Георги Н. Николов

Неговото дело като пръв български журналист в Америка, като общественик, директор на Народната библиотека в Пловдив и пр., е известно. Известен като заглавие, но и позабравен, е романът му “Настоящето, разгледано от потомството ни и надничане в напредъка на бъдъщето”, С., 1900, Печатница Костадин Г. Чинков.

С уточняващо подзаглавие: “С превод и подражание от 415-то издание на първообразното Looking Backward от Edward Bellamy, побългарил Илия С. Йовчев“. И е предназначен за “читателите, които се въодушевяват от просветен взор, решителен дух и почтен характер”.

Логично е, надниквайки в съдържанието, да потърсим с какво книгата се е родила да запълни празнини в съзнанието на читателя преди повече от век. Какви идеи му внушава и по какви пътища го води, за да ги реализира в бъдеще време, което и днес се оказва необозримо.

Защото “Настоящето…” според Йовчев е фантастичен роман, а ние пък мислим, че се потапяме в света на утопията. Видян в плоскостта на българската действителност - икономическа, социална, духовна, вряща в котел от всякакви противоречия и крещяща обществена дисхармония.

Картинно представена в началните страници като колесница, теглена от сива беднота. Кочияш и камшик са нуждата и гладът, а пътници - богатата прослойка. Няма съмнение, че това положение трябва да се промени, обаче: “Българският читател вероятно ще погледне недоверчиво - обяснява Йовчев - към спасителните планове и щастливите им последствия, както са изложени те в това съчинение, и които са тъй всеобщо признати от учените. Наведен под ярема на първобитното си малко-възнаградително занятие, и отчайван постоянно от грабителските безчувственни постъпки, първо на иноверци и после на свои си управници и водители, неговия дух е убит. Той е изгубил всяка надежда за по-производително и щастливо поминуване. Той даже не допуща че има страни, в които човеците нарастват в разумни и хуманни расположения и дела; а опитностите му го правят да мисли, че човечеството е орисано да върви от зле на по-зле - че според колкото се напредва в цивилизован живот и се заработва богатство, толкоз по-ефективно малцина, често най-подлите и безхарактерни, успяват да се позверят с власт и богатство, над бедните и добросъвестните, за по-успешното икономическо поробване масата на обществото”.

Илюстрация, но и антипод на тези изводи, е самото съдържание. Накратко, хаджи Златку хаджи Сребров Бояров е роден в бесарабския Болград в 1872 г., но отдавна живее в София. Той е богат млад човек, сгоден за също богатата и красива госпожица Люба Мирска. За бъдещото семейство Златку (или Златко, за по-удобно, както бихме го наричали днес), строи къща, ала нейното завършване се бави от непрекъснатите стачки на работниците за по-добър живот.

Такива протести тресат цялата страна, което дразни Бояров и дава повод за социалните му разсъждения - предстои криза, обществените низини ще докарат България в задънена улица. Все пак бъдещето на Златко изглежда безоблачно, но той има личен проблем - трудно може да спи. Затова прибягва до услугите на д-р Въженов, практикуващ месмеризма (хипноза - б.а.).

Сам героят пък е направил във временния си дом - стара турска къща, скрита спалня. Която е вместена в римска гробница, открита някога при изкопа на темелите. Това обиталище е знайно само на Златко, на доктора и слугата Робев.

Снабдено е с тръба за въздух от повърхността и то е всъщност капсулата, която ще пренесе Бояров в 2000-та година невредим. Защото докато лежи унесен от чудодейните възможности на месмеризма, къщата изгаря и спалнята е затрупана от отломки. Разровени случайно след цели сто години, за да се срещне със своя водач в бъдещето, доктор Светозар Видев, с жена му Милка и дъщерята Люба…

Това е и прагът на бъдещето, прекрачен от читателя, за да се потопи в съществуването на една хармонична, изцяло утопична държава. Почти целият разказ по-нататък ще бъде изграден от скрит диалог между Златко и д-р Светозар на фона на София уж днес. Научаваме, че обществото е преодоляло социалните различия в името на Човека.

Няма царе, князе, богати и бедни. Всички са равни и заедно творят блага за хората. Парите вече са извън употреба. Отделната личност получава в повече храна, дрехи, духовност, време за себе си и за усъвършенстването си. “Щом народът прие отговорността на капитала - разяснява Светозар Виденов - всичките мъчнотии на капиталистите изчезнаха.

Всеобщото работене под едно народно управление съвършенно реши работническата задача, която в ваше време се считаше за нерешима, и която отистина не би могла да се разреши под тогавашната система за работене. Когато народа стана единственния господар, всичките граждани, по правото на гражданството си, станаха работници, да бъдат настанени според изискванията на разните индустрии”.

Създадена е индустриална войска, в която младите хора постъпват на 21 години, след училище и служат до своята 45-та годишнина, след което се разпускат от нея с почит. За да се отдадат на заслужена почивка и личностно, според интересите си, развитие. Стоките се събират в огромни “маази” и отиват до дома на потребителя чрез заявка.

Различията между града и селото са изтрити, престъпност и адвокати няма, вратите на къщите не се заключват, а няма и полиция. Ако някой съгреши, признава стореното пред обществото и получава порицание. Неравенството между половете е заличено, но всяка девойка минава специален курс по “наука за къщуването”. За да може, когато се задоми, да създаде хармония в семейното общуване и да ръководи мъжа си естетически, чрез чувства и стремления. Обществото пък е учредило “Празник на пакикръщението”.

