близо 500/. Той ме привлече и удиви с богатото си съдържание и с увлекателния разказ на авторката /общото със „Спартак” на Р. Джованьоли , и на Х.Фаст е само името на героя.
Бях поразен от огромната изследователска и проучвателна работа, която белетристката е трябвало да извърши, преди да седне пред белия лист. Нужно й е било да усвои онова далечно минало, да стане то нейно, та сетне да се движи свободно из него и с помощта на въображението да го пресъздава и да го представи пред читателите.
Първото и основно достойнство на романа е неговото огромно познавателно съдържание. Писателката разказва за живота и бита на римляните, за храната и облеклото им, за нравите и традициите, за религиите и божествата, за обредите и ритуалите, за забавленията и развлеченията /само местата за седящи в „Циркус Максимус” са били над 250 000/, за Лукуловите пиршества и разгулните оргии, за управлението на Римската република - владетелка тогава на света, за нейните войни, закони, порядки и вътрешни борби, за военния бит, насилието и съпротивата срещу него, за „езика на бичовете” и римските жестокости /след разгрома на въстанието над 6 000 души от воините на Спартак са разпънати на кръст край главния път „Виа Апия”/, и т.н., и т.н. - един невероятен калейдоскоп, който държи погледа ни до последната страница.
Главният герой, Спартак - изключително богат и многолик образ, е представен от авторката не само като гладиатор на арената с физическата му сила и ръст, водач на въстанието на разбунтувалите се роби, тактик и стратег на тяхната борба, но и като обикновен човек със свой личен чар, любящ баща и съпруг, носещ навсякъде със себе си родната планина Родопа, обичта си към съплеменниците си бесите и гордостта , че е техен събрат. Писателката го рисува не като монументален, застинал образ, веднъж завинаги даден, а в неговото развитие и съзряване, с чувство за вина за допускани грешки и слабости. Той е певец и музикант с лира и глас, двамата със сестра си Мирца пеят на войниците. У него няма злост и злоба - щом става възможно се притичва на помощ на отцепилия се от армията му Крикс. Не иска да бъде диктатор. Победил на арената в повече от 100 двубоя, не се ожесточава /не става безмилостен килър, както бихме казали днес/, а запазва сърцето си чисто и ранимо. Прочел в очите на бика срещу себе си уплаха и молба за пощада, той не го убива, въпреки ревовете на тълпата. Готов е на саможертва, предлага на консула Марк Крас себе си в замяна на свободата на хората му.
Това е Спартак на Павлина Павлова.
Сполучливо избраната монологична Аз-форма дава на писателката възможност да изрази съкровените му чувства и изживявания, съмнения, колебания и разочарования, вяра и безверие, отчаяние и оптимизъм, смелост и решимост да постигне поставените цели, а читателят да се вълнува и да съпреживява с него.
Какво иска Спартак? „Не, целта ми не беше да превзема Рим… Аз исках да освободим всички роби, да премахнем робството и тогава да се завърнем по родните места…Човек не се ражда роб, а свободен и трябва да остане свободен…” Велик хуманист! - бихме се изразили сега. Спартак носи съзнанието, че човекът, каквото и да е социалното му положение, има гордост, достоинство, чест. /Всичко това е прекрасно показано от Павлина Павлова с мислите, действията и делата на героя/.
Девизът на Орфей: “Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички!” е станал Спартаков девиз. Затова в армията му се стичат люде от различни народности и посоки на света. Писателката убедително доказва защо, само за година след бягството на 78-те гладиатори от лагера в Капуа, при Спартак са вече 70 000 души, за да стигнат до 120 000.
С разбунтувалите се вървят още не малък брой жени и деца. Армията му е огромен организъм, който трябва да се въоръжава, да се обучава, а и …да се храни и облича. Затова с обоза карат стада от овце, коне, биволи, каруци с чували зърно. Силният Спартак не може да спи от тежки мисли. Трябва да води тежки битки с легионите на претори и консули- Емилий Вариний, Луций Публикола, Гней Лентул, Марк Крас… Нанася им нечувани поражения и римляните бягат пред презрените до вчера роби. Три години и половина не дава покой на патриции и сенатори, на цялата могъща Римска империя с неимоверния й потенциал и власт.
Не, войната не е негово призвание, още по-малко - цел. Той я води, за да разгроми робството, да избави човеците от страданията им, да ги спаси. „Аз мечтаех - изповядва бившият гладиатор - да дадем урок на Рим и да покажем на ония, от Сената, какво означава, когато робът се надигне да се бори за своите права и свободи.” За него обаче няма по-трагична гледка от тази след боя: поле, което вместо с жито, е засято с труповете на свои и чужди. Ала все - на човеци. И кръвта на всички е еднаква - червена, топла и ярка…
Той изповядва Орфеевата мисъл, че земята може да се завладее с лира, а не с меч.
