Георги Майоров

Изправен в пълен ръст на своята поетична цитадела в предишната книга ,,Щерна”, сега поетът Иван Гранитски изстрелва ,,Стрелата на времето”. И ми беше любопитно в какво тази космическа стрела се забива между богато илюстрованите корици и страници със седем цикъла с по девет стихотворения всеки.

Необичайно модерно графически оформени от художника-магик Милко Божков. Това е духовна илюстрация от картини, които показват невидимата философия в живота и света в пълен унисон със стихотворенията, че да видим невидимото във видимия свят.

Тук Иван Гранитски тръгва с ,,възвишената ,,Лекота” на МИСЪЛТА”, а стрелата на мисълта е насочена към кръга, като форма на ДУШАТА. ,,Духът на бурята” започва да беснее, че в ,,процепа на БИТИЕТО”… ,,огнен кръст чертае бъдеще неясно”. А ,,ако непрестанно там се взираш, / ще зърнеш образа на Хор”. Природата ,,абсолют”, която ,,ражда всичко / И нежната тревичка / И вселената”. С начало и край - ,,черна дупка / от сияние”. В която истинското изкуство ,,е крехко / плахо / и ранимо”.

И там ще открием ,,отговора на главния въпрос”. Този главен въпрос може би е: - кой е създал света и кой го движи?! Поетът дава отговор - природата ,,абсолют”, с мисъл, която пронизва това всичко, с душа, която го обгръща, и с битие, в което живее. Това ни разкрива първият цикъл с деветте си стихотворения: - ,,Лекота”, ,,Стрела”, ,,Стихия”, ,,Кръст”, ,,Илюзия”, ,,Зора”, ,,Черна дупка”, ,,Мъгла” и ,,Ключ”.

Този цикъл сякаш е ключ за разкодирване, отваряне и виждане на невидимото във видимото на цялата книга. И във втория цикъл с първото стихотворение ,,Прилагателно” ни въвежда във видимото на житейския свят. Жени-чудовища на бурите се спускат ,,към гърлото на залеза”. Нашия и на света залез.

А това бележи, че идва времето ,,на тъмните предчувствия”, на ,,бъдещите трусове”. А неясното ,,минало брътвежи срича”. ,,Шепне… заклинания” как ,,отвсякъде внимателно” ни наблюдават. И цари ,,фалш и мании”, а сред спорове, раздори и говорене, изпразнени от смисъл, ,,Човекът е излишен”.

И този живот е пуснал на свобода ,,хиените на завистта”, които ръфат мъртвешките ,,трупове / на илюзиите за изкуство”. Или цялото съсредоточие на злините е за унищожаване на духовните ценности на човека, на изкуството. Второто стихотворение с пряка фантазия казва как неосъзнато и глупаво това ни води към ,,огнената преизподня”.

И идва нашата ,,Погибел” от ,,демони отвъдни” сред ,,поплаци и вопли”, защото вече и ,,храмът на надеждата е рухнал”. Появява се ,,Видение” как ,,танц апокалиптичен / завихря зверове и хора”. Навсякъде ,,Смъртта почуква с пръсти ледени”. В ,,Камъш” е потънала цялата ни свежа природа, руши се и се разпада всичко. ,,Невидими гиганти / открехват портите на Ада”. В ,,Кошмари” всичко е преобърнато в Нищото на съвременните нрави.

И се повтаря библейският въпрос - да Бъдем или Не! В ,,Бездушие” цигански орди бастисват плодовете на разумния човешки труд, а властта ,,безучастно гледа”. И ни облазва ,,Страх” - накъде води този път” на разрухата. Това не е ли самата днешна действителност?! Затова вторият цикъл пророкува: - отиваме към ,,Залезът на Европа”. Тъкмо това невъзможно общение звучи като поанта на втория цикъл стихотворения.

Сред този всеобщ хаос и страхово окаяние следва третият цикъл с ,,Нирвана” за възкръсване от пепелището на помрачения ни живот, в който ,,необяснимо… дух могъщ е притаен”. Веднага в ,,Етюд” с оптимизма на автора всичко се събужда за нов живот - с влюбени птици, с пеещи щурци в пейзаж вдъхновен.

Ето го и реалния творец на световната хубост - поетът, който пак се навежда над белия ,,Лист”, рее се ,,из пустините на времето” за да ни разкрие незримото. А в ,,Овчарче” с вечната идилия на простото човешко Битие ни кани да пием от неговото чисто начало. От него отново да усетим ,,Висини”.

