Елена Алекова, „Псалтир за всеки ден”, Изд. „Бъдник”, София, 2017

Банко П. Банков

За да бъда честен към читателите, трябва да предупредя, расъл съм в атеистично време, в семейство, зачитащо човещината, труда, стремежа към знание като подразбиращи се ценности, но имащо формално отношение към религията само през празничната обредност. А тя е езическа в дълбинните си корени. В ранното ми детство прекрачвахме църковен праг от сватба на кръщене или на погребения. На Коледа цвъртенето на пържоли и наденица пълнеше със слюнка детската уста, Великден чакахме заради сладкия дъх на козунак и шарения от пищялки и люлки.

В социалистическо време отношението на моето поколение към религията, като оставим настрана просветения атеизъм, отначало беше страхливо верноподаническо загърбване, по-късно - показно, но изпразнено от съдържание любопитство или провокация на забрани.

Затова когато именитата поетеса и проникновен литературен анализатор д-р Елена Алекова настоя да взема отношение към новата ? книга с псалми, дълго време отказвах, чувствайки се емоционално неангажиран наблюдател, повърхностно осведомен как трябва да се общува според религиозния канон със Създателя.

Талантливата поетеса с многобройни изяви в различни жанрове е дълбоко вярващ човек, вникнала в каноничните основи на вярата и правилата за практикуването ?. Съчетанието на талант и вяра вероятно обуславят открития ?, борбен характер. Тя не веднъж се е впускала в безпощадни спорове относно обществени или специфично писателски проблеми, храбро е защитавала самотни позиции.

От друга страна, всички, които я познаваме, сме респектирани, защото тя е самообразован, но високо просветен богослов, общуването с Бога при нея е колкото спонтанно, толкова и съзнателно. Появата на новата ? книга „Псалтир за всеки ден” за пореден път раздвижи привидно огледални води наоколо ?.

Откъде-накъде изявена поетеса, доктор на литературни науки, ще засажда и жъне в нивата на дипломирани богослови? И още по-голямото стъписване - псалтирът е от древни времена неофициална мъжка привилегия за възхвала на създателя, какво търси една жена сред псалмописците?

Сега, когато съм се нагърбил да търся мотивите на Елена Алекова да застане с разголена душа пред нас чрез боголюбиво слово и се старая да вникна на тълкувателно ниво в „Псалтир-а за всеки ден”, съм задължен към онези читатели, които също като мен, разтваряйки страниците, ще се озадачат от бегло чути понятия. Затова нека почнем с терминология, почерпена от популярни справочници. И така:

Псалм (в елинското утро на цивилизацията) е название за религиозно поетично произведение, предназначено за богослужение чрез пеене в съпровод на инструмент, наречен псалтирион. Псалтир е книга на похваленията, тя сочи пътя на душата към очищение чрез познаване на Бог.

Най-стари от известните ни такива текстове са суровите Давидови псалми. Те са около 150 и съдържат описание на Господа, на мисията му, благодарности и похвали, надежди, радости и скърби, прошения за защита и помощ, покаяния, разобличения, поуки. Достигналите до нас 18 Соломонови псалми внасят нов, чувствен елемент в похвалните молитви. Паметни Соломонови сравнения на косите, очите, устните на възлюбената не веднъж са цитирани или заимствани в любовни слова на прочути и анонимни поети от древността до наши дни.

Пълноценното възприемане на четирийсетте псалми, съставящи посланията към Бог на дълбоко верующата и високо просветена поетеса, наша съвременница, предполага да познаваме още термини - ектения, херувим, синтагма, антиномия, скиния, ерминия. Нека оставим това на оня, който ще отправя молитвите си към Създателя чрез словото на Елена. Текстовата тъкан ориентира за смисъла на повечето от тези термини, а където остават неразчетени, предизвикват читателя да задълбае по-дълбоко в псалмите и от общото послание да долови смисловата им натовареност.