С борбата си Спартак става надежда и хоругва на хиляди обезправени хора. Такъв символ е и до днес.
Павлина Павлова майсторски рисува зрелищни картини на единоборства, битки и сражения, уверено предава динамиката на действието. Тя вижда героя си в боя, слял се с коня си, същински митичен кентавър, а край него рухват коне,ездачи, кръвта се пръска във въздуха като зловещ дъжд.
Една от сполучливо уловените и най-добре изразени от авторката черти от характера и поведението на Спартак е неговата любов към рода и родното място, речено с днешен език - родолюбие. И в гладиаторския лагер в Капуа, и в Рим, и в Цизалпийска Галия кураж и сили му дава мисълта за свидната Родопа - „най-красивото място в света”, а сънародниците му - бесите - са най-храброто племе на Земята. Наричат го „новия Ханибал” , а той: „Аз съм горд тракиец!” Има основание писателката да обяви на корицата: „Ако, докато четете романа, почувствате вълнение и гордост, вероятно в кръвта ви има наследство и от славните ни предци като тракиеца Спартак .”
Романът на Павлина Павлова не е само за походи, битки и сражения. Чрез устата на Спартак тя вдъхновено разказва за тракийската култура, цивилизация и изкуство, за хилядолетни традиции и обичаи /някои от тях стигнали дори до нас - нестинарството, мартениците, червените яйца/, за това как елините са присвоили и обсебили всичко, дори божествата на траките. Писателката умело вплита в повествованието си древни знания по астрономия и мореходство, както и поезия със стихове на Соломон и Сафо. Поучителни са източните мъдрости, които тя елегантно вмъква в сюжета: Тялото е затвор за безсмъртната човешка душа; Величието на душата се измерва с добрините; Смъртта е момент от живота на душата; Тъмнината на света идва от тъмнината на сърцето; Човек без Родина е печален чужденец; Не можеш да освободиш някого, който не иска да бъде свободен; Опознаеш ли себе си, ще опознаеш Вселената и боговете; Животът е път, цел и награда; И пр., и пр.
Всичко това обогатява съдържателността на романа и неговата каратна тежест.
В епичното платно впечатляващо са щрихирани някои от сподвижниците и командирите на Спартак, като Арторикс, Герман, Бодило.
Пленително са представени женските образи - сестрата на Спартак - Мирца /известна като певицата Родопея, в чиято длан дори уловеното синигерче продължава да пее; на любимата му Лаодика - нежна, красива и изящна тракийка от племето на одрисите, расла волно край Перперикон, но отвлечена в плен от римляните. За Спартак любовта е велико чувство: “Вмъкне ли се в нечие сърце, тя запалва пламъче и човек просиява с вътрешна светлина.” Той се радва на теменужения поглед на Лаодика, на трапчинките върху нежните й бузи. Когато тя отваря очи, сякаш слънцето се усмихва от небесата. Суровият воин бере полски цветя да й поднесе букетче. Сгушила се в него, като същинско дете, тя иска да й разказва…приказки. И той разказва - за 12-те чудеса на Херкулес, за Семирамида и нейните висящи градини, за притчите на Соломон и мъдростта на Платон, за орфическите тайнства на траките, декламира й стихове…С любовта и силата му Лаодика се чувства спокойна и защитена. Същевременно, жертво- готовна, тя е готова да го последва незабавно в Другия свят, ако нещо се случи с него.
Преценил, че е време да слезе от сцената, Спартак с 20-на верни тракийци и с бременната Лаодика напуска бойното поле, минават през римските прегради и постове и с пленен кораб се отправят към мечтаната родна земя, където достигат на предела на силите си.
Писателката не завършва романа с физическата смърт на героя. Съзнателно промислено, или по авторска интуиция, тя го връща отново в Родопа - да се отпусне сърцето му свободно, да вдъхне уханието на родната земя, да се любува пак на родните гори и реки, да послуша шепота на дърветата и тревите, да чуе отново птичите песни на детството, да се зарадва като баща на новородената щерка Кайнуха, а със сина си Бологес да почнат да събират нова армия, да трупат сили за борба с римляните-завоеватели, да обединят тракийските племена и да освободят завинаги всички тракийци от чуждоземците, да заживеят в мир и сговор.
Чака ги дълъг път „към утрото и свободата”.
Чудесен финал!
Със „Спартак. Гладиаторът” Павлина Павлова показва белетристичния си дар и умения. Мимо неголямата си възраст /както отбелязах/, тя може уверено да се нареди до такива романистки, като Яна Язова и Фани Попова, а самият роман - най-малкото! - заслужава да влезе в номинацията за най-хубава българска книга за 2017 година.