Панко Анчев

1.

Светът е много повече подреден геополитически, но и постоянен и неизменяем, отколкото изглежда и бива представян. Поставен в нормата на непрекъснатото развитие и движение в една посока, той създава впечатлението (а и защото на човек винаги много му се иска да го вижда такъв), че „всичко тече, всичко се променя”, отдалечава се от първоначалното си състояние, обогатява се и в никакъв случай днес той е съвсем различен от вчера.

Ала видимото и това, което ни се иска да виждаме, не винаги съответства на реалността. Или поне на онова, което е заложено в него, което е  неговата душа и същност и от което произлиза всичко останало. Ние виждаме промяната в облика, във външния вид; слушаме изказвания на политици, четем статии на изследователи, увличаме се по техническите постижения и смятаме, че това е истинският свят, който е толкова отдалечен от онзи, който доскоро е бил.

Но дали е така?

Не бива да събираме геополитиката в конкретни събития и факти, които да подлагаме после  на анализ и оценка през някакви идеологически теории на нашумели автори или на коментарите на държавници и политици. Тези теории възникват постоянно, за да потвърждават или отричат хегемонията на „най-великата държава” и на господстващата социално-икономическа система, защото е постоянен страхът на световния жандарм,  че губи позиции. Той толкова иска да се спаси, че все плаши с настъпващ „край на историята”, ако се допусне ново разпределение на силите и установяване на нов световен ред.

Историческите събития, колкото и значими и съдбовни да са, в крайна сметка са само следствие от някаква причина, от висша воля и разум, от обстоятелства, които не винаги се проявяват, за да подскажат, че заради тях и от тях именно те са произлезли. В доста случаи те са резултат и от човешко решение, прикривано зад историческа причина и значение. Но дори и тогава, за да разберем природата им и тяхната дълбока същност, трябва да отидем по-далеч в търсенето на породилите ги основания и причини. Там, в дълбокото на историята е обяснението на конфликтите, които нямат разрешение.

Нещо необяснимо движи световните дела и провокира борбите, конфликти, войните, създава военните и военно-политическите съюзи и променя световния ред. То е над човека и е по-силно от него. Може би поради това изследователите обикновено не желаят да го разбулят, опознаят, анализират и обяснят. Така е по-лесно, защото е в съответствие с позитивистичните нагласи на човека от модерната и постмодерната епоха да обяснява геополитиката с политиката на най-влиятелните и най-силните, с настроенията на техните държавници. „Главната причина” в историята е винаги една и съща и тя произвежда последствията, възходите и паденията, непрестанните вражди или лесно постиганите приятелства и съюзи.

Основата, върху която се описват, анализират и оценяват политическите и геополитеческите факти, най-често са изказванията на политици - най-вече да ръководителите на държавите. Тези изказвания се приемат за израз на общественото настроение и волята на държавата. В много случаи е така, но не във всички. Често държавите (т. е. техните ръководители!) говорят едно, а вършат друго. Но  дори и да има покритие на думите с делата, пак ще се открият несъответствия и противоречия, които трудно се обясняват или оправдават. Защото не са и случайни. И тук е голямата и непредолима трудност за изследователя и анализатора. Казаното е казано, но потърсиш ли повече основания и аргументи, още доказателства за причините на тези изказвания, обикновено нищо не намераш. Ако, разбира се, оставаш до видимото и чутото, до онова, което само формално съществува и е резултат от геополитическото разположение на държавата и действащия „световен ред”.

Не е вярно, че глобалният свят не е извечно предначертан, че политическите, социално-икономическите и технологичните промени са го изменили дотолкова, че в определени моменти, както и днес, той съществува по съвсем различни правила и закони, отколкото е живял преди столетия и хилядолетия. Тази теза се поддържа от либералните философи и политолози, за да оспорят твърденията на Маркс, Енгелс и Ленин за характера на капитализма и неразрешимите антагонистични противоречия между класите в него. Сега, казват те, е друго време, различно от времето на „класическия капитализъм” и тези противоречие са преодолени веднъж завинаги, защото други са условията на живота и друг е жизнения стандарт на членовете на днешните общества. Настъпила е най-сетне мечтаната хармония и така ще бъде до края на историята. Това е в Западна Европа. А в страни като нашата теорията за „другото време”, в което сме навлезли, е основание да се формира прозападна и либерална политика, която определя поведението на държавата ни съобразно конюнктурата, а не в перспектива, т. е. стратегически. Дори за нов цивилизационен избор, след който историята ще тече по друг начин.

Историята обаче не тече по друг начин - тя само се е облякла в нови одежди, възприела нови маниери, за да заприлича на видимото. Но „невидимото” я запазва такава, каквато е била винаги.

Истината обаче не е в теориите на либералните анализатори, макар да са привлекателни и удобни за българските им подражатели, а в обективните факти и явления. Тези факти и явления могат да се изведат лесно, ако нещата се гледат трезво, непреднамерено и ако анализаторът се е освободил от либералните заблуди и лъжи.