И върху платното на поета виждаме света като ,,Момиче”. А сред измитото от дъжд поле в ,,Табун” стадото коне ,,кръгове извезва”. И цялата жива и нежива природа изпълнява ,,Оратория” на Любовта. А има ли любов, животът продължава и ще продължи. Тази ,,Еднодневка” е смисълът и важността на всичко, та ,,в смълчаната Вселена / една черта извезва”.

И само едничката дума ,,черта” ни води до алюзията на стародавната българска традиция съвсем накратко, но ясно, как с черти и резки на тояга-робош е записвано и отчитано свършеното за деня, седмицата, месеца, годината. Такъв ред ни е необходим и днес, стриктно да пресмятаме и строго да спазваме и отчитаме свършеното (а не приказките), за да няма глад и мор след изобилието както в притчите на древността.

Задава се четвъртият цикъл. Какво ни вещае той?! ,,Йероглифи” чертаят кръговете на живота и посочват ,,пътя към посоката мечтана”. В ,,Съновидение” тролове и елфи бележат ,,графиката на възторга - / бяла тишина под черното небе”. Със съответно композираната музика на възхода.

И само със ,,велико вдъхновение” в ,,Пиеса”… ,,прозрението свише” ще получим. Прозрение, което в ,,Биволи” ни открива истината - колко ,,достойно” е да живеем просто в необята. И как сред ,,Ели” без загадки се вижда ,,общото начало / и единната искра на Сътворението. / Човекът птица е стихотворение / което рее се свободно в ЦЯЛОТО”.

Че в ,,Бързей” на съдбата се стрелкаме като риби и ,,ще се стопим и ще изчезнем”. Затова се налага отново да развеем ,,знамето на братолюбивата ,,Задруга”. Защото ,,Тетива” на ,,деня изопната / изстрелва одите на Синевата” , за ,,Да бъде ден!” и да дойде ,,светлината”. Че сред ,,Снеговеи” през зимата и косът-мъдрец потъва ,,в размисъл незрима”.

Петият цикъл встъпва с ,,Еньовден” и пощурялата природа въздава възхвала към ,,Всеподателя върховен”, че ,,всичко е с душа и живо”. Издълбава ,,Коруба” във ,,вехтозаветната” мъдрост, където и неговия дух витае. И пред ,,Порта” този дух - Избрания, ще зададе един въпрос, на който никой още не е отговорил - защо човекът идва и си тръгва - ,,бос преди вратата да затвори”.

В ,,Оранжево” приветства ,,Пурпурната лава” на заника в ,,любовно стихотворение”. В ,,Ако” търси най-силната лупа”, с която да разгадае ,,питагорейската философия на числата”. И в своята ,,Метаморфоза” с вяра ще разтвори ,,Съзнанието си” и ще стане върхов творец. Че с ,,Вяра” Човекът се превръща в онзи ,,храст горящ”, но неизгарящ. А ,,Духът на дървото” всеки ден възхваля ,,неведомата сила”. И ,,Щъркели” показват ,,кръговратите природни”.

В шестия ден-цикъл, поетът вижда ,,Отражение” в бездънните спомени, без да знае дали е бил в тях. И отхвърлил всичко земно и съблазно ще стане ,,статуя от сол - ,,Солта от сълзите на Девата пречиста”. А разтвориш ли се в пясъчния залив като жрец ,,във храма на нетленното ще си ,,Фотон” ..,,от разума Вселенски”.

В ,,Жега” цялата природа пъпли, за да заслужи вечерната ,,погача”. А в ,,Епаминонд” пак като земен чува стъпките на Смъртта. Във ,,Фургон” за кланицата конче ,,ще открие как сатъра ядно срича” и ,,Стрелата на времето” ни казва, че сме ,,фигурите на Играта”. Каквито са и босите ,,Гроздоберачки”, които отливат ,,вино светло и искрящо / от чучурите на Есента”. И с ехото на необята тържествено влиза ,,в окопите на ,,Свобода”.

И виждаме, че едва в седмия ден ,,Призори” - ,,усмихва се душата”. Като ,,Листо” се завръща в ,,нежните обятия / на вечната Прамайка”. И сляло се проумяваме ,,бъдещите си превъплъщения / от листо пътуващо / през птица волна / до Човек”. Но понякога и до ,,Подлез” се стига, та ,,Въпрос” е как ще живеем. Като вода и дете в ,,Море” от светлина, или иначе, че ,,Безпределно” малко е необходимо за ,,да бъдеш, да те има”. Дори в ,,Самота”. И само Божия ,,Искра” ражда ,,Вселенската задруга” в кръговрата на света, та в ,,Девет” вятърът да разнася ,,деветте тайни на Сътворениеито / чрез свещеното число девет”.

