7.3 ПО РИХТЕР
„Свищовското”, както го запомнихме. 4 март, 1977 година. Беше петък. Не го търсете нито в новите, нито в старите календари. Не е отбелязан нито с жълто, нито с червено.
Работническото общежитие „Свилоза”, църквата „Св. Троица”, цял жилищен блок до училище „Алеко Константинов” в града - всичко на камък и пепел.
Най-често тези думи и до днес се въртят в спомените. Различни времена - различни статистики. И сега никой не знае точният брой на загиналите - дали са 120 или 250.
Едните - тогава, „имали сметка” да ги намалят, другите - сега, да ги увеличат. Както всичко от бита обичаме да превръщаме в политика - и тук сме си същите тарикати. Като старите ни цървули. Залепихме им по едни дълги езици отпред и вече ги наричаме трандафори.
Стар човек съм и добре знам, че около празник не бива да се ровят тягостни спомени. Но то стана точно днес, на тази дата вечерта преди 41 години. Как да го отмина, когато мои гости от Северна България пристигнаха с влак с 12 часа закъснение, без да знаем къде са.
И като пристигнаха, разказваха как са чакали между гарите да сменят нагънати железопътни релси. После пък слушахме разкази на очевидци как измежду смъртните човешки стонове за помощ са се мушили българи и цигани, влизали са в жилищата и са ги обирали в тъмнината. Няколко бензиностанции в същия час ограбени до сушка - бензин, масла в туби, принадлежности…
На другия ден, 5 март, събрахме се две семейства на годеж. Младоженците художници. Момчето /днес изтъкнат пловдивски живописец/ наля на всички чаша вино и сред необичайната за такива случаи тишина отдели няколко думи: „Хайде тази за мъртвите там… Там е станало много страшно… Нали разбирате, музика няма да има…”
Времената се точат - идват, отиват си… С нови уж се сменят, но какво пък им е толкова по-различното не знам - дъжд, после вятър, после пак дъжд, сняг, слънце, което често започна да ни лъже със студена топлина…
Повече от четири десетилетия са минали оттогава, а аз си мисля, че все още е рано да усилим празничната музика. Изпитвам неудобство някакво, като слушам най-сериозно обсъжданите от журналистите теми.
Гинка купила половината от светлото на държавата, но не казва откъде са милионите… Някакво си леке Глишев /или Глистев беше/, искал да освободи мръсните си черва в митрата на уважаван от цялото православие патриарх… Български политици плюли на християнското ни достойнство и взели, че се поклонили на същия този патриарх… Нашите проститутки завладели сърцето на Брюксел, откъдето трябвало да очакваме Спасението /а не от Господ, подсказват ни!/… Една пищна телевизионерка в любовен дуел с боксьорски ръкавици и плам в очите… Един крадец, влязъл нагло среднощ в къщата на доктора, който може би щеше да му спасява живота при едно следващо /не дай Боже!/ земетресение… Но на доктора му е призляло от наглостта и го гръмнал… В мирно време.
Всъщност - какво става в близост на Празника ни? Случвало ли се е нещо след 4 март?
С това ли ни е променил Свищов?… Ами Брюксел?…
Или трябва да продължаваме така и занапред, без музика и на годеж, и на сватба?
Неспасяемо ли е мъртвилото, в което сме се озовали?…
А щом не можем да видим днешното, ще можем ли да усетим утрешното земетресение, което поглеж, че заличило всичките ни празници?…
Никой не познава още времето, когато ще престанем да лепим езици върху цървулите и да ги наричаме трандафори, за да ми отговори.