Светът е съставен от човеци и на човеците е възложено да се грижат за него, да го устройват и направляват. Човешкото в света е с много лица и проявления, подчинява се на правила и закони, чието съобразяване или несъобразяване, приемане или неприемане трябва да се изучава, защото начина, по който се извършва, ще ни даде малко от малко търсената от нас истина. Но човекът не е безгрешен, нито съвършен, за да смятаме, че е единственият двигател на историята и творецът на геополитическото и политическото битие. От него дори не зависят основните процеси в това битие. Има неща, които са абсолютни, поради което са извечни и неизменни. За тях малко се говори, понеже е трудно да се открият и признаят - особено в секуларни и атеистични епохи като нашата. Епохи, доминирани от неверни идеологии и политически доктрини и методологии на изследване.

Буржоазната епоха се самообяви за ново начало, нямаща нищо общо с предходните и с техните правила и норми. От нея насетне човечеството тръгвало по друг път и към нови цели. И имаше право!

Старите империи рухнаха; на тяхно място се появиха „великите сили”, които бързо си разпределиха териториите, наложиха над тях своето явно или дискретно господство, подчиниха света и му внушиха, че ще се организира не по Божиите, а по техните закони.

И историята започна да изпълнява указанията им.

Но не историята, а малките, слаби и бедни новосъздадени държави (сред които от края на ХІХ век и България) повярваха,  че новата епоха, която им даде свободата и независимостта, отървавайки ги от политическо иго, настина е сменила модела на историята, повела е света по друг път и го е организирала по съвсем друг начин. И побързаха да се присламчат около трапезата на великите, та дано успеят да седнат и вкусят от тяхната храна. Великите сили нямаха нищо против, но само ако им се оставят да бъдат в тяхно подчинение и от техните ръце да получават трохите от богатата трапеза.

В края на ХІХ век, когато самата буржоазно-капиталистическа епоха премина в ново състояние, наречено В. И. Ленин „империализъм”, т. е. „висш стадий на капитализма”, и подготовката за новото преначертаване на геополитическата карта бе в пълен ход, пренареждането на опашката за просия се съпровождаше с декларации за „нов цивилизационен избор”. Новият цивилизационен избор и тогава, и днес е отказ от традиционните влияния и зависимости към очевидно по-слабите в икономическо, политическо и военно отношение изканни покровители и опит за докопване до тези, които се очакват да надделеят в модерния свят, по-точно, в някоя от предстоящите в началото на ХХ век войни. „Новият избор” става възможен заради тогавашното съотношение на силите, според което Русия е слаба и неспособна да помага и укрепва, а Германия, т. е. Европа се очертава като бъдещ победител. Това се повтаря още много пъти - поне в нашата история. И всеки път завършва катастрофално. България не успява да постигне онова, към което се стреми, а търпи още по-големи загуби. Тя жадува бързо да догони другите, да се утвърди като икономически стабилна и политически годна да поема отговорности на международното поле. Но не е способна да постигне целите си. Необходима й външна помощ, чужди инвестиции, пазари и суровини, за да произвежда и продава. Надеждите й са в западните държави, които са и богати, и силни, и влиятелни.

Изборът на България да бъде с Германия в Първата световна война се оказа лош. Тя влезе във война с освободилата я Русия и води победни сражения с нея, ала в края на крайщата се оказа трагично губеща. Този горчив опит обаче не сломи амбициите на нейните политици и държавници да измъкнат държавата от геополитическото блато, в което я вкараха, като привлекат благоволението на смятаните за новите господари на света - Германия, Италия и Япония. 30-те и 40-те години са време на активна пропаганда на постиженията им в установяването на нов ред и нов начин на живот. Врагът отново е Русия, макар този път до реален военен сблъсък да не се стигна. Лансираха се теории, че не сме славяни, че генетично сме най-близо до арийците, че пътят ни с Германия е общ, защото такава е народната воля. И защото сме направили „нов цивилизационен избор”. Оказа се, че отново сме сгрешили.

Проблемът, разбира се, не е в това, че и двата пъти, когато правим прословутия „нов цивилизационен избор”, търпим тежки поражения и сме принудени дълго да понасяме поседиците от угодническата българска политика. Надделява не новият ни покровител, а неговите врагове и противници. Е, не се знае какво щеше да стане, ако покровителят ни бе победил и в двете войни. Но това не е толкова важно в случая.

По-важното е, че илюзията за „нов световен ред”, устроен по радикално различен от установения начин, е проникнала в България, завладяла е умовете на интелигенцията, превърнала се е в държавна политика. И то по причина на нашата икономическа изостаналост, а не на задълбочени изследвания и анализи. Политическата парвенющина и жаждата на буржоата да се облажава и постига всичко бързо и лесно наложиха печат върху начина на мислене на българския ум. Днес той отново е убеден, че сега е друго време и България трябва да се освободи от предишните си зависимости, да се отскубне от миналото си, за да бъде в крак с „просветените”, „напредналите”, „свободните”, „богатите”.

2.

Буржоазната епоха промени морала и поведението на човека, утвърждавайки за основен нравствен критерий и цел в живота материалното благополучие, властта на парите, богатството, търговската предприемчивост, личния успех. Тя обяви, че „всичко е позволено” и така даде ново определение на свободата. Друга сила и друг характер и смисъл придобиха националните държави. Тези, които по ред причини първи навлязоха в модерната епоха, утвърдиха правилата, по които всички идващи след тях трябваше да се устройват и да участват в геополитиката. От лоялността на младите държави зависеше и продължава да зависи съдбата и бъдещето им. Великите сили оформиха около себе си съюзници, които са длъжни винаги и при всякакви обстоятелства да ги съпътстват и подкрепят във всичко, да им осигуряват политически и икономически комфорт, срещу които им се обещава евентуално сигурност и по-благоприятна позиция в международните дела.