Молитвените текстове в псалтира са плод на две, че и повече творчески мотивации. На първо място те дават възможност на предано вярващия християнин за ежедневен, извисен над битови потребности диалог със Създателя. Словесният храм, сътворен от Елена Алекова, е своеобразна изповедалня, където мълком или шепнешком да споделим грижи и надежди, да се освободим от съмнения и страхове, да потърсим прошка за греховете си. Той превръща в молитвен дом скромната стряха, сянката от дива круша над напукан синор, смълчана ливада под свечерено небе, скамейка сред шумна градска навалица.

От друга страна (и това е не по-малка заслуга на авторката), псалтирът отваря дискретни пътеки за запознаване, за въздействие, а от там - и за приобщаване на читателя-агностик към същността на христовата вяра.

Псалмите внушават обич към света, към живота със светлите му и тъмни страни, носят просветление - да приемаме мъдро изгревите, но и залезите, раждането, смъртта и възкресението като редуването на сезони.

Водят ни за ръка през мъглите и лабиринтите на делника. Любовта доминира в тези пречистващи молитви, защото, отправена към Бог, тя е въздигната над плътско тълкуване, усещане е за крепящо рамо, сенник под изгарящо слънце, оазис за душата. Елена припомня: „…Пътят, който води до Теб (боже), е любовта. / Пътищата на този свят са пътища, / които разделят… / от прага - нанякъде, / от сърцето - нанякъде, / през слепи мечти и тръни… / Тръгват. И не се завръщат. / Пътят, който води до Теб, е път на завръщане…”.

Тя проумява - грехът, страданието е заложено в несъвършенството на човека. И затова пламенно възкликва от името на всички ни към Създателя - ти си моето пристанище, моят спасителен фар, стожерът, десницата, която ме дига, когато падам, ти си моето спасение… „…И аз проглеждам. / Дори да не мислиш за мен, да не знаеш, / да ти е все едно коя съм…”.

Тук се долавя рядко срещаното внушение: от една страна, панацеята - вярващият да прехвърля отговорността за постъпките си на Господа, разчитайки на всеопрощението. От друга страна - увереността, че Божието всеопрощение е катализатор на взискателност към себе си, човече, бъди достоен за прошката.

Елена Алекова изрича вдъхновени думи за любовта още на редица места в текста, защото вижда през пълнотата на земната любов безусловната Божа любов към нас. Уверява отново и отново, че любовта към Бога е наша крепост и убежище. И създаденият от Него свят е дом за всички.

В псалмите са изпети мъдри думи за чистотата и покаянието, защото всеки човек рано или по-късно застава пред Съдника, вярващият идва с надежда, невярващият - в безнадеждност. Колкото по приближаваме Бога, толкова по-фина, по-лукава е природата на греха, който ни преследва. А Бог е приготвил за търпеливите и покаялите се: „…богатства, / дето молец ги не яде и ръжда ги не хваща…”.

Ако продължим с думите на Алекова за: „…тихите съзерцания на живота, / когато пред мен се разкриват / тайните на раждането и смъртта, / на живота тук и сега, там и завинаги, / когато виждам как в утробата / непроявеното става проявено / и зрее плодът за бъдещото си сбъдване в живот, / както в земята мъртвото, / което остава от човека, покълва / (подобно семената на житото в земята) / за бъдещото си сбъдване във вечността…”, стигаме до думите на руския монах Митрофан, че възкресението е не само в дух и в душа, но и в плът, пречистена и нетленна.

Висок философски промисъл внушава псалмът за митарствата. Защото: „…ако душата би знаела за премеждията, / през които ще мине при земното си пребиваване, / дали би поискала пак да напусне небесното си обиталище, / да потърси дом, подвластен на времето, на сезоните и дървоядите?…”. Но любовта към Бог се осъзнава през проумяването на човека и света, през опознаването на земната печал.