В деня му изявени труженици получават символични имена според сферата, в която са се доказали най-много. Сред адмирациите на множеството те стават нови Шатобриан, Шекспир, Мур, Демостен, Сократ… Спас, Богомил, Ангел, Христодул и т.н. Религиите съжителстват без взаимен антагонизъм. Народите търгуват, а не воюват и на забрава и отрицание са осъдени пълководци, пролели ненужно потоци кръв.

Създаден е всемирен език, много по-усъвършенстван от волапюк и есперанто. Смисъл на човешкото съществуване е добруването на всички в рамките на хармоничното общество, което са изградили и усъвършенстват върху поуките от минали исторически катаклизми. Те няма да бъдат повторени.

Посоката е само напред в бъдещето: безметежно, лъчезарно… спокойно. И чрез семейство Светозарови главният герой успешно се вгражда в новата епоха. Влюбва се в дъщерята, която се оказва родственица на останалата назад бивша годеница. Люба отговаря на чувствата му и с добротата си неусетно заличава спомените на Бояров от реалностите на 19 в.

Но те се връщат със страшна сила, защото, заспивайки в леглото на новата си битност, младежът е върнат обратно в стара София. За него това е неописуем шок. За читателя пък - замислена ретроспекция в общия композиционен замисъл на книгата. Следва разказ за жалка бедност и грозно неравноправие. За бездна между бедни и богати, за нищета на духа и падение на нравите. За безгръбначна интелигенция, полицейщина и открит грабеж на социалните низини, тропане на солдатски чизми, пиянство, хазарт, откровена продажност в името на бързото забогатяване.

“Скръбта и ужаса ми още повече се уголемиха като отидох в Юч-Бунар и надничах из прозорците на нещастните домочадия, които стояха без огън, зачулени с някои дрипави чергици, и за вечеря бяха сложили някои корици от черен хляб; а в някои от колибите се чуваха писаци на детца, които стояха без огън, без светило и гладни, и чакаха баща си; който или се е запил някъде в отчаянието си, или работи по-късно, за дано искара доволно хляб да стигне за всичките му чада, или като няма редовна, е на някоя отчаяна печалба, за която вестниците ще известят на следующия ден, и ако се хване ще се растворят участъци, съдилища и затвори да го погълнат. Ах!”

По страниците Йовчев припомня “Песен на паричката ми” и редица сентенции как да ударим келепира за сметка на ближните. Горчива ирония блика от тях и така авторовият разказ за 2000-та година става все по-желан и разбираем.

На финала, за облекчение на читателската публика, миналото се оказва само лош сън. Златко Бояров е пак до желаната Люба, а сам той тържествено обещава пред Бога да облагородява всеки според схващанията си и чистотата на човешкия си дух. Завършекът на книгата не ни изненадва и ние го очакваме.

В него авторът залага много социален оптимизъм и внушава, че невъзможното може да стане реалност. Американски възпитаник, Илия Йовчев неведнъж сочи примери за икономическата действителност там. Как в редица фабрики част от работниците, заедно със собственика, получават дялове от печалбите и така разликата между тях поизбледнява.

Всяка църква е светилник за морално и социално благоденствие в околността си, а неделните училища възпитават благородни и достойни граждани. Изградени са приюти за болни и бездомни животни, а има приюти, в които децата оставят счупените си играчки.

“Едва е имало по-дива, почти в всяко отношение, страна от Америка; и онез които са биле изгнани или са избягали от Европа, са биле между най-нещастните бедни, и са пристигнали в Америка почти само с едните брадви и едните пушки в ръце. Как, прочее, са успели да изсекат горите, да избият и прогонят дивяча и диваците, и да си направят най-завидното отечество в света? Именно като са имали по-обширни и правни понятия за интересите си. Още от началото те поставиха началата на управлението и съотношенията помежду си на по-голямо равенство и братство, отколкото имаше между народите в старий свят. Още от началото не е допуснато да има класове в железниците, трамваите и параходите, и се е насърдчавало всякой да бъде почитан и да стане почтен”.

Логично е да потърсим коя именно материя е побългарил авторът от книгата на Едуард Белами, когото е познавал лично. Според мен - само идеите за социална хармония и надеждата, че някога ще се превърнат в конкретна реалност. По негов съвет Йовчев ги е вплел в нашата действителност, сочейки дори и страниците, където е сторил това. Но тези утопични прозрения са наднационални.

Във всяка епоха част от човечеството се е стремило именно към обща равнопоставеност. Така че “Настоящето…” си е не побългарено, а българско произведение. Може би първият наш утопичен роман, с американски семена върху родната почва в 19 в. Браздите й, впрочем, са приемали какви ли не идеи, но, без да политизираме, човек за човека си остава вълк.

Независимо от всякакви платформи, обещания и надежди. Бихме препоръчали на Златко Бояров да се събуди вече след хилядолетие. Може да види мечтите си изваяни под вещите длани на доброто и разума. Далеч от настръхналото, озъбено “его” на алчността.

Днешният читател остава с впечатлението, че миналото столетие е проектирано в съвремието ни без намерение за друго, освен трайно да присъства в него. Което се вижда плашещо ясно - и наяве, и насън. Самият роман е крайъгълен камък за друг начин на мислене в първите лета на миналия век, успореден на чорбаджийския манталитет от Възраждането.

И на апатията сред низините, че всичко е напусто. А всяко ново мислене е и една надежда. Макар изхвърлена в коловоза на историята от реалностите на нелицеприятния делник…