В икономически план, а това в голяма степен означава и в политически, капиталистическата система, а с нея и целият свят, оформи своята нова структура, състояща се от център, полупериферия и периферия. Държавите и техните икономики се разположиха в тази структура независимо от това в чия орбита кръжат и кой е техният основен покровител и съюзник. Придвижването „от периферията към центъра” е изключително трудно и много бавно. Спускането надолу обаче, колкото и да изглежда лесно, е неприемливо, защото създава опасни трудности на системата. То е крушение за всички и тя рядко си го позволява, за да не се саморазруши. Крахът на една водеща икономика и държава, обявена за „велика сила”, е възможен крах или поне непредвидим трус за цялата система. Изобщо, всяко пренареждане по оформилата се вече схема е нежелано и се възпрепятства, за да не породи непредвими с последствията си процеси. Системата постоянно се обновява, мени се, но мени само „козината”, не същността и нрава си.

Както и да се представят опитите на малките и слабите да правят своите „нови цивилизационни избори”, резултатите са все или печални, или илюзорни,т. е.  направо никакви. И то не само заради егоизма на богатите, които не желаят да хранят и поят бедните, но и защото те си имат „по наследство” и без това цяла камара държави, към които са длъжни малко или много да се грижат или поне да ги забелязват и да се отнасят с тях малко по-внимателно. С присламчващите се по неволя или от угодничество винаги се държат като мащехи. Тук едва ли би могло да се намери някакво щастливо изключение. Политическата природа на капитализма е жестока и неумолима. Тя не познава и не признава милосърдие, щедрост, съчувствие и солидарност. Онова, което най-охотно прави, защото е в кръвта й, е да придобива чужди богатства и използва на безценица чуждия труд.

Но освен тази твърде важна причина действа и друга, която е още по-съществена, ала рядко е посочвана; дори е обявявана за отдавна несъществуваща и прекратила своето действие в предходната епоха. Всъщност тя именно определя поведението на световните политически субекти.

Светът не е разделен само по признака „сила и слабост” (все едно икономическа, военна, политическа). Върху него са прокарани невидими линии, които го разделят на глобални зони, вътре в които преминават други линии, оформящи границите на цивилизациите. Подчертавам: тези линии нито се преместват, нито се изтриват, нито с времето губят или променят предназначението си. Разпределението не е конюнктурно и не зависи от моментните геополитически съотношения. Обратното: от това разделение винаги зависи и се определ целият миров ред.

Най-важната и определяща геополитическото, цивилизационното, културното положение и начина на глобалното (а и не само глобалното) мислене е линията „Изток - Запад”!

Тази линия разполовяват света на две почти равни части, които противостоят една на друга, борят се, воюват помежду си за окончателно надмощие. Ала винаги се намират в динамично равновесие, нарушавано (понеже е динамично) само от време на време и то за кратко. Стоящите от двете й страни не могат никога да постигнат мир, да потушат конфликта и си подадат ръка за единение, тъй като принадлежат на различни светове и са им поверени различни мисии. Това разделение не е от времето на разпада на Римската империя на Източна и Западна, а много преди това - още от библейските времена. Но разделянето на Римската империя му придаде политически смисъл и подчерта идейния и нравствения му характер, който остава непроменен и до днес.

Синът Божи идва от Изток; от Изток идва светлина, която закрива мрака; на Изток е Православието, което неизменно съхранява Христовото учение; на Изток са славяните. Срещу тях на Запад е могъщото икономическо развитие, високото равнище на материалния живот, огромната военна, икономическа и политическа сила, владееща днес целия свят; на Запад е сложено началото на модерната епоха, в която и днес живеем. Там е и „Европа”, налагаща своите нравствени ценности и чрез тях доминираща над цялото човечество.

Изредените основни съставки на Изтока и Запада днес се разглеждат като остатък от миналото, като едва ли не средновековен предразсъдък, чужд и дори вреден за днешния живот. Аргументът, че сега всичко е различно от „някога”, служи за желязно алиби на либералните мислители и политици.

Не е случайно обаче, че икономически и политически план Западът се движи „пред” Изтока, че го превъзхожда и че равнището на живота там е значително над това в Изтока. Сам Западът твърди, че и в културно отношение били „по-напред”. Затова и оказват такова могъщо влияние, променящо Изтока и превръщащо го все повече в „повторение” на Запада. Но това не е вярно, защото в духовната култура няма напреднали и изостанали, щом тя изразява духа на народа.

Запад е владение човешко - дори твърде човешко, и поради което е подвластно на сатаната, докато на Изток човек все още има страх от Бога и разчита на Него.

Ние не можем да говорим за противоборството между Изток и Запад с „обективния” език на „науката” или като взимаме аргументи в подкрепа или отрицание на една или друга теза и теория само от историята на модерния свят и съобразявайки се единствено с равнището на живота в двете части. Противоречията между двата свята са много по-дълбоки и значими отколкото могат да бъдат те в условията на всеобща пазарна икономика и конкуренция между държавите. И сега Западът практически владее световните богатства и човешките ресурси, ръководи политиката на държавите в целия свят, използва почти безпрепятствено територията му. Какво още му трябва?

Трябва му Изтокът да бъде унищожен, защото е отрицание на неговата идейна и нравствена същност.