Елена Алекова предупреждава - душата ни носи страдания и грехове на предците ни, те битуват като предания в нас, дърпат ни назад, но озарението, стремежът към Създателя ни изтръгва от смъртната умора на съществуването. Защото човек живее сам (с душата си) на този свят и само Бог е неговото упование.

В този осми псалм тя споделя енигмата, че единението със Създателя се постига при отказ от всяко ЗНАНИЕ и НЕЗНАНИЕ. В текста и по-нататък се среща тази характеристика за „след битието”. Аз самият още търся ключ към това ? прозрение, макар че подсъзнателно усещам, обемането на мирозданието, сътворено от Създателя, изисква създаване на нова понятийна система, извън възможностите на физиологичните ни рецептори.

През страниците на псалтира Елена Алекова ни въвлича неусетно в сферата на теоретични абстракции, на вековни философски прения - БОГ Е и НЕ Е. Имат ли име субстанциите, категориите, понятията? Какво е съотношението „име - същност”. Нужни ли са имената, след като на различни езици са различни?

Какво е съотношението между думите палач - жертва в понятието свето жертвоприношение и същностния ужас на жертвата под студеното острие на ножа? Този дискусионен въпрос в теорията на познанието вълнува трайно Елена при общението ? с Божиите наставления. В псалм двадесет и пети тя казва: „…Ти си дал (на човека) Словото - да му бъде / нетленен източник на сила, съсъд на светлината, / пазител на истината… / …несекващ извор на живота и любовта…”.

За нея отдаването във вярата може да стигне до екстремен, монашески максимализъм: „…Пътят към теб е път в себе си (който изисква) …отказ след отказ / от всичко, което те заобикаля, / сбогуване след сбогуване /със всичко, което си обичал…”.
Но скептицизмът, съдбовността не преобладават в похвалните слова на авторката. Посветила е ведри, проникновени мисли за хубостта на света, за целостта му - да преминава непрестанно от ВСИЧКО - през НИЩО - във ВСИЧКО. За радостта от съществуването, за силата на словото - да прави от невидимото видимо, да позволи на човека да опознае себе си и Бог.

Тя сочи, че озарен от познаването на Бог, човек отъждествява Създателя с предметни и духовни стожери на съществуването си: Бог е негов щит, крило, вяра, правда, светлина, спасение.

Тази вяра пази човека от самия него, от податливостта му към телесни и душевни съблазни. С края на земния живот човек се завръща в дома си, защото негов дом е Господ. Елена Алекова органично вплита в оригиналния текст на псалмите тържествени, авторизирани библейски слова: „…Господ ме води на тихи води и на злачни пасища, на високо небе и на слънчеви поляни…”. Бог отваря сетивата за „благоухания”, недостъпни за разума. Брани душата от изпитни, от злини и лъскавини…
Ако и светът да е несправедлив, тя продължава: „…Господ е справедлив, / той ще изчисти коритата на вавилонските реки от наноси и мръсотията. / И няма кой тогава да напада оногова, / който е превърнал сърцето си в обиталище на правдата…”; „…Деня на гонение и позор на правдата Той ще превърне в ден на тържество… / Всекиму онова ще се даде, / което е търсел и гонел по пътищата на миража… / На бягащия след безчестие - / безчестието ще му е дял. / Гоненият за правда ще получи правда. / Жадуващият за кръв - в кръв ще се удави…”.

Тук мекотата, Божието всеопрощение недвусмислено отстъпват на старозаветното право - зъб за зъб, смирението се прелива в предупреждаващ, буреносен социален протест. И той има изненадващо днешен смисъл.

Като дълбоко вярваща Елена Алекова отстоява прозрението, че в единението с Бог е единственият смисъл на човешкото съществуване, животът през смъртта е път за постигане на себе си, като единение със Създателя. Осъществяване на единение е възможно за всеки и навсякъде, не непременно в храма.