Такова е съдържанието на цялата стихосбирка. Но какво главно се забелязва?
Иван Гранитски поддържа своето модернистично разбиране за творене на поезия. В предишната му книга ,,Щерна” счетох, че увлечението да се избягва пунктуацията е временно. Но с повтарянето му и в ,,Стрелата на времето” се оказва, че това е тенденция в неговото творчество.

На мен това не пречи. Дори и главните букви да ги няма, неговите стихове пак ще ме водят по своята задъханост, или по тихите слогове, по тяхната звънливост в полусенките и по възторга от светлината. Някои обаче могат да помислят, че така се твори по-лесно. Ще сгрешат. Това е достойнство на високата поезия.

И други знакови закономерности се забелязват. Стихосбирката ,,Щерна” има три цикъла с по 13 стихотворения. Тогава не обърнах внимание на това тайнство, но сега следва да се подчертае, че при Иван Гранитски нито числото е фатално, нито води до фатализъм. Тук авторът настойчиво преследва амбиция и целенасоченост - да не оставя работата и делата си недовършени при своя остър ум. И го доказва.

В ,,Стрелата на времето” залагането на числата 7 и 9 като магическа мая - седем цикъла с по 9 стихотворения - вече този факт не може да се подмине. Какво означава това?

Никак не е дошло случайно. И никаква закономерност на случайностите не би го постигнала. Тази идейна и графична закономерност е търсена съзнателно от автора.

Такава е композицията на книгата с нейния нарастващ идеен заряд за нашия противоречив свят. В тези седем цикъла е вградена и заключена библейската идея за Сътворението на света в рамките на седем дни, в които е събран и се повтаря седмичния обхват и на нашия живот.

Стрелата на обикновения делник - с неговите радости и неволи, с изпитанията на плътта и вярата, с физическата и духовната устойчивост, стои впрегната в опънатата тетива на съзнанието и във върховите усилия над белия лист жрецът-творец я пуска за да се забие в търсената цел - духовното богатство на безкрайността.

Книгата още е събрала знания и мъдрост от прецизната наблюдателност и концентрация на медитативния интелект, за да ни разкрие тайнства и отражения в земния ни свят и извървения път в него чрез духовното му осмисляне.

Деветбройната численост на стихотворенията в циклите синтезира и контролира телесното (показаните картини от всекидневния бит във всеки цикъл), интелектуалното изграждане на стиховете и достигането на духовните скрижали на всеки автор.

Самата книга потвърждава интелектуалните и духовни постижения. Това е поезия на високия дух и амбициозната решителност към върха на сътворяването. А това не може да се постигне без богато въображение.

Означава още завършек на циклите, като резултат на усилен труд за ред в живота и в работата, а чрез посветените на Епаминонд, Орфей и други светли личности стихотворения се оцелват и времевите състояния на космическата стрела на мисълта.

Дори елегичните чувства непрестанно се сменят със сатирични оттенъци на върховото творческо напрежение спрямо несгодите на деня и времето на сътворяването. Тази космична мисъл дирижира и композиционната цялост на отделните цикли и цялата композиция на книгата. Седем цикъла, седем дни на библейското сътворяване на света и седем дни на нашето и световното битие като времеви отрязък от безкрайността на времето и пространството.

И никак не е случайно авторовото проникване във времето и пространството, в битието и в космическата безкрайност. Това тайнство е в пряка зависимост от торсионните енергийни полета на твореца, които нива са различни за всеки творец. Така можем да си обясним и различните постижения на отделните творци в изкуствата и в литературата.

Извисеното торсионно поле на поета Иван Гранитски има такава сила, че неговата биоенергийна ,,камера” заснема същността на битието - нашето и на света, и завихря космическа стрела на мисълта, която прониква в безкрайността. А това не на всеки свише е дадено в такава степен. Затова и неговата поезия е нео неортодоксална.

Панко Анчев с право отбелязва, че тази книга е куполът. Действително е така! Цитаделата на поета от ,,Щерна” се нуждаеше от купол, че тази поетична сграда да има и архитектурна завършеност.

С този купол Иван Гранитски се вижда защитен когато изстрелва стрелата на своята поезия с прозрения, същности и философия, реалност и имагинерност, земност и космичност. И ще уцелва бъдното още по-уверено.