Разделението на Римската империя е резултат именно на тази причина. Може да се добави, че в ония векове е било невъзможно толкова огромна империя да се управлява и че е неизбено центробежните сили в нея да надделяват над центростремителните, но това ще бъде обяснение на видимото и не съвсем същественото. Римската империя показа, че е изключено двата свята да живеят като едно цяло, защото се движат в различни посоки и към различни цели. Дори и християнството не можа да ги скрепи и да заличи разделителната линия между тях.

Още по-отчетливо и релефно това противоречие проличава в схизмата между Източната и Западна Църква. Тази схизма не е борба за власт и надмощие, както я изкарва „обективната наука”, а е предизвикана от нарушаване догмата. Поругаването на догматичната норма за изхождането на Светия Дух също не е случайно и не е въпрос на обикновено богословско тълкуване. То подчертава различията в устройството и начина на мислене, в различното отношение на човешкия ум на Изток и на Запад към човешкото и божественото. Западът изхожда от човешкото, Изтокът - от Божието. Човешкото изопачи вярата, нарани я, но затова пък освободи западния човек от редица задръжки, които Христовото учение му бе наложило, и го тласна към радикално преобразяване на материалния свят.

Но и материалният свят на Изток се променя, поемайки новата си мисия да съхрани Църквата и се устрои по нейните изисквания. Източната империя, която тук се утвърждава, е, по думите на великия руски поет и мислител Ф. И. Тютчев, „законна и пряка приемница на върховната власт на Цезарите. Това е пълната и всеобща върховна власт, която в отличие от властта на западните държави не принадлежи на какъвто и да било външен авторитет и не изхожда от него, а съдържа в себе си свой собствен принцип на властта, но уреден, сдържан и осветен от Християнството” (вж. „Ф. И. Тютчев. „Россия и Запад”, М., 2007, стр. 42).

Като казвам това, аз не искам да бъда разбиран криво, че западният човек е изцяло в плен на сатаната и е отрекъл Божественото, не вярва в Господа и не се подчинява на Неговите заповеди. Проблемът не е битов, а битиен и засяга отделната личност не пряко, а трасцедентно, глобално и не само на битово равнище. Макар че и битовото равнище е засегнато и празено от глобалните измерения.

Враждата между Запада и Изтока не може да утихне и изчезне с времето, а все повече се ожесточава. Макар че понякога дава вид, че стихва или дори че изчезва. Променят се обаче единствено формите, в които тя се води. По същество и двете световни войни през ХХ век са част от този непримирим конфликт.

3.

След падането в края на ХІV век на Източната Римска империя и на България под османска власт противоборството между Изток и Запад се преобразува в борба между Русия и Запад, тъй като Русия вече е хранителката на Православието, наследничката на Изтока, неговото духовно и политическо олицетворение.

Божият промисъл се проявява и тук.

Твърде дълго продължава агонията на Византийската империя - при това не без участието на Римокатолическата църква и целия Запад. Това я отслабва фатално, но тя дълго се съпротивлява на османските набези и успешно ги удържа. Същото прави и българското царство, макар и чувствително по-слабо от великата империя. Но забележете: съпротивата на Изтока рухва нито по-рано, нито по-късно, а чак когато Русия е вече готова да поеме новата си роля на Трети Рим. И когато е достатъчно укрепнала, станала е могъща, обединила се и е засилила властта, централизирала я е, превърнала се е в истинска православна империя. В края на ХІV век вече можем да говорим за Русия като изградена имперска държава със силна църква и православна култура. Тя има своите мъченици на вярата, разпростряла се е върху цялата руска територия, формирала е у народа християнско съзнание, повярвала е в себе си и е започнала да изпълнява историческата си мисия. България от своя страна е необходимият мост между Византия и Русия, по който преминават свещенослужителите и архиереите, свещените книги, богословските трудове, историята, православието. Това е грандиозна историко-цивилизационна задача, без чието осъществяване православието би изчезнало. Каквато е вечната цел на Европа, т. е. на Запада. В противен случай Западът би могъл да направи по-решителни и безкористни опити за предотвратяването на османското нашествие на Балканите и ликвидирането на Византийската империя. Големият му поход, с който се гордее - този на полския княз Владислав Ягело, е завоевателен, кръстоносен, а не освободителен. Затова е неуспешен и завършва трагично и по причина, че самите българи и изобщо православните християни не го подкрепят и не го подпомагат. Те разбират същността му и приемат историческото решение да изгубят държавата си, но не и вярата и религията.

Това, което казвам за ролята на България в пренасянето на Втория Рим към Третия, има отношение към третата тема, формулирана в заглавието.

Модерната епоха внесе важен нюанс в отношенията Русия-Запад.

Западът днес е общност от национални държави, конкуриращи се една с друга в икономическата, политическата и военната област, борещи се помежду си за надмощие. Но в отношението си към Русия те винаги проявяват съгласие и готовност за единодействия. Защото Русия е техният неизменен и най-опасен враг. Западът се развива относително на една и съща скорост, което гарантира поне на основните европейски държави еднакво равнище. Буржоазно-капиталистическата система ги изравни и интегрира в една икономическа общност. Дори и когато воюват (а това не е рядко през ХVІІІ и ХХ, а дори и в ХХ век), те запазват общите си интереси и цели в своето историческо развитие. В Европа до ХХ век няма кой знае колко значими икономически диспропорции - с изключение само в Османската империя. Затова и на новосъздаващите се там държави е отдедена повече „съпътстваща” функция - на пазари, територии за военни действия или за разгръщане на войските, политически експерименти и най-вече за поддържане на геополитическото напрежение и провокации срещу Русия.