Защото Божието присъствие е универсално - в материалния свят и в света на духовността, облечена в слово. Бог е в началото и в края на пътя, защото той е самият път, той е в мислимото и немислимото, в НЕЩОТО и НИЩОТО. Тази всеобемна представа за Създателя отново надмогва познавателните възможности в съзнанието на повечето от нас.

Разсъждавайки върху единението битие-вяра Елена Алекова стига до теологични прозрения, които за блюстителите на канона могат да се сторят даже смущаващи. Тя казва: „…Толкова си далече и толкова си в мен, / че понякога не правя разлика между Теб и мен… / Както човек облича и съблича дреха / и захвърля дрехата, когато се прокъса, / тъй и истината облича и съблича думите…”, но си остава същата истина. А отсъствието, немощта на думите създава празнота, която поражда у нас необходимост от сливане с Бог.

Отново възвишената вяра на авторката ни изправя пред нравствена енигма, която всеки от нас има задължението и едновременно - свободата сам да премисли. Чувства ли се той достатъчно силен, достатъчно справедлив, достоен чрез сливане с Бог да се вживее, да носи Божии отговорности?

Още едно предизвикателство за вторачените в катехизиса бранители на канона са възторжените стихове в двадесет и трети псалм: „…Ето, иде моят Жених. / Лицето му грее като ясен ден, / облаците са му като дреха… / …спуска се от небесните височини като елен / и душата ми примира в очакването да го докосна. / А Той… Той нахлува в мен - / отвън и като че отвътре - през кожата и всичките ми сетива, изпълва ме. / И всяка моя клетчица става ЕДНО с Теб…”.

Тук се долавя отсянка на естетизиран еротизъм, спомнете си истории и легенди от предхристиянските цивилизации, оплодителния златен дъжд падащ върху Даная, пресъздаден от майсторската четка на Тициан; съвкуплението на Леда и лебеда през очите на страстно вярващия Микеланджело; гълъба - свети дух и девата в представата за непорочното зачатие.

Езикът на псалтира, този поетичен въззив към нас, е майсторският, краснословен, просмукан от мисъл език на Елена Алекова, познат от многобройните ? книги със стихове и литературни анализи. И заедно с това е по-различен, богослужебната тема предразполага към дълги, тържествени строфи, орнаментиране на думи и сътворяване на такива с отсенки във внушението или нова съдържателност. Този ту притчов, ту интимно доверителен език предразполага читателя да се чувства едновременно под високия купол на храм и на четири очи с изповедник.

Ето примери как вдъхновената вяра, пречистената чувственост, ювелирното търсене на съответствие между внушение и изказ са родили под перото на Елена Алекова нейни си думи, като неприкаяна, утеснение, прозрачина, вопия, смъглявам, изморница, рикание, скротявам се, всесбъдване, нежина, безпросвет, крачна, отсянка, звек.

Често те са скрепени във фразеологични съчетания и ни обгръщат с атмосфера на притча, на епос, на естетизирано фолклорно сказание. И дори в редките случаи, когато остават замъглени като знак за предмет или действие, са сътонни с общата езикова картина, в която е потопен читателят. Мистичен колорит с дъх на изтекло време придават на общуването ни с Бога през устата на Елена и цитатите от църковнославянски, по-точно старобългарски текстове: „…Душе моя… / …почто грехами богатееши, / почто волю диавола твориши, / в чесом надежду полагаеши…”.

Тук и там отправните бележки в текста цитират в оригинал руски източници, но древноруският е слабо отличим от падежния старобългарски и не препятства общуването с текста.

Наред с вдъхновените призиви за себепознаване и отдаване на божиите завети, с пламенното обвързване на вярата с философия, нравственост, стоицизъм, вече подчертах, че псалтирът подтиква към паралели с върхови тълкувания на вълнения и въпроси от велики творци на други изкуства, в други жанрове.