Русия дълго време, почти до ХVІІ век и царуването на Петър І, като че ли стои извън общоевропейския, а и глобалния процес на преход от Средновековието към модерната епоха, т. е. от феодализма към капитализма. А когато буржоазно-капиталистическите отношения навлизат в Русия, им се налага да преодоляват изключителни трудности и това сериозно забавят прехода. Причината е в огромната територия, пораждаща неравенство в скоростта на развитие. На тази територия живеят много народности, някои от които почти до първото две десетилетия на ХХ век нямат нито писменост, нито дори основа за новия начин на живот. Диспропорцията затруднява дори и най-гоемите градове от европейската част на империята. Икономическата революция върви бавно и трудно, защото традициите й се съпротивляват и не й дават да напредва бързо. Дори реформите на Петър І не успяват да променят кой знае колко нещата, макар да са оставили дълбоки и трайни следи в обществото.

Всичко това затруднява и обществените промени, както и устройството на държавата по европейски образец. Тук дълго не се въвежда т. нар. „общо избирателно право”, а се поддържат почти до края на ХІХ век абсолютната монархия и крепостничеството. Русия не преживява европейския ренесанс, нито просвещението във вида му, който познаваме от Франция и Германия. Дори буржоазно-демократичната революция се осъществяват по необичаен начин чрез реформите на императора Петър І. Т. е. тя е революция на властта, а не на реалните икономически и политически субекти. Да повторя още веднъж, че реформите не засягат цялата империя, а предимно големите градове.

Различията пречат на общоевропейския политически процес и на развитието на капитализма, защото една огромна част от земното кълбо е извън системата и не може да се превърне в пазар или източник на необходимите за европейската икономика суровини и работна ръка. Русия практически е затворена страна, макар европейските идеи да проникват сред нейната интелигенция и да оказва сериозно влияние върху политическия и духовния живот.

И въпреки всичко Русия винаги е велика държава, могъща военна сила, важен фактор в международните отношения.

А Европа не престава да води войни с Русия. Тя намира всякакви поводи за тях, но реалната причина винаги е, че Руската империя нарушава политическия, икономическия и културния пейзаж, опровергава модела на социално-икономическото развитие, не се включва в системата, по която живее самата Европа.

Териториалният мащаб на Русия наистина препятства протичането на процесите, характерни за Европа. Но по-сериозната пречка е цивилизационното различие между Европа и Русия. Русия е не е „изостанала” държава, а, както подчертава Ф. И. Тютчев, законната наследница на Православната империя. Чрез православието, а не чрез икономиката и войските си тя присъства в целия православен свят. Същият Тютчев е забелязал: „където съществува православна Църква, там в най-различните области на живота се открива присъствието на Русия.” (цит. книга, стр. 47) Русия е в целия православен свят, но не като икономически господар или жандарм, а със силата на православното учение и нравствените ценности, които то пропоповядва. Тези ценности са различни и дори изцяло несъвместими с „духа на капитализма” и европейския хуманизъм, върху който се изгражда духовния свят на т. нар. „европейска цивилизация”.

В сравнение с равнището на живота в Европа тогава и сега животът в Русия е беден, нищ, труден, лишен от удобствата, които имат другите народи. Там и днес пътищата са лоши, трудно е придвижването, комуникациите са бавни, неуредени, несъответстващи на потребностите. Бедността е повсеместна - поне според т. нар. европейски и американски стандарти. И въпреки това почти липсват сериозни масови протести, бунтове. Силната власт е по-желана пред уж „демократичната”, защото постоянно сменя упражняващите я политически субекти. Хората предпочитат страната им да е могъща, да поддържа армията си - дори и за сметка на жизненото равнище на обществото. Опасностите и страданията, чуждата агресия и нападките срещу властта ги обединяват и сплотяват, дори когото не са доволни от нея. За практичния европеец това е необяснимо, но за Русия е естествено.

Русия винаги е имала своя независима политика - дори и когато е била слаба и побеждавана във войни. И никой не е в състояние да я покори и унищожи. Изтощават я, а тя е неизтощима; побеждават я, но е непобедима; разоряват я, но възкръсва.

Тя просто е от друг свят, от друга цивилизация! От тук, както отбелязва руският мислител от ХІХ Николай Данилевский в знаменитата си книга „Россия и Европа”, „противоположността на интересите, които временно възникват между Европа и  Франция, между Русия и Европа е постоянна, в крайна сметка според мнението на самата Европа.” ( Николай Данилевский „Россия и Европа”, М., 2011, стр. 85)

4.

Силата и историческото значение на една държава, народ, нация, общество или цивилизацията не е единствено в икономиката и армията, а в обема и значението на „световната задача”, които те са получили за разрешаване. В секуларния атеистичен свят човечеството се упрвлява от парите и материалния прогрес. Парите „възлагат” на определени държави в определени периоди да владеят света и да го управляват. Но да си господар на света не е „световна задача”, защото не е мисия за утвърждаване на високи нравствени ценности и осъществяване на Божия промисъл, а жандармска роля, поверена от сатаната, за да се ускори и да бъде вечно потъването на света в злото. И за да се заблуждава, че материалното благополучие е изходът от всички беди. Чрез световно господство могат да се извлекат някакви облаги за държавата и нацията, но не и да се изпълнява висока историческа мисия. Такава държава се саморазрушава и си причинява нравствен упадък и духовна безпътица. Във всички случаи нейното благополучието се постига с глада и мизерията на други народи.

Европа отвори огромни възможности за човешкия гений. Но след първоначалния разцвет на науките и изкуствата, след възхода на техниката и технологиите, след революционното усъвършенстване на начина на производство се видя как, когато човешките постижения не са изпълнени с нравственост, а пораждат постоянна гордост и отдалечеване от Бога, се опорочават добрите намерения, изопачава се човешкият образ, разрушава се същността на човека.

Задачата, за която говори Н. Я. Данилевский, е от друг порядък и с друго съдържание. Цялата история на Русия, особено тази след покръстването й и след като поема историческата отговорност да бъде основната опора на православието като „Трети Рим”, е отрицание на онова, което против всяка логика и основание, се определя като „европейска цивилизация”. Падането на Константинопол и на цялото Българско царство в края на ХІV век бе онзи исторически миг, от който нататък започна европейският възход и налагането на обществено устройство и тип личност, родени от Ренесанса. Тогава именно започна усилената индустриализация и разцветът на капитализма. А Русия съхрани себе си, предпазвайки се от ереста на католицизма и протестанството, а не чрез придобиване власт над цялата история. Така Русия и Европа окончателно се разделиха една от друга, за да тръгнат по различни пътища и към различни цели.

Поробените православни християни, сред които славяните са най-многобройната група, бяха принудени да излязат от общоевропейския процес на развитие и да отложат с почти четири века приобщаването си чрез своите възраждания към научно-техническите постижения на Европа. Благодарение на тази историческа трагедия те можаха да се обособят и подчертаят принадлежността си към славянския културно-исторически тип, предпазвайки се от заразата на протестантството и атеизма. И от неизбежния си упадък, разрушение и изчезване. И уж изостават, уж ги няма на историческата сцена, а всъщност се готвят за своята предстояща историческа мисия. Необходимо е и по този начин да погледнем на българската история и на робството. Не за да го отричаме или оправдаваме, а за да видим как се проявява Божият промисъл спрямо народи като славянския български народ и какво означава Бог да им даде или допусне подобно страдание.

Ние не можем да отделим мисията на Русия и православното славянство от самото православие. И макар днес да живеем в атеистично и неоезическо време, което е враждебно на православието и изобщо на християнството (преди всичко на православието!); което отрича религията и поставя устройството на света изцяло под човешка власт, а Църквата е превърната в една от многобройните институции на т. нар. „гражданско общество”, трябва да се напомня какво е Бог и какво означава „да попаднеш ръцете на живия Бог”. Църквата е Богочовешки организъм, създаден от Иисус Христос; тя е тялото Господне. Глава на Църквата е сам Иисус Христос. Ние трябва да говорим със съответния език за тези неща, за да можем да ги назоваваме точно и словото ни да казва истината.

Руската литература и философия често нарича Русия „света” и то не толкова заради това, че всеки родолюбец възприема отечеството си като светиня, която е длъжен да брани и да работи за нейното благо, а преди всичко заради съзнанието, че тя е осветена от Бога, благославящ я и определящ й най-висшето послушание и служение - да пази чистотата вярата и единството на Църквата.

Реално и приложено към обществения и държавния живот, а и към живота на отделния човек, това означава отказ от „човекоцентризма” и егоизма, от „всичко е позволено”, което изкривява разбирането за свобода и я превръща в разгул и безнаказаност. Бог не е отказал на човек нито достойнство, нито чест, нито да живее богато и е напълно невярно, че Църквата и изобщо християнството нехаят за материалния живот. Напротив, ала всичко трябва да бъде „за прослава на Бога” и със съзнанието, че земният живот е временен и е подготовка за Царството небесно. Затова трябва да се живее с друго съзнание, а не алчно и агресивно. В основата на държавното и общественото устройство трябва да са положени нравственият принцип, доброто, солидарността, състраданието. Държавата е политическа организация, която е майка на всички, а не само на властта и богатите. Само когато „властта е от Бога”, тя е способна да изпълни тази нравствена отговорност и да събира, а не да разделя хората, да им помага и утешава, да ги пази и води към доброто. Защото в нея има Божия благодат.

В това е и смисълът на т. нар. „абсолютна монархия”, която руските славянофили утвърждават, а „западниците” под влияние на европейските политически учения отричат и заклеймяват като деспотична и реакционна. На нея се противопоставя „демократичната държава”, в която действа всеобщото избирателно право, а властта „произлиза от народа и принадлежи на народа”, който избирал своите представители в нея и по този начин сам участвал в упражняването й. Тази държава обаче е основана на други принципи; нейната нравственост е друга и тя е лишена от Божията благодат, след като сама е отделила Църквата от себе си.

Русия също е подвластна на радикалните исторически промени. Тя също прие буржоазен облик и отдели Църквата от държавата. Но въпреки всичко продължи да следва и поддържа характерната за нейните държавнически традиции симфония между държава и Църква - дори и тогава, когато налага строги ограничения и преследва духовниците, разрушава храмовете и усилено проповядва безбожие. И в крайна сметка, дори и тогава когато не го прокламира, се стреми да води народа към „Обетованата Земя”, наричана по различен начин, ала винаги с едно и също съдържание и смисъл.