Патосът на чувствата, езиковата стилистика, мащабът на изобразяването, леко приглушената, сякаш избелена тоналност напомнят за старинни стенни гоблени, населени с лъвове, херувими и еднорози; с девици, божии вестоносци и праведни войни. Но също така и за образци на човеколюбивото изкуство от времето на Ренесанса.

Апелът за безусловната любов към Бога в псалм пети, вярата, че пълнотата на земната любов е израз на божията любов към човека, стремежът за съединение на човек с Бога в псалм деветнадесети отправя въображението към знаменитата скулптура на Бернини „Екстазът на света Тереза”, където срещата на светицата с божия пратеник добива естетизиран чувствен оттенък.

Този интимен елемент в любовта към Бог е изразен особено пламенно в псалм дванадесети - „На обричането”: „Прегърни ме, / Господарю мой, Възлюблени мой, / покани ме в покоите Си от сияния и светлини, / изтрий сълзите ми, сърцето ми приласкай”. Със закъснение си давам сметка, че този елемент за пречистено преливане на духовното общуване в чувствено е психологически ключ при разчитане на собствената ми новела „Любовницата на владиката”.

Непосредствена отправка към знаменитата фреска на Микеланджело „Създаването на Адам” в Сикстинската капела внушава псалм тридесет и шести - „Ти си направил човека от земя и небе - / смесил си го от пръст и вода… / …обградил си го със словото си като щит…”. Спомнете си цветущото тяло и духовната беззащитност в погледа на прамъжа, протегнал ръка, за да му вдъхне душа показалецът на Създателя.
И пламенното и лаконично признание в псалм тридесет и осми: „…Теб търся, Теб жадувам, Теб обичам / с цялото си сърце…”.

Доказателство, че повечето нравствени внушения, наред с битовите акценти в класическата литература са художествени интерпретации на Божието слово, подсказва псалм двадесет и пети: „…Ако и никой да не е казал, че животът е справедлив, / то… кой е казал, че е несправедлив, / та е толкова несправедлив животът?”. Тези думи са в успоредица с монолози на Гьотевия Фауст; с финалната фраза на Мопасан в знаменитата му повест „Един живот”, която ще цитирам по памет: „Животът не е нито толкова добър, нито толкова лош, колкото го мислим”.

Това естествено преливане, раждането на художествено слово от молитвено обръщение към Създателя, красноречивото открояване на философски прозрения носи псалм тридесет и трети: „…Някъде в мен (или извън мен) / сред всичкото това немълчание, / сред цялата тази шумотевица, / гръмотевица, главоломица вън и вътре в мен, / някъде, незнайно къде, защо и как, е тишина… / …Все едно никога не съм се раждала / и се люлея в плазмата на първичната утроба, / откъдето светът изглежда / само като проекция на бъдеще / с координати, посоки и времена, / примамващо екзотични, / но незадължителни…”.

Елена Алекова достига до великите тайнства на живота чрез благодарствените си думи към Бог. В последните псалми „Не унивай, душо моя” и „Тишина” тя споделя прозренията си; за привидно нетрайния смисъл на живота тук, върху нашата осъдена (макар и на далечна) гибел планета. За достойното приемане на отредената ни участ на еднодневки в мащаба на безкрайното време.

Тук вече всеки от нас, читателите, е смразяващо сам, наведен не над интригуващ литературен текст, не над песенна молитва за утешение, а изправен пред неизбежното: „ Защо униваш, душо моя, и защо се смущаваш? / Все някога идва смъртта. / Посрещни я с отворени очи и със сърце, / в което ветровете са утихнали, / а вълните са се укротили, / за да не те е страх. / Къде са грижите и къде - тревогите, / дето те терзаха и превръщаха / дните и нощите ти в пъкъл? / Няма ги. Изчезнаха. / Къде е всичкият огън, дето те гореше, / и жупелът, дето се сипваше върху ти? / Станаха прах и пепел, сляха се с пръстта. / Къде е злото, дето те преследваше? / Премина като сянка изморница / и след него нищо се не вижда. / Къде е рикащият в пустинята звяр? / Изнемощя и се стопи като мъгла…”.