Руската държава в цялата си история, дори и след Октомврийската революция от 1917 г., се е водела по-скоро от консервативни принципи отколкото от либерални и революционни. Затова и нейното движение в историята е по-бавно, с често обръщане назад, за да се види какво живо е останало там, което би могло да се приложи в новите условия, и за да се съпоставят измененията с традициите, за да се види доколко са целесъобразни и пригодни към руските условия.

5.

България, чиято народностна основа е славянска, направи първия си исторически и цивилизационен избор още през VІІ век, когато се установи в непосредствено съседство с Византия, изземвайки от нея територии, за да охранява византийската цивилизация от Север. Срещу това тя получи възможност да черпи от нейната култура, да се учи от духовния и политическия й опит, придобивайки нейните знания, постижения и нагласи. Когато през ІХ век светият цар Борис-Михаил Покръстител покръсти българския народ, окончателно бе определено мястото на България в Православната цивилизация. Чрез България славяните се приобщиха към Православието, придобиха Божията благодат и осветиха пътя си в историята. А през ХІV век, когато по Божие допущение изгуби политическата си свобода, тя успя да пренесе центъра на тази цивилизация от Втория в Третия Рим и така да съхрани православието и отвори нова страница в неговата история.

Колкото и да се мъчат някои български историци и философи да доказват,  че християнството не било намерило почва в българския свят и българите са много повече езичници отколкото християни, истината е, че благодарение на православието народът успя да надживее и преодолее иноверското политическо робство, да се съхрани, да запази езика и културата си. Ако той беше „повече езичник отколкото християнин”, непременно щеше да се поддаде на чуждата вяра и да я възприеме. Както това се случи с възприелите богомолиството правосалвни сърби в Босна. Тогава би му било по-лесно да просъществува в материалния свят. Вярно е, обаче, че поради липсата на достатъчно български свещеници и особено на българско монашество (и днес също) вярващият българин не е достатъчно дълбоко навлязъл в Христовото учение, няма навика да посещава редовно храма, да се моли и участва в църковния живот. По тази причина и той начена и проведе борбите за църковна независимост повече като борба за национално освобождение отколкото за самостоятелна Българска православна църква. Но това са особености на православния бит в българския свят, а не аргументи в подкрепа на тезата за езичеството му.

Но именно православното и славянското битие на българския свят бе благословеният подтик на Русия да извърви дългия исторически път, за да освободи народа от османското робство и възстанови българската национална държава. При това без каквито и да било предварителни условия. А такива условия Европа поставяше - най-първото и най-важното бе или преминаване към католицизъм и протестанство или, в най-добрия случай, уния с Рим. Европа съдейства на гърците и критиняните, а и на сърбите и черногорците да отхвърлят игото, без да иска нещо в замяна. Но от нас, славяните, поиска такава жертва. Ако бяхме повече „езическа отколкото християнска нация”, щяхме или да се съгласим, или нямаше да бъдем изправяни пред подобен избор.

Нашето освобождение от османско робство бе резултат от историческия избор, който бяхме направили най-напред през VІІ век, а окончателно и на друго екзистенциално равнище повторихме през ІХ век. А в края на ХІV в. изпълнихме великата мисия за спасяване и съхраняване на Светото православие и на Православната цивилизация.

Защо тогава ведага след Освобождението българската държава решава, при това в почти пълно единодушие на нейните държавници и политици, че пътят й е извън вековната традиция и че е наложително България да избере нов път и да направи нов цивилизационен избор? Разбира се, никакъв нов цивилизационен избор тя не можеше (а и сега не може!) да направи. Политическото мнение обаче сметна, смята и сега обратното.

Българското възраждане, след като процесът на формиране на нацията получи достатъчно сериозно ускорение, за да се приеме, че е необратим, лансира пропагандната идея, че народът е изостанал в развитието си и че е необходимо да бъдат догонени напредналите. И че духовното и политическото робство е решаващата пречка да се приобщим към високо развитите. Затова трябва да направим всичко възможно, за да станем част от тях. Никой нямаше търпение да чака бавното и еволюционно движение, което един ден да ни даде онова, което толкова силно желаем. На нас ни бе нужен ускорен ход, защото времето не работи в наша полза. Русия, която ни освободи, не притежава ресурс, за да ни придаде началния тласък в изграждането на икономическите основи на държавата, както и да изгради (или поне да помогне в изграждането) инфраструктурата, да създаде мрежа от банки и кредитни институции, които да финансират индустрията и търговията. Изобщо, да ни измъкне от пропастта на робството и ни постави сред богатите, образованите и културните. Тя самата не беше на онова равнище, което я превръща в „модерна държава” с развита икономика, но и с политическа система, отговаряща на европейския модел на политическо и държавно устройство. Европа обаче даде знак, че е готова да ни осигури ускорението. Знакът е примамка да отхвърлим зависимостта от Русия, за да получим желаното. Тази примамка се прикрива още с идеологемите за угнетения народ, абсолютната монархия, деспотизма и изостаналостта на Русия.

Примамките започват да изглеждат истина, когато следващите едно след друго събития скарват България с Русия. Русия не помага икономически, но настоява да влияе решително на българската външна и вътрешна политика. Те негодува срещу княза, иска да го свали от престола, гневи се, че Съединението е извършено в неподходящ момент и без да е уведомена, но не съдейства видимо за отстраняване несправедливостите на Берлинския договор.