Стъписващият с безпощадната си истинност текст отвежда отново към внушения, постигани и с други средства в други изкуства. Докарва тръпки на боязън, каквито лазят по гърба, когато 440 певци и музиканти надигнат вопли на покруса пред Страшния съд или отправят молба за Божа милост във величавия „Реквием” на Берлиоз.

Какво ни чака след края ? Каква е представата за „после”? Не мога да го кажа по-проникновено от Елена Алекова в заключителния псалм четиридесети: „Свиралата и песните заглъхнаха. / Думите си тръгнаха. / Мислите - и те се разпиляха. / Мълниите и блескавините на света / се разсипаха. Усмириха се ветровете, / скротиха се като паленца в нозе на господар. / Ревът на еднорога отзвуча. / Рикането на лъва изчезна. / Къде отидоха врагове и зложелатели / с ямите и капаните, които по пътя ми редяха, / със стрелите на гняв и с меча на злоба, / с които ме преследваха ден след ден, / със зъба на клеветата, с който ме гризеха? / Няма ги. Изгубиха се в пустошта. / Изчезнаха заедно със злото, / на което с охота прислугваха. / Тихо е, като да е нямало нищо друго / освен тишина… / И е отворено. И е празно. / А същевременно е всепълнота, всесбъдване. / Няма посоки. Няма мерки. / Всичко е ЕДНО. И е безмерно…”.

Връщайки ни от космическата, Божия представата за „после” в делника ни, Елена Алекова отново се обръща към нас и превежда каноничните постулати за осмислено съществуване до достъпни за ушите и сърцата ни напътствия: „…Добро и зло са само мяра на живота ни тук и сега..”, само две блюда на везната, които човек пълни, „за да мери душата си на нея”.

Така „Псалтир за всеки ден” е, от една страна, достоверно вписващ се в канона текст за прослава на Бог. Той осъвременява с мярка стародавния църковен български език, адаптира посланията на светото писание към възприемчивостта на децата ни и ще попълни празнината от допълнително четиво при обучение в средните и висши църковни училища и факултети.

От друга страна, псалтирът е високо поетична картина на безкрайния свят, увлекателен разказ за вярващия, който търси в него пътека за спасение на душата си.
Отново ще обобщя усещането си, подобно спонтанно, безрезервно отдаване на Божиите напътствия, увереността, че Бог е всевиждащ и всеопрощаващ, може да си позволи само високо взискателен към себе си човек.

Не става дума за монашеско отричане от света, напротив Алекова е емоционална натура, отворена с душа и тяло към много от благините на райската градина, които се присънват на изгоненото от нея човечество. Но вярата, упованието в Божията помощ не може да бъде индулгенция за газене през нравственост, за невъздържаност, неовладян егоизъм и суета. С надеждата, че има кой да прости, да отпише греховете ни от сметката.

Не на последно място най-новата книга на д-р Елена Алекова ще е глас, нашепващ напътствия за нравственост, човеколюбие и примиряване с ограничеността на земното съществуване към онези от нас, които сме разминати с дълбинната същност на християнството поради българската национална съдба през втората половина на двайсети век; и докосваме религията формално, като съблюдаваме единствено празнична християнска обредност.

Накъде ще се насочи неспокойното перо на авторката в идните дни? Няма защо, а и не можем да гадаем. Творческата инвенция при нея не е славолюбиво състезание със съвременници, а е внушавана от Христови напътствия. за които сетивата на част от нас не са достатъчно чувствителни.

Което не пречи да живеем в съответствие с човеколюбивите норми, припомнени чрез стиховете на Елена Алекова, в „Псалтир за всеки ден”.