Либерална Европа коварно поучава българските държавници, че е наложително, а и напълно възможно, България да надскочи себе си и да определя сама своята политика и да избира по собствената си воля своите съюзници и покровители. Т. е. да отхвърли руското влияние и направи нов цивилизационен избор. Или най-малкото да се отскубне  от нейната зона на влияние. И че тя ще й помага и съдейства в благородните и справедливи усилия.

Това е едно от най-често използваните средства за пропагандната война, която великите сили от модерната епоха и най-вече от края на ХІХ и през ХХ век водят една срещу друга, за да отслабят влиянието на съперничката си и разрушат единството на противната зона на влияние. Използва се несигурността и икономическите трудности на малките държави и на тяхната едра буржоазия и управляваща върхушка, които винаги са готови да продадат националните интереси, за да купят собственото си благополучие. Случва се това да стане и от невъзможност и разногласие с цивилизационния съюзник и покровител, който е в криза или затруднения, за да продължи икономическата помощ. А най-често е, когато се е получил или дисбаланс в глобалното разположение на силите, или предстои преначертаване на политическата карта. Във всичките случаи местната върхушка е недалновидна, води се от невярната си преценка за реалното състояние на света и особено от лъжливото си убеждение, че то в никакъв случай не е временно, а ще бъде все така от тук насетне.

Последиците за българския свят и неговата държава са известни от историята. Но още по-тежки са те за народа, защото опората под нозете му опасно се разклаща. Той е подложен е грандиозен пропаганден натиск, който неизбежно разколебава вярата му и представите за реалността. Не може да се отрече, че семената на тази пропаганда са покълнали и не са малко хората, които са убедени вече, че действително е извършен нов цивилизационен избор и българският свят се движи в друга цивилизационна орбита. И че наистина православната вяра не е вкоренена здраво в националното ни съзнание, понеже ни е вменена насила и не е станала наша същност. Това е отворило широко вратите на неоезическите секти, сатанинските  учения и атеизма.

Въпреки това обаче геополитиката има за основа неизменното статукво, в което евентуално могат да се променят само подробностите и нюансите, а не същността. Моментните състояния са по-скоро нещо като размътване на водата; мътилката ще се уталожи след време и ще се избистри. Е, бистротата й няма да е идеална, но и мътилката не чак толкова голяма.

6.

Насочвам читателя към няколко извода.

Първият е, че светът изконно е разделен на Изток и Запад, чието противопоставяне е постоянно и дори с неизменна интензивност и сила. Противоречията са от всякакъв характер: политически, екзистенциални, нравствени, културни, идейни. Те не се изглаждат дори и след неизбежното изравняване чрез стандартите на знанието и технологиите, икономическите и юридическите правила и норми. Тези стандарти само ги прикриват и гримират, но и подсилват. Понеже се създават от Запада и се налагат на Изтока пряко волята и желанията му.

Вторият се отнася до отношенията между Европа и Русия като другото название на противостоянето Изток - Запад, но в по-нов и ожесточен вариант. Ожесточението е толкова голямо, че не позволява вечен мир, а само временни примирия. А дори и те са съмнителни и твърде кратки. Днес, както и вчера, това е главният геополитически конфликт, определящ реалното разположение на силите в света. Той генерира идеите за неговото развитие; около този конфликт се разполагат до голяма степен всички (големи и малки) държави.

Третият извод е, че зоните на влияние на великите сили са постоянни и ненакърними. Временно могат да бъдат пристъпвани от друга велика сила, но само тогава, когато „титулярната” е отслабена или заета с разрешаване на някой прекалено важен за нея проблем. След като се възстанови и разреши проблема, тя се завръща в собствената си зона на влияние и отново поема функциите си.

Четвъртият извод е: България не бива да поддържа у себе си илюзии, че светът толкова бързо и радикално се променя, че е възможно да се прави „нов цивилизационен избор” или да вярва, че е допустимо зоните на влияние да сменят своята принадлежност. Великите сили, колкото и да воюват помежду си заради собствените си интереси, винаги са лоялни една към друга, спазват исторически установилия се световен ред и не преместват линиите на разделение и влияние.

Петият и най-важен за нас извод и, че България принадлежи на православно-славянската цивилизация, намира се в зоната на руското влияние и ще си остане в тази геополитическа архитектура, докато съществува. Затова голяма грешка е да се представя тактическият избор на някакво международно съглашение или военно-политически съюз и организация като стратегическо и замяна на една цивилизация с друга. Политическите съглашения в международния живот са нещо обичайно и необходимо и е въпрос на политическа мъдрост и геополитическа подготовка и дарба  да се избират съюзникът и партньорът за определена дейност и за определен срок. А още по-лошо е да се върви срещу народите и дъжавите от собствената цивилизация, както понякога прави нашата държава. Цивилизационният избор е веднъж завинаги и не подлежи на ревизия.

Защото, както е казал Николай Данилевский, „в общите, главните очертания историята се формира не според човешката воля, макар да й е дадено да я чертае.” (цит. съч., стр. 67) За съжаление се оказа, че е трудно, дори непосилно за човека да го разбере и възприеме като основопоагаща истина в геополитиката. Трагедиите и разочарованията са цената на това неразбиране.

Особено